Определение № 9 от 06.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 2390/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Генерикс Фарма“ ООД – [населено място], срещу решение №572 от 03.09.2021г., постановено по в.т.д.№33/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в, с което е потвърдено решение №260482/03.12.2020г. по т.д.№2044/2020г. на СГС, ТО, VІ-3 състав в обжалваната му част, с която за начална дата на неплатежоспособността на „Генерикс Фарма“ ООД е определена датата 31.12.2019г.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, респективно – неправилно, поради нарушаване на съществени процесуални разпоредби и поради неправилно прилагане на легалните правила, определящи реда за призоваване и началната дата на неплатежоспособността. Оплакването за недопустимост на въззивното решение е обосновано с твърдението, че на молителя-длъжник не е била връчена коректно призовката за първото по делото заседание пред СГС, поради което същият не е могъл да участва в заседанието и да организира защитата си. В тази връзка според касатора първоинстанционното решение е постановено при липса на положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Неправилността на решението е аргументирана със становището, че въззивният съд неправилно е определил началната дата на неплатежоспособността – 31.12.2019г., въпреки че изискуемостта на вземането на НАП не е било изискуемо преди връчването на ревизионния акт на 13.10.2020г. Оспорват се изводите на съда относно началната дата на неплатежоспособност и с оглед установената по делото висока ликвидност на дружеството (над референтните стойности) до датата 12.10.2020г. Иска се обезсилване на въззивното решение като недопустимо, а при условията на евентуалност – неговата отмяна в частта му, с която е определена началната дата на неплатежоспособността.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, освен твърдението за вероятна недопустимост на въззивното решение, релевирано като предпоставка за допускането му до касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, се поддържа също наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност е обоснована с възприетия от съда алтернативен вариант за изчисление на коефициентите на ликвидност 1, при който - в противоречие с житейската логика, се приема, че кредиторите биха изискали незабавно изплащане на всички задължения към тях. Отделно са формулирани следните правни въпроси, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС, а именно:

1. „ Може ли публично вземане по смисъла на чл.162 ДОПК да е изискуемо без да е влязъл в сила ревизионният акт, който го установява и как се установяват данъчните задължения, а също и кога влиза в сила ревизионният акт, който установява публичноправно задължение?“. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №159/21.12.2009г. по т.д.№154/2009г. на ІІ т.о.; решение №436/22.12.2012г. по гр.д.№308/2011г. на ІІІ г.о.; решение №69/22.06.2012г. по т.д.№534/2011г. на І т.о., както и в противоречие с ТР №1/25.06.2012г. по тълк.д.№1/2011г на ОСК на ВАС и

2. „ Допустимо ли е, при определяне началната дата на неплатежоспособността на търговец, съдът да не се ръководи от установеното по делото неизпълнение на изискуемо задължение по публичноправно вземане, а да определя началната дата на неплатежоспособността, съобразявайки единствено данни, основани на финансовите коефициенти от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, без да свързва същите с конкретно неизпълнение на изискуемо парично задължение?“. Според касатора въпросът е решен от съда в противоречие с формираната практика на ВКС с решение №177/06.04.2010г. по т.д.№169/2010г. на ІІ т.о.; решение №115/25.06.2010г. по т.д.№169/2010г. на ІІ т.о.; решение №33/07.08.2010г. по т.д.№915/2009г. на ІІ т.о.; решение №90/20.07.2012г. по т.д.№1152/2011г.на І т.о.; решение №153/23.12.2010г. по т.д.№255/2010г. на І т.о. и решение №202/10.01.2014г. по т.д.№1453/2013г. на ІІ т.о.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил решение №260482/03.12.2020г. по т.д.№2044/2020г. на СГС в обжалваната му част, с която за начална дата на неплатежоспособността на „Генерикс Фарма“ ООД е определена датата - 31.12.2019г.

С определение от 19.03.2021г. апелативният състав е допуснал изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, в която е включил задачите поставени от въззивника „Генерикс Фарма“ ООД в писмената му молба от 15.03.2021г., като е указал на експерта да вземе предвид и представените с писмото на НАП от 19.11.2020г. доказателства, удостоверяващи наличието на публични задължения на дружеството. В обжалваното решение е отразено в детайли заключението на вещото лице М. С. по извършената пред САС съдебно-счетоводна експертиза, прието в открито заседание на 12.04.2021г., в което е анализирано финансовото състояние на дружеството (молител-длъжник по чл.626 ТЗ) за периода от 31.12.2017г. до 31.12.2020г. Съдът е повторил данните от заключението, касаещи всички коефициентни съотношения (включително към 31.12.2019г., към 12.10.2020г. и към 13.10.2020г.), а именно: коефициентите за обща ликвидност, за бърза ликвидност, за незабавна ликвидност и за абсолютна ликвидност, като в решението са пресъздадени и двата варианта на вещото лице, съобразно действителния обем на текущите (краткотрайни) активи и краткосрочни задължения. Отразено е, че при първия алтернативен вариант коефициентите за ликвидност са изчислени въз основа на стойността на текущите активи и задължения, като в тях са включени всички такива, за които не са представени доказателства за срока на погасяването им, а именно, че той е по-дълъг от 1 година, както и при увеличение на задълженията с невключени такива в баланса за съответния период, подробно описани в констативната част на заключението. При този вариант, показателите за ликвидност към 31.12.2019г. имат следните стойности: коефициент за обща ликвидност - 0.9728, за бърза ликвидност -0.9728, за незабавна ликвидност – 0.1793 и за абсолютна ликвидност - 0.1793. При втория алтернативен вариант коефициентите на ликвидност са изчислени след увеличение на текущите активи и текущите задължения, чрез трансформиране на дългосрочни задължения в краткосрочни, поради непредставяне на доказателства, удостоверяващи дългосрочния характер на задължението (с изключение на задълженията към собствениците), както и увеличение на задълженията с невключени такива в баланса за съответния период, като при този вариант, показателите за ликвидност имат следните стойности към 31.12.2019г: коефициент за обща ликвидност – 1.7549, за бърза ликвидност -1.7549, за незабавна ликвидност – 0.3235 и за абсолютна ликвидност- 0.3235.

Въззивният състав е подчертал, че съобразно формираната трайна казуална практика на ВКС, началната дата на неплатежоспособността, разглеждана като момент на проявление на трайната неспособност на длъжника да погасява изискуемите си парични задължения към кредиторите по чл.608, ал.1 ТЗ с наличните си краткотрайни активи, се определя с оглед на неговото цялостно икономическо състояние, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, като от значение за началната дата на неплатежоспособност е обективната невъзможност да се изпълняват задълженията към всички кредитори, а не неизпълнението на задълженията към отделен кредитор. Акцентирал е, че неплатежоспособността е свързана с обективната невъзможност на длъжника да изпълни изискуеми парични задължения по търговски сделки и да погаси свое публичноправно задължение, чиято начална дата е денят на настъпване на тази невъзможност, поради което началната дата не може да се свързва с деня, в който е настъпил падежът на което и да било отделно задължение, представляващо пасив на дружеството, нито с датата на последното извършено от длъжника погашение чрез плащане на някое от задълженията му към конкретен кредитор. В тази връзка според съда е неоснователен доводът на въззивника, че неплатежоспособността му е настъпила с връчването на ревизионния акт № Р-22221719000980-091-001 от 29.09.2020г., с който е установен размерът на дължимите публичноправни вземания.

В обжалваното решение е отразено, че в глава ХІV от ДОПК са предвидени два способа за установяване на публичноправни задължения: 1) предварително установяване /регламентирано в раздел І/ и 2) установяване с ревизионен акт / раздел ІІ, чл. 108 и следв. от ДОПК /. Посочено е, че предварителното установяване се осъществява чрез съставяне на декларация, с която задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, които се внасят в сроковете, определени в съответния закон / чл.105 ДОПК /, с възможност за извършване на служебни корекции в предвидените от закона случаи. Съдът е подчертал, че съгласно чл. 107, ал.1 ДОПК, когато органът по приходите установява размера на дължимия данък или осигурителната вноска въз основа на подадена от задълженото лице декларация, задължението подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон, от което следва, че възможността за окончателно установяване на публичното задължение с ревизионен акт не отлага неговото изпълнение, респ. не препятства изпадането на длъжника в забава, с изтичането на предвидения в закона срок за изпълнение. Съдът е препратил към чл.89, ал.1 ЗДДС, съгласно който, когато за периода е налице резултат - данък за внасяне, регистрираното лице е длъжно да внесе данъка в държавния бюджет по сметка на компетентната териториална дирекция на НАП в срока за подаване на справка-декларацията за този данъчен период.

