Определение № 2976 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5196/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. с приложено удостоверение за правоспособност, срещу въззивно решение № 4094 от 20.07.2023г., постановено по в.гр.д. №12517/2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 21.07.2021г. по гр.д.№ 29793/2020г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от Т. Д. П. срещу М. Р. Д. искове с правно основание чл.71, ал.1, т.1 и 2 от Закона за защита от дискриминация. Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба М. Р. Д., чрез процесуален представител адв.П., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноснки. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Т. Д. П. срещу М. Р. Д. искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр за установяване на неравно третиране, изразяващо се в отказ от призоваване за даване на показания по прокурорска преписка № 9629/2017 г. по описа на СГП и съобщаване на невярна информация, че е невъзможно да бъде призован и разпитан по преписката, основано на лично и обществено положение, както и за осъждане на ответника да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения. Въззивният съд е приел, че съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства обуславя извод, че ищецът е бил търсен от ответника многократно на посочения в подадания от него сигнал адрес, както и по телефона, а също е направен опит за призоваването му чрез 02 РУ на друг адрес. Противно на твърдяното в жалбата, освен през м. май същият е търсен и на 06.07.2017 г. и 11.07.2017 г., т.е. във време, в което според посоченото в сигнала му следва да е в България. При извършена от ответника справка в ИИС-МВР – АИС „Граничен контрол“ е установено, че ищецът е преминал през ГКПП Калотина на 21.04.2017 г., като към 19.07.2017 г. няма отразено влизане на територията на Република България. На 17.07.2017 г. ищецът е бил уведомен за двете преписки от св. И., но ищецът го е уведомил, че ще се върне в България през м. август 2017 г. С оглед краткия срок на проверката по реда на чл. 145, ал. 2 ЗСВ – двумесечен, който при необходимост може да бъде удължен еднократно от административния ръководител на съответната прокуратура с един месец, ищецът е бил търсен достатъчно пъти, вкл. по телефона, като след проведения разговор от свидетеля И. ответникът е установил, че сигналоподателят не е в страната, и предвид изтичане на срока за проверката на 20.07.2017 г. е изготвил докладна записка от 19.07.2017 г. за отказ от образуване на досъдебно производство и е изпратил преписката на СГП. Въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца, че могъл да се яви да даде обяснения по преписката в оставащите дни след 17.07.2017 г. до изтичане на този срок не са подкрепени от никакви доказателства – по делото не е изяснено в коя държава пребивава ищецът, от която твърди да се завръщал често в България. Съдът е посочил също и че предвид установеното, че ищецът е подавал множество сигнали до Прокуратурата, същият е бил наясно с максимално допустимия срок за проверката от 3 месеца, а по делото е установено, че не само в посочените в сигнала му два месеца, а и през м. 07.2017 г. същият е бил в чужбина, с оглед на което сам се е поставил в невъзможност да бъдат снети обясненията му по процесния сигнал. Съдът е посочил, че не без значение е и обстоятелството, че в актовете по повод обжалване от ищеца на постановленията на СГП и на АП – София е прието, че липсва необходимост от снемане на обяснения от жалбоподателя за уточняване на изложените от него обстоятелства, доколкото решение по същество може да се вземе и въз основа на установените факти и обстоятелства. Съдът е приел също така, че какви са субективните представи на въззивника относно значението на снемането на обяснения е ирелевантно за основателността на исковете, с които съдът е сезиран. По изложените съображения съдът е приел предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр за неоснователен, съответно неоснователен е и обусловеният от него иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДискр. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване „поради факта, че съдът не е коментирал изчерпателно всичките ми възражения“ и „в случая изобщо не е коментиран основният факт, че ответникът на 17.07.2017г. след като най-накрая ме открива не ми съобщава, че преписката изтича след 4 дни, на 21.07.17…“, поради което счита, че възззивното решение е постановено в противоречие със „задължителните указания в ППВС №7/65г. и т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, че мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора“. Касаторът сочи, че въззивната инстанция сладва да обсъди всики доводи и възражения на страните, а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение, основание за отмяна на въззивното решение и че в този смисъл са постановените решения по т.д.№1882/2015г. на ВКС, Іт.о. и по гр.д.№1466/2018г. на ВКС, ІІІг.о. Настоящият касационен състав не намира да са налице твърдяните от касатора противоречие на въззивното решение със задължителените указания в ППВС №7/65г. и т.19 от ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, че мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора. Не кореспондира със съдържанието на мотивите на въззивното решение твърдението на касатор, че в решението на въззивния съд „в случая изобщо не е коментиран основният факт, че ответникът на 17.07.2017г. след като най-накрая ме открива не ми съобщава, че преписката изтича след 4 дни, на 21.07.17…“. Въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца, че могъл да се яви да даде обяснения по преписката в оставащите дни след 17.07.2017 г. до изтичане на този срок не са подкрепени от никакви доказателства – по делото не е изяснено в коя държава пребивава ищецът, от която твърди да се завръщал често в България. Съдът е посочил също и че предвид установеното, че ищецът е подавал множество сигнали до Прокуратурата, същият е бил наясно с максимално допустимия срок за проверката от 3 месеца, а по делото е установено, че не само в посочените в сигнала му два месеца, а и през м. 07.2017 г. същият е бил в чужбина, с оглед на което сам се е поставил в невъзможност да бъдат снети обясненията му по процесния сигнал. Съдът е посочил, че не без значение е и обстоятелството, че в актовете по повод обжалване от ищеца на постановленията на СГП и на АП – София е прието, че липсва необходимост от снемане на обяснения от жалбоподателя за уточняване на изложените от него обстоятелства, доколкото решение по същество може да се вземе и въз основа на установените факти и обстоятелства. Съдът е приел също така, че какви са субективните представи на въззивника относно значението на снемането на обяснения е ирелевантно за основателността на исковете, с които съдът е сезиран. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е изложил съображенията си за основателност на иска и несъгласието си с изводите на въззивния съд. Както е разяснено в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените по делото разноски за касационното производство в размер на 800лв. – за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение