Определение № 2429 от 09.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4812/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на И. С. И., с адрес в [населено място], обл. Б., представляван от адв. С. К., против решение № 659 от 5 юли 2022 г., постановено по в.гр.д. № 704/2022 г. по описа на Окръжен съд Бургас, с което се потвърждава решение № 44 от 17 март 2022 г., постановено по гр.д. № 638/2021 г. по описа на Районен съд Айтос, за отхвърляне на предявения от И. против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД иск за заплащане на сумата 20000 лева (частичен иск от иск в общ размер от 70943 лева), представляваща обезщетение за причинени вреди на застраховано имущество по договор за застраховка „Комфорт за бизнеса“. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Посочва се, че касационното обжалване е допустимо, макар във въззивното решение да е посочено, че то е необжалваемо, тъй като цената на иска е 20001 лева, а не както се сочи от въззивния съд – 20000 лева; отделно от това претенцията не е била разглеждана като търговско дело, а като гражданско, поради което следва да се преценява прагът за допустимост на касационното обжалване като по граждански дела. Разгледан е недопустим иск поради неучастие на задължителен другар – банка ДСК като правоимаща да претендира дължимото застрахователно обезщетение, тъй като договорът за застраховка е сключен в полза на банката, което нееднократно е било предмет на обсъждане особено пред първата инстанция. Поддържа се, че съдът е бил длъжен да определи правната квалификация и да разпредели доказателствената тежест на страните, тъй като по делото е следвало да бъде конституиран необходим другар. Касаторът изтъква, че по настоящото дело са приложени две писма на банката, в които се заявява правото на застрахования самостоятелно да води иск в защита на своите имуществени права, което по същество е изявление за допустимост и основателност на претенцията, но съдът е приел, че не е налице изрично изявление за отказ на банката от правото да се удовлетвори от застрахователното обезщетение. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, чрез адв. М. В., в писмен отговор на касационната жалба поддържа липсата на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество я оспорва като неоснователна. Във въззивното решение се приема за установено, че между страните съществува застрахователно правоотношение, произтичащо от сключен между тях договор за застраховка „Комфорт за бизнеса“ № 111220021025382/09.10.20 г., със срок на валидност от 12.10.2020 г. до 11.10.2021 г., по силата на който е застраховано имущество, собственост на И., находящо се в [населено място], УПИ III 429, кв. 1, по плана на селото, селскостопанска база – изградените в нея 6 бр. сгради, за покрити рискове (А, А 1, Б, Д 2, Д 5, Д 7 и Д 15) за застрахователната сума 82300 лева. Договорът е сключен в полза на трето лице – „Банка ДСК“ АД, във връзка със сключен между И. (като длъжник) и бенефициера-банка (като кредитор) договор за инвестиционен кредит от 02.10.2018 г. (по делото не се твърди, нито е установено задълженията на кредитополучателя да са погасени изцяло). И. е уведомил застрахователя за настъпилото на 12.02.2021 г. застрахователно събитие, за което е образувана щета № 11122132101712, като е извършен оглед на място и в констативен протокол от същата дата е отразено настъпилото събитие, и с писмо застрахователят е уведомил застрахования, че не може да приеме по основание заявената щета, представляваща според него непокрит риск по общите условия на полицата, считайки, че не дължи плащане на застрахователно обезщетение. Съгласно заключението на вещото лице по назначената съдебна експертиза, стойността на разходите за възстановяване на имуществото във вид и състояние, в което е било, към датата на събитието е 41539,61 лева, като е посочено, че за процесните сгради липсват документи и техническа информация в общ. Р., а вероятните причини за настъпилите разрушения са намаляване на якостта и носимоспособността на материалите от покривните обшивки, тухлените зидове и дървената носеща конструкция, корозия и разрушаване на някои крепежни свързващи елементи, като в следствие на тези процеси има вероятност носещата конструкция на сградата да загуби устойчивост при по-силен вятър или сняг. Вещото лице дава заключение, че действителната стойност на процесните сгради към м. 10.2020 г. е 8000 лева, а към м. 02.2021 г. е 6961,70 лева. Според съда правилно предявеният иск е отхвърлен като неоснователен и на основание чл. 272 ГПК се препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Изложени са съображения, че право да получи обезщетението по договор за застраховка „Комфорт за бизнеса“ има третото ползващо се лице – „Банка ДСК“ АД или застрахования – стипулант, но в случай на отмяна от страна на последния на клаузата в полза на бенефициера (какъвто отказ в случая не е налице), поради което в правната сфера на ищеца не е възникнало притезателно право спрямо ответника за получаване на застрахователното обезщетение. По отношение на съдържанието на писмата от банката-бенефициер, с които ищецът е твърдял, че е дала съгласие застрахованият да води процеса и да претендира заплащане на обезщетение от застрахователя, е прието, че не се касае до отмяна от страна на стипуланта/ищеца на клаузата в полза на банката преди заявлението на последната, че ще се ползва от нея, а и такова изявление от ищеца не се твърди да е извършено, а доколкото в случая уговорката в полза на третото лице не е отпаднала, ищецът не е материалноправно легитимиран да иска изпълнение, тъй като правото принадлежи на банката-бенефициер. Съдът счита, че от уредбата на чл. 383, ал. 1 и ал. 4 КЗ следва, че банката има право да получи застрахователно обезщетение само до размера на остатъка от задължението на кредитополучателя, а застраховащият има право да получи само разликата над този остатък до пълен размер на уговореното застрахователно плащане. По делото е установено, че ищецът има задължения към банката в общ размер на 94605,81 лева, и към датата на твърдяното застрахователно събитие вероятно е дори по-голямо от сочения размер, докато общата стойност на увреденото имущество е в значително по-малък размер от тази сума, което обосновава извод, че с оглед по-малката стойност на евентуално дължимото обезщетение спрямо размера на непогасения дълг на застрахования към неговия кредитор, пълният размер на обезщетението за вредите би се дължал единствено на третото, ползващо се лице. В тази връзка е направен извод за липса на материалноправна легитимация на ищеца по отношение на претендираното право с оглед разпоредбата на чл. 383, ал. 1 и ал. 4 КЗ. Като принципно правилни са приети съображенията на първата инстанция, че когато полицата е в полза на трето лице, застрахователното обезщетение се изплаща на бенефициера, а не на лицето, договаряло със застрахователя, като съгласно чл. 22, ал. 1 ЗЗД задължение за застрахователя (обещателя, промитента) да плати застрахователното обезщетение на застрахования (уговарящия, стипуланта) ще възникне, ако застрахованият е отменил клаузата в полза на бенефициера преди последният да е заявил, че ще се ползва от нея, или ако третото лице се откаже от уговорката в негова полза, което е допустимо да се направи и след заявяването, че ще се ползва от договора. В последния случай отказът погасява правото на третото лице, уговарящият може да замени отказалия се бенефициер с друг, като в хипотезата на договор за имуществена застраховка в полза на трето лице може и сам да получи застрахователното обезщетение. От съдържанието на писмата, изпратени от банката, в полза на която е сключена застраховката, е счетено да е видно, че не е налице отмяна от страна на уговарящия на клаузата в полза на банката, че ще се ползва от нея, както и че липсва изричен отказ от банката на уговорката в нейна полза. Съдът се е позовал на решение на въззивен съд, като споделя виждането, че, доколкото задълженията на ищеца към банката са значително по-големи от пълния размер на евентуално дължимото застрахователно обезщетение (доколкото размерът на евентуално дължимото застрахователно обезщетение за вреди е много по-малък от размера на непогасения дълг на ищеца към неговия кредитор), то ищецът не би могъл да получи никаква част от застрахователното обезщетение, което не може да покрие дълга му; затова и с оглед разпоредбата на чл. 383, ал. 1 и ал. 4 КЗ, ищецът не би могъл да получи остатъка от застрахователното обезщетение (ако въобще се дължи такова и изобщо съществува в случая покрит риск по общите условия на застрахователната полица), което води до извод за неоснователност на исковата претенция. Като неоснователни са приети възраженията в тази връзка, включително и тези относно приетата недопустимост на претенцията, доколкото съдът намира, че искът е допустим, но неоснователен поради липса на материалноправна легитимация на ищеца да претендира застрахователното обезщетение, уговорено в полза на трето лице. Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси в соченото от него приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. По първия поставен въпрос – има ли материална и процесуална легитимация и правен интерес кредитополучателят, който е застраховал получения от банката кредит срещу определени рискове, самостоятелно да иска осъждането на застрахователното дружество да изплати на ползващото се лице по застрахователния договор дължимата сума, при несъмнено осъществяване на застрахователно събитие, се твърди противоречие с установена практика на ВКС, приемаща, че процесуалната легитимация се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната легитимация следва от правното твърдение на ищеца, то материалноправната легитимация предпоставя и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на двете страни следва от правното твърдение, когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска. Въпросите дали ищецът (процесуален субституент) е кредитор на банката относно твърдяното вземане, дали банката бездейства или е предприела действия за защита на имуществените си права, и дали банката има вземане срещу ответника, подлежат на преценка от съда, разглеждащ спора по същество, зависят от събраните доказателства и на тях следва да бъде даден отговор с решението – така според решение № 138 по т.д. № 1727/2014 г., II т.о., ВКС. В процесния случай поставеният въпрос не адресира решаващите изводи на въззивния съд, а именно: право да получи обезщетението по договор за процесната застраховка има третото ползващо се лице – банка, или застрахования – стипулант, но в случай на отмяна от страна на последния на клаузата в полза на бенефициера (какъвто отказ в случая не е налице), поради което в правната сфера на ищеца не е възникнало притезателно право спрямо ответника за получаване на застрахователното обезщетение. Ето защо не се разкрива общото основание за допускане на касационното обжалване по този въпрос. Вторият поставен от касатора въпрос относно наличието на правен интерес от страна на застрахования по групова застраховка „Комфорт за бизнеса“ и активна процесуална легитимация да предяви иск против застрахователното дружество в защита на правата на банката в случаите, когато тя бездейства, евентуално и за защита на своите имуществени права, не обуславя изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че предявеният иск е допустим, но в случая е неоснователен по отношение на застрахованото лице, тъй като когато полицата е в полза на трето лице, застрахователното обезщетение се изплаща на бенефициера, а не на лицето, договаряло със застрахователя, а липсва изричен отказ от банката на уговорката в нейна полза като трето лице за получаване на застрахователната сума. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по третия повдигнат от касатора въпрос за това как следва да бъде дадено съгласието на банката за правото на застрахования да води самостоятелно иска срещу застрахователя и има ли особена форма или съдържание подобно съгласие или е достатъчно изразяване на мнение за основателност на претенцията и това следва да бъде съобразено в случая. Въззивният съд е приел, че от съдържанието на писмата от банката-бенефициер, с които е дала съгласие застрахованият да води процеса и да претендира заплащане на обезщетение от застрахователя, е видно, че не е налице отмяна на клаузата в полза на банката, т.е. уговорката в полза на третото лице не е отпаднала, поради което ищецът не е материалноправно легитимиран да иска изпълнение, тъй като правото принадлежи на банката-бенефициер. В този смисъл е и даденото разрешение с решение № 50162 по т.д. № 1625/2021 г., I т.о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, с което, основавайки се на изходното положение, че договорът поражда действие между страните, а по отношение на трети лица – само в изрично предвидените в закона случаи (чл. 21 ЗЗД), се сочи, че с договора в полза на трето лице обещателят (промитентът) поема задължение към уговарящия (стипуланта) да престира на посочено от него трето лице (бенефициер), което не е страна по договора (чл. 22 ЗЗД). Уговарящият притежава потестативното право да отмени уговорката в полза на третото лице или да го замени с друго лице, както и самият бенефициер може да се откаже от своето право да иска изпълнение по договора. Правото на уговарящия да отмени уговорката в полза на третото лице може да бъде упражнено, само ако бенефициерът не е заявил, че ще се ползва от нея. Правата по договора се придобиват от бенефициера от момента на неговото сключване, и ако не е налице отмяна на уговорката или отказ от нея, той е материалноправно легитимиран да иска изпълнение по договора в своя полза. Аналогично е разрешението и при договора за имуществена застраховка в полза на трето лице, като в съдебната практика се приема, че бенефициерът е титуляр на прекия иск срещу застрахователя, поради което уговарящият не е материалноправно легитимиран да иска изпълнение по договора за застраховка, т.е. да претендира плащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователно събитие. Само в хипотезата на изрична отмяна на клаузата в полза на трето лице или отказ на третото лице, за уговарящия, в качеството му на застрахован, възниква правото да иска изпълнение от застрахователя в своя полза (решение № 10 по т.д. № 510/2008 г., ІІ т.о., решение № 219 по т.д. № 837/2010 г., ІІ т.о. – и двете на ВКС). Фактът на отмяна на уговорката в полза на третото лице, респ. на отказ от третото лице, подлежи на пълно и главно доказване от страната, която го твърди и черпи права от него. С първото от двете сочени по-горе решения е прието, че с оглед вида и формалния характер на договора за застраховка, субективното потестативно право на уговарящия да отмени уговорката в полза на трето лице следва да бъде упражнено чрез изрично и недвусмислено писмено изявление, отправено до обещателя или до третото лице, или и до двамата, а за да породи целените правни последици, засягащи правната им сфера, следва това изявление да достигне до адресатите. Съдът се аргументира с формалния характер на застрахователния договор (писмена форма за действителност), изискващ съответно всяко изменение или допълнение да бъде направено в същата форма, за да е валидно и да породи целените правни последици (промяна на правоотношението). С оглед изложените съображения, съдебният състав по цитираното търговско дело дава отговор, че предявяването на иск за плащане на застрахователно обезщетение от уговарящия срещу обещателя-застраховател само по себе си няма за правна последица отмяна на уговорката в полза на трето лице. Би могло да бъде възприето като изрично писмено изявление за отмяна само при условие, че в обстоятелствената част на исковата молба се съдържа изрично и безусловно волеизявление на ищеца за отмяна на съглашението в полза на третото лице. В решението си въззивният съд е изградил изводите си именно след преценка на конкретните обстоятелства по случая, а противоречие с практиката на Върховния касационен съд не се разкрива, нито е нужно въпросите да бъдат отново и отделно тълкувани от касационния съд. При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени разноски, които са в размер на 1017,02 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,