Посочвайки, че ревизионният акт няма дилаторен ефект върху падежа на задължението, нито освобождава длъжника от последиците на забавата, въззивният съд е обосновал извода, че в случая началната дата на неплатежоспособността не произтича от връчването на ревизионния акт, включително по реда на чл.32 ДОПК, а от изтичането на срока за изпълнение, определен в съответния закон, което означава, че датата на връчване на ревизионния акт не представлява и начална дата на неплатежоспособността, доколкото връчването има само установително действие относно размера на вече възникнали публични задължения. Имайки предвид, че в производството по несъстоятелност в тежест на длъжника е да установи с надлежни доказателства действителния обем на съпоставяните величини, чрез които се формират коефициентите за ликвидност, а именно, че в сумата на краткотрайните активи са включени само вземанията със срок на получаване до 1 година, респ. в тази на краткосрочните пасиви - само задълженията със същия срок на погасяване, апелативният състав е кредитирал първия алтернативен вариант на приетото във въззивното производство заключение на съдебно-счетоводната експертиза, при който като краткосрочни са класифицирани задълженията, за които липсват доказателства, че срокът на погасяването им е над 1 година от датата на съставяне на баланса, както и такива, които не са включени в съставените от "Генерикс Фарма"ООД баланси, но са установени от експертизата. Според съда този подход съответства на нормата на чл.69, ал.1 ЗЗД, съгласно която, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага т.е. при липсата на уговорен срок за получаване или на заплащане, вземането следва да се третира като краткосрочен актив, респ. като краткосрочен пасив.

Кредитирайки първия вариант на експертното заключение, според който вариант към 31.12.2019г. стойността на коефициентите на обща и бърза ликвидност е 0. 9728 при референта стойност равна или по-голяма от единица, а коефициентите на незабавна и бърза ликвидност – 0.1793 при референтна стойност от 0.50 за първия и от 0.30 за втория, съобразявайки се с установеното от вещото лице обстоятелство, че към 31.12.2019г. дружеството не притежава материални запаси и инвестиции и позовавайки се на съдебната практика, с която трайно се приема, че наличието на краткотрайни активи само по себе си не означава, че чрез тях предприятието може да формира входящи парични наличности, въззивният състав е обосновал становището си (аналогично на това на първата инстанция), че изводът за неплатежоспособност на въззивника следва да се направи въз основа на коефициентите за незабавна и абсолютна ликвидност, които са под референтните стойности. В тази връзка съдът е приел, че началната дата на неплатежоспособността на „Генерикс Фарма" ООД е 31.12.2019г., когато състоянието на неплатежоспособност на дружеството е трайно обективирано. В заключение въззивният състав е посочил, че видно от стойностите на споменатите коефициенти и доколкото по делото не са представени доказателства за действителната ликвидност на вземанията на „Генерикс Фарма" ООД, следва да се приеме, че към датата 31. 12.2019г. дружеството не е могло да погасява краткосрочните си задължения с бързоликвидните си активи.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ,ал.1, т.1, ал.2, предл.2 и предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е вероятно недопустимо като основание за допускането му до касация по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК. Както първата инстанция, така и въззивният съд, са разгледали делото в рамките на предмета, очертан с молбата на „Генерикс Фарма" ООД по чл.626 ТЗ. Евентуалното нарушение на процесуалните правила от първата инстанция при връчването на призовката на молителя за първото по делото заседание, не води до вероятна недопустимост на въззивното решение, което е предмет на касационното обжалване. Отделно следва да се отбележи, че съобразявайки се с оплакването във въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение, въззивният съд е назначил съдебно-счетоводната експертиза, включвайки в задачите на експерта и допълнителните въпроси, поставени от „Генерикс Фарма“ ООД в молбата от 15.03.2021г.

Не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, предл..3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не може „prima facie“, т.е. без извършване на същинска проверка, присъда на касационния контрол, да се приемат за неправилни и необосновани решаващите изводи на съда, че публичноправното вземане на НАП е било изискуемо към 31.12.2019г. с оглед разпоредбите на чл.107, ал.1 във вр. с чл.105 ДОПК, както и че констатираните от експерта задължения следва да бъдат квалифицирани като краткосрочни с оглед липсата на доказателства, че срокът на погасяването им е над 1 година от датата на съставяне на баланса.

Макар и значим за правния спор, не е решен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпросът: „ Може ли публично вземане по смисъла на чл.162 ДОПК да е изискуемо без да е влязъл в сила ревизионният акт, който го установява и как се установяват данъчните задължения, а също и кога влиза в сила ревизионният акт, който установява публичноправно задължение?“. Цитираните в изложението – решение №436 от 22.12.2012г. по гр.д.№308/2011г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение №69/22.06.2012г. по т.д.№534/2011г. на ВКС, І т.о., се отнасят до приложението на разпоредбата на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК в контекста на наличието на намерение за увреждане при сключена след датата на публичното задължение сделка, без да се дава отговор как се установява това задължение и от кой момент същото е изискуемо. В решение №159/21.12.2009г. по т.д.№154/2009г. на ВКС, ІІ т.о. са разгледани въпроси, касаещи установяване на неплатежоспособността, без да се обсъжда принципният въпрос в кой момент публичното задължение става изискуемо, когато задълженото лице е представило декларация по чл.105 ДОПК, по която само е изчислило основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски. Аналогично - този въпрос не е бил предмет на разглеждане и в ТР №1/25.06.2012г. по тълк.д. №1/2011г на ОСК на ВАС, като отделно следва да се отбележи, че практиката на ВАС не е предпоставка за допускане на касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпросът на касатора: „ Допустимо ли е, при определяне началната дата на неплатежоспособността на търговец, съдът да не се ръководи от установеното по делото неизпълнение на изискуемо задължение по публичноправно вземане, а да определя началната дата на неплатежоспособността, съобразявайки единствено данни, основани на финансовите коефициенти от допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, без да свързва същите с конкретно неизпълнение на изискуемо парично задължение?“. От една страна във въпроса не е отчетено обстоятелството, че в случая въззивният състав е приел, че към датата 31.12.2019г. е било налице изискуемо публичноправно задължение при обективно към тази дата състояние на неплатежоспособност на дружеството. От друга страна – въпросът дали към датата 31.12.2019г. касаторът „Генерикс Фарма" ООД е могъл да погасява краткосрочните си задължения с бързоликвидните си активи, е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение (неговата обоснованост), която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. За пълнота на изложението следва да се има предвид, че въззивният състав не се е отклонил от формираната практика на ВКС с цитираните от касатора решения - решение №177/06.04.2010г. по т.д. №169/2010г. на ІІ т.о.; решение №115/25.06.2010г. по т.д.№169/2010г. на ІІ т.о.; решение №33/07.08.2010г. по т.д.№915/2009г. на ІІ т.о.; решение №90/20.07.2012г. по т.д.№1152/2011г.на І т.о.; решение №153/23.12.2010г. по т.д.№255/2010г. на І т.о. и решение №202/10.01.2014г. по т.д.№1453/2013г. на ІІ т.о., съгласно която началната дата на неплатежоспособност, разглеждана като момент на проявление на трайната неспособност на длъжника да погасява свои изискуеми парични задължения към кредиторите по чл.608, ал.1 ТЗ с наличните си краткотрайни активи, се определя от неговото цялостно икономическо състояние, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, при отчитане на най-ранния момент на спиране на плащанията като външен белег на неплатежоспособността.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,