Определение № 60173 от 15.09.2021 г. на ВКС по т. д. № 867/2020 г.

Производството е по реда на чл.250 вр.чл.288 ГПК. Образувано е по молбата на „Лион Инвест груп”АД, Д. Н. М., „Бене Консулт”ЕООД и А. К. М. за допълване и поправка на очевидни фактически грешки в Определение № 60357 от 11.06.2021 год. по настоящето дело, постановено по реда на чл.288 ГПК. С определението не е допуснат касационен контрол по жалбата им срещу Решение № 371 от 05.12.2019 год. по т.д.№ 464/2019 год. на Пловдивски апелативен съд. В молбата се съдържа искане за допълване на определението в частта с която съдът посочвайки предмета на спора, не е включил в него и това, че въззивното решение се обжалва и в частта за законната лихва, както и че ВКС не се е произнесъл за очевидната неправилност на въззивния акт. Твърдението за допуснати очевидни фактически грешки молителите свързват с това, че при преценката на формулираните въпроси по п.1, п.2, п.7 и п.8 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, ВКС е посочил, че не са правни такива, а съставляват твърдения за предпоставките на чл.281 т.3 ГПК; по отношение на въпроса по п.3, ВКС е посочил, че основанието е по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, а в действителност, посочените основания били по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Ответникът по молбата „Агенция за събиране на вземания”ЕАД е депозирал становище, че липсва основание за прилагането на чл.247 и чл.250 ГПК. Ответникът по молбата „УниКредит Булбанк”АД не е депозирал писмен отговор. ВКС-Търговска колегия приема, че молбата за допълване на определението и поправка на очевидни фактически грешки в него е допустима, но неоснователна поради следното: В определението по чл.288 ГПК, съставът на ВКС изрично е посочил предмета на спора с който е сезиран, така, както е посочен в касационната жалба, а именно: „Лион Инвест груп”АД, Д. Н. М., „Бене Консулт”ЕООД и А. К. М. са поискали касиране на тази част от Решение № 371 от 05.12.2019 год. по т.д.№ 464/2019 год. на Пловдивски апелативен съд с която жалбата им е приета за неоснователна. Тя е тази с която съставът на ПАС е потвърдил първоинстанционния акт в частта с която искът е уважен за главницата от 319700 лв., ведно със законната лихва, считано от 21.08.2017 год. и до окончателното и плащане, както и в частта за сумата 44655.35 лв. договорни лихви за периода 25.02.2015 – 29.10.2015 год., както и в частта за разноските. Неясна е тезата на „Лион Инвест груп”АД, Д. Н. М., „Бене Консулт”ЕООД и А. К. М. в молбата по чл.250 ГПК, но следва да се отбележи, че с определението по чл.288 ГПК ВКС не се произнася по спорното право (същинския предмет на спора), а по предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол, съобразно поставените въпроси. Законната лихва върху главницата се определя по правилото на ПМС № 426/2014 год., поради което неясно е твърдението за „начин на начисляването и”, който да се съдържа във въззивния акт. Дали размерът на главницата е правилно определен или не е въпрос по съществото на спора. На стр.6 от определението по чл.288 ГПК съдът се е произнесъл по твърдението за очевидна неправилност. Ако би констатирал наличието на вероятност за нищожност или недопустимост на въззивния акт, съдът и служебно би допуснал касационен контрол, каквато е практиката на ВКС и преди изменението на ал.2 на чл.280 ГПК, съобразена с т.1 на ТР № 1/19.10.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Но дори в изложението да е бил поставен въпрос за „начина по който се определя законната лихва” и с основното определение съставът да не го е разгледал, това не би могло да доведе до допълване или изменение на определението по чл.288 ГПК, като касационен контрол бъде допуснат, каквото е неправилното разбиране на молителите. Неоснователна е молбата и в частта по чл.247 ГПК. Очевидно молителите считат за идентични понятията „касационно основание” и „основание за допускане на касационен контрол”. Това разбиране е неправилно. Преди всичко, в определението по чл.288 ГПК съставът не е посочил, че са налице касационни основания по чл.283 ал.1 ГПК, а че въпросите, съдържащи са в изложението по естеството си съставляват твърдение за наличието на такива основания. Дали такива основания са налице или не, съдът е длъжен да се произнесе с решението по чл.290 ГПК, ако касационен контрол бъде допуснат. По отношение на въпрос № 3, видно от мотивите на определението, съдът изрично е посочил, че по отношение на него се твърди и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК и е посочил, че това основание за допускане на касационно обжалване не е налице. Т.е. твърдението в молбата по чл.247 ГПК е невярно. Разбирането на молителите, че било по реда на чл.247 ГПК, било по реда на чл.250 ГПК съществува възможност за ревизиране на определението по чл.288 ГПК, което те считат за неправилно и касационен контрол бъде допуснат, не съответства на процесуалния закон. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.