Определение № 430 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 51/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. С частна жалба с вх.№ 15939/06.12.2023г. Е. Д. Д. –Я., чрез адв. Й. Д., обжалва определение № 3270 от 31.10.2023г. по гр.д.№1689/2023г. на ІІІ ГО на ВКС, с което е оставена без разглеждане касационната й жалба против въззивно решение № 440 от 04.03.2022г. по в.гр.д.№12369/2021г. на СГС и производството по делото е прекратено. Частната жалбоподателка поддържа, че определението е неправилно и иска отмяната му. Оспорва извода на съда, че след като въззивният съд е разгледал два отделни обективно съединени иска, с цена съответно под и равна на 5 000 лева, то постановеното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Според жалбоподателката в чл.226, ал.3 КТ е предвидено, че обезщетението по чл. 226, ал.1 КТ обхваща всички вреди претърпени от работника/служителя, включително и неимуществените, поради което исковите й претенции, които са предявени с една искова молба в общ размер 6 395 лева следва да бъдат разгледани от ВКС. Отделно счита, че доколкото конкретната хипотеза касае вписване на неверни данни в документ, то е допустимо спорът да бъде разгледан от ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е процесуално допустима. При преценката на нейната основателност, съдът съобрази следното: С решение № 440 от 04.03.2022г., постановено по в.гр.д.№ 12369/ 2021г. на СГС, ГО, ІІІ-Б въззивен състав след частична отмяна на решение № 20153004/07.07.2021г. по гр.д.№ 18886/2021г. на СРС, ГО, 76 състав, са отхвърлени предявените от Е. Д. – Я. обективно съединени искове по чл. 226, ал.1, т.2 КТ против Сметната палата на РБ за осъждане на ответника да плати на ищцата обезщетение на имуществени вреди в размер 1 395 лева от неполучена социална помощ по чл.16б от ППЗСП, поради вписани неверни данни в служебна бележка от 22.12.2020г., както и обезщетение за неимуществени вреди-търпени страдания в резултат на вписаните неверни данни в сл.бележка от 22.12.2020г. в размер 5 000 лева. Е. Д.-Я. е подала касационна жалба с вх.№ 18827/ 30.03.2022г. против въззивното решение, която с атакуваното определение е оставена без разглеждане и производството е прекратено. За да постанови обжалвания резултат другият състав на ВКС е приел, че производството е образувано по два отделни обективно съединени иска, всеки с правно основание по чл.226, ал.1, т.2 КТ-за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 1 395 лева и за неимуществени вреди в размер 5 000 лева. Посочил е, че след като всеки един от исковете е с цена съответно под и равна на 5000 лева, то съгласно чл. 280, ал.3, т.1 ГПК въззивното решение е окончателно, а подадената против него касационна жалба не подлежи на разглеждане. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО споделя крайния извод на състава на ІІІ ГО на ВКС по следните съображения. Според чл.280, ал.3, т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, т.2 и т.3 КТ и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лева. Цената на иска за парично вземане се определя от търсената сума - чл.69, ал.1, т.1 ГПК. За допустимостта на касационното обжалване от значение е цената на всеки един от предявените и разгледани във въззивното решение искове. В случая несъмнено претенциите са за заплащане на обезщетения по КТ и видно от обстоятелствената част на исковата молба са предявени два отделни, самостоятелни иска – за обезщетяване на имуществени вреди в размер 1 395 лева и за обезщетяване на неимуществени вреди в размер 5 000 лева. Разликата в обстоятелствата, на които се основават двата иска и различния петитум налага извода за отделни обективно съединени искове, а не за един иск, както подържа жалбоподателката. Поради това предвиденият в чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК праг относно цената на иска, определена съгласно правилата на чл. 68 и сл. ГПК като условие за допустимост на касационното обжалване, следва да е налице за всеки един от тях. Неоснователни са изложените в частната жалба доводи за това, че доколкото вредите са търпени от вписване на неверни данни в документ, то касационното обжалване е допустимо. Изключението по чл. 280, ал. 3, т.3 ГПК касае исковете по чл. 344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ и исковете за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лева. В случая съдът е разгледал искове по чл. 226, ал.1, т.2 КТ всеки един с цена под 5 000 лева, които безспорно не попадат в изключенията по чл. 280, ал.3, т.3 ГПК. В заключение касационната жалба на Е. Д.-Я. е процесуално недопустима, тъй като е подадена против въззивно решение, което съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО