Определение № 783 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3207/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Б. В. чрез адв. О. против решение № 408 от 30.03.2023 г. по гр. д. № 2842/2022 г. на Апелативен съд – София, 14-ти граждански състав.

Ответникът ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез упълномощеното еднолично адвокатско дружество „В. Х.“ представлявано от адв. Х. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на предпоставки за допустимост на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 262036 от 20.06.2022 г. по гр. д. № 6240/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, 28 състав в частта за осъждане на ответното ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на ищцата С. Б. В. сумата от 21 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътно-транспортно произшествие (ПТП), настъпило на 11.09.2016 г. в [населено място] и разноските като вместо него е постановено друго решение, с което горната претенция за присъдената сума е отхвърлена и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата му обжалваната част – с която прекият иск на увреденото лице е отхвърлен за разликата над 21 000 лв. до 50 000 лв. и е ангажирана отговорността на ищцата за разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 11.09.2016 г. около 11.50 ч. в [населено място] на [улица]в района на кръстовището с [улица]и посока към [улица]лек автомобил „Киа Сийд“ се движел със скорост около 50 км/час. В тази зона е налична пътна маркировка „пешеходна пътека“, като регулирането на движението е посредством светофарна уредба, работеща към онзи момент в автоматичен режим. По същото време и на място, обозначено с хоризонтална напречна пътна маркировка и регулирано със светлинна светофарна уредба перпендикулярно на посоката на движение на автомобила, ищцата като пешеходец, предприела пресичане със спокоен ход на кръстовището в посока отляво надясно спрямо позицията на шофьора. Лекият автомобил се движел в лявата от двете ленти в посоката на движение, а в дясно от него се е намирал товарен автомобил – бетоновоз. Автоматичният режим на светофарната уредба не позволявал едновременно действие на разрешителен сигнал за двата потока участници в движението. Придвижвайки се иззад спрелия товарен автомобил ищцата внезапно се озовала пред автомобила „Киа“ и без той да успее да реагира по някакъв начин, я блъска. Ударът е реализиран между предната дясна част на автомобила и лявата странична част на тялото на ищцата, като към този момент водачът на увреждащия автомобил е предприел действия за намаляване на скоростта чрез аварийно спиране. Същият е бил с ограничена видимост да възприеме пресичащата пешеходка, поради спрени в съседство автомобили (намиращия се от дясната му страна бетоновоз, изчакващ на червен сигнал на кръстовището), при регулиране на движението с пътен светофар и наличие на подаден в момента на произшествието зелен сигнал за водача. Към момента, в който ищцата е предприела пресичането, за пешеходците, желаещи да пресекат на пешеходната пътека, е светел червен (забранителен) сигнал, а за тях като водачи на МПС - зелен сигнал. При конкретната пътна обстановка - движение на увреждащия автомобил със скорост от около 50 км/ч и наличие на обект, ограничаващ видимостта на водача му към пресичащия пешеходец, последният е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим за шофьора - т. е. липсвала е техническа възможност за предотвратяване на удара чрез спиране или намаляване на скоростта. Горната фактическа обстановка относно механизма на ПТП и поведението, както на пострадалото лице, така и на водача на застрахования автомобил е приета за установена от заключенията на основната и допълнителната автотехническа експертиза и разпита на свидетелите, от които са кредитирани тези на свидетеля К. като безпротиворечиви, възпроизведени от преки и непосредствени впечатления, изложени са конкретно, ясно и последователно. Депозираните от сестрата на ищцата показания (св. В.) не са ценени, поради заинтересоваността на лицето – с оглед близката му роднинска връзка с пострадалата, от една страна и от друга – поради противоречието им с останалия събран по делото доказателствен материал. При горните факти исковата претенция е намерена за неоснователна, доколкото не е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на противоправно и виновно поведение на застрахования водач – в конкретната ситуация той нито е могъл, нито е бил длъжен да предвиди някакво препятствие на пълното платно, което да предполага по - ниска скорост (експертът е посочил три варианта, при които технически ударът би могъл да бъде избегнат от водача – съответно при скорост по-ниска от 30 км/ч, респ. от 13 км/ч и при скорост до 35 км./ч). Решаващият състав е отрекъл наличие на противоправно поведение у водача по съображения за отсъствие на извършено нарушение на чл. 120, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП – към момента на предприетото от пострадалата пешеходка пресичане на пътното платно на пешеходната пътека е светел забранителен (червен) сигнал на светофарната уредба, а за движещите се по пътното платно МПС – зелен сигнал. Приел е също да няма нарушение и на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, вменяващ задължение на водачите да съобразят скоростта си на движение с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Развити са доводи, че при установения по делото механизъм на произшествието и конкретните пътни условия внезапната поява на пешеходката на пътното платно пред автомобила „Киа“ не може да се приеме за предвидимо препятствие, с което водачът да съобрази своята скорост. Участници в движението по пътищата освен водачите са и пешеходците, които имат задължение при наличие на светофарна уредба да пресичат като спазват светлинните й сигнали (чл. 113, ал. 1, т. 3 ЗДвП), да се съобразяват с разстоянието до приближаващите се превозни средства и с тяхната скорост на движение (чл.113, ал. 1, т. 1 ЗДвП) и да се подчиняват на забраната да навлизат внезапно на платното за движение и да го пресичат при ограничена видимост (чл. 114 ЗДвП). За неоснователен е приет доводът на ищцовата страна, че в случая е нарушено правилото на чл. 119, ал. 1 ЗДвП от водача на лекия автомобил. Според съда то не намира приложение, тъй като пострадалата не е пресичала на самата пешеходна пътека, от една страна и от друга – че при регулиране на местата за пресичане на пътното платно от пешеходци със светофарна уредба решаващо за преминаването им не е наличието на пешеходна пътека, а видът на светлинните сигнали, които имат приоритет съгласно установената в чл. 7 ЗДвП градация на задължителност. С оглед на липсата на данни за извършен деликт от водача, застраховал своята ГО при ответника, е отречена и отговорността на последния по прекия иск на пострадалия, а това е обусловило отхвърляне на претенцията.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС - основаниe за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните питания са със следното съдържание:

1. „Допустимо ли е липсата на вина и противоправност в поведението на причинителя на произшествието да бъде преценявана единствено на база съдебна автотехническа експертиза, а не в съвкупност от събраните по делото писмени и гласни доказателства?“ и

2. „Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не?“.

По първия въпрос се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 43 от 27.05.2021 г. по т. д. № 200/2020 г. на II т. о., решение № 20 от 9.03.2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на II т. о. и решение № 8 от 5.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на I г. о., а по втория – със задължителната практика, опредметена с ТР № 1/2013 г., ОСГТК.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият повдигнат въпрос по своята същност е довод за допуснати от съда процесуални нарушения по приложението на чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК и относно начина на установяване на релевантните факти, което според страната е довело до неправилност на изводите на съда за липса на противоправност и вина в поведението на застрахования при ответника водач. Така заявен, този довод не удовлетворява общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед разясненията в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен ясно и точно да формулира правния въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Този материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства – така мотивите към разясненията по т. 1 от посечения тълкувателен акт. В случая, питането изразява становището на касатора, че подходът на решаващия състав към преценката на релевантните елементи от състава на непозволеното увреждане и отричането на визираните по-горе от тях, е едностранчив и почива само на данните от заключението на вещото лице, но не и на доказателствената съвкупност по делото. По естеството си, както вече се отбеляза, този довод е касационно оплакване по чл. 281, т. 3 ГПК за неправилност на решението, поради допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, но е без правно значение в производството по селектиране на касационната жалба, предпоставки за каквото в случая отсъстват. Непоставянето на правен въпрос с обуславящо значение за изхода по делото само по себе си е основание за недопускане на обжалването без да се разглеждат сочните допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г., ОСГТК.

Вторият поставен въпрос осъществява обща предпоставка, доколкото е принципно относим към задължението на въззивния съд да разгледа и реши спора като инстанция по съществото му - т. е. намира приложение при всяко исково производство. Той обаче не осъществява допълнителната предпоставка на заявеното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като относно правомощията на въззивната инстанция е налице трайна съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения - решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС II т. о. и др., вкл. установена по задължителен за съдилищата начин – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, с която обжалваният съдебен акт е съобразен. Там е прието, че непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. При спор относно фактите съдът в мотивите си обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В случая въззивният съд е сторил точно това. Той е обсъдил подробно фактологията по делото, установил е механизма на настъпване на произшествието (ПТП) като се е позовал и мотивирано е възприел за достоверни показанията на единият от разпитаните свидетели – водач на тежкотоварен автомобил, който е пряк очевидец на инцидента и е отрекъл тези, депозирани от сестрата на пострадалата като е изложил съображения за това. Събраните с гласните доказателствени средства данни е съпоставил със заключението на експерта по автотехническата експертиза - основно и допълнително, което е кредитирал като компетентно и обективно дадено, и съобразно с тази доказателствена съвкупност е извел собствени решаващи изводи – фактически и правни по съществото на предмета на спора. Неговите мотиви отразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Касае се за оплаквания, които се проверяват и по тях ВКС дължи произнасяне само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито предпоставки в случая не са налице и тук.

В обобщение, налага се извод за липса на поставени обуславящи решаващата воля на въззивния съд правни въпроси, което е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол.

В депозирания от процесуалния представител на застрахователното дружество отговор на касационна жалба няма искане за разноски, поради което и в полза на тази страна не следва да се присъждат разноски за производството по чл. 288 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.