Определение № 593 от 25.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2081/2024 г.

Производството е по .чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищците С. А. и М. Й., чрез пълномощник адв.Р. М. от САК, срещу постановеното по чл.248 ГПК определение № 418/08.07.2024г. по възз.гр.д.№ 121/2024г. на АС - В.Търново, с което е оставена без уважение молбата им за изменение в частта за разноските на решение № 120/03.06.2024г. по възз.гр.д. № 121/2024г. на Апелативен съд - Велико Търново чрез присъждане на допълнителни адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗА за оказаното безплатно процесуално представителство във въззивното производство.

В частната касационна жалба се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Иска се неговата отмяна и присъждане на адвокатски възнаграждения по чл.38 ЗА от по 12 780лв. с вкл.ДДС.

В приложеното към частната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване по чл. 280, ал. 1, т.2 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Какви следва да бъдат обективните критерии при определяне на дължимо адвокатско възнаграждение за осъществявана адвокатска защита, уговорена по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, при релевирано от ответника възражение за прекомерност?

2. При изследване на обективните критерии, които изследва съдът, за да присъди адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА, и при релевирано възражение от ответника, какви обстоятелства изследва съдът, съответно подлежат на установяване?

3. Как следва да се прилагат правилата за отговорност за разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, уговорено по реда на чл.38, ал.2 ЗА, в случаите, при които ответникът отнася спора в цялост пред въззивния съд, при условие, че в производството пред въззивния съд се събират нови доказателства в ограничени законово регламентирани хипотези?

Въведено е и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност.

В подадения в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, чрез юрисконсулт Б. Д., оспорва наличието на основания за допускане на обжалване и основателността на частната жалба.

Съставът на I т.о., след преценка на данните по делото и доводите по делото, приема следното:

Исковото производство е образувано по предявените от С. А. и М. Й. против „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД преки искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за обезщетения за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, от смъртта на К. С. К. при ПТП на 10.05.2021г. от по 200 000лв. за всеки от двамата ищци. Срещу първоинстанционното решение, с което са присъдени обезщетения от по 150 000лв., ведно със законната лихва, считано от 20.09.2021г., а исковете са отхвърлени за размерите над 150 000лв. до 200 000лв. и за законната лихва за периода 23.06.-20.09.2021г., са подадени въззивни жалби и от двете насрещни страни. Пред възззивния съд е проведено едно открито съдебно заседание, в което адв.Р. М., оказала безплатна правна помощ на ищците, не се е явила и не са събирани нови доказателства.

С въззивното решение, след частична отмяна в обжалваните от ищците части на решението за отхвърляне на претенцията за законна лихва за периода 23.06.-20.09.2021г., тази претенция е уважена, в останалата част първоинстанционното решение е потвърдено и в полза на адв.Р.М. е присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА в размер на 400лв. за подаване на отговор на въззивната жалба на застрахователя, без явяване по делото.

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК е подадена молба от ищците, чрез адв.Р.М., съдържаща искане за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на допълнителни адвокатски възнаграждения по чл. 38, ал. 2 ЗА от по 12 780лв. с вкл. ДДС.

Със сега обжалваното определение молбата с правно основание чл.248 ГПК е оставена без уважение.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Както е изяснено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е от значение за изхода по делото, тъй като е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд; Въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания въззивен акт - решение или определение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата, не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Разяснено е, че посочването на значимия за делото правен въпрос е задължение на касатора, който следва да обоснове и специфичните за основанията по т. 1 - т. 3 на чл.280, ал. 1 ГПК допълнителни предпоставки, на които се позовава.

Поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси се свеждат до критериите за определяне на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА и приложението на решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС.

Дори въпросите да се счетат за обуславящи изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по тях не са налице въведените допълнителни предпоставки.

Не е налице приложното поле на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въпросите са разрешени от въззивния съд в съответствие с решение от 25.01.2024г. по дело С - 438/22 на СЕС.

В посоченото решение Съдът на ЕС се е произнесъл, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите, като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на член 101, параграф 1 ДФЕС; При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Предвид задължителната сила на решението на Съда на ЕС, българският съд не може да определи следващото се адвокатско възнаграждение на база размерите, предвидени в приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004г., а същата би могла да послужи само за ориентир при определянето му. За да се произнесе относно размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал.2, изр. 2 вр. ал. 1 от ЗА, според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и трябва да е справедливо и обосновано по размер, и да определи възнаграждението в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото, на обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие.

В случая не се констатира отклонение на обжалваното определение от посочената практика на СЕС. Въззивният съд е приел, че, с оглед посоченото решение на Съда на ЕС, не следва да се прилага Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и е определил размера на конкретното адвокатско възнаграждение съобразно обективни критерии – фактическата и правна сложност на въззивното производство, предмета и естеството на спора, защитавания интерес и вида и количеството на извършената работа от процесуалния представител. Правилността на направените изводи касае законосъобразността на обжалваното определение.

Не е налице приложното поле на въведено основание по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, което изисква обосновка от касатора, както е изяснено с т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, каквато в случая липсва.

Не следва да се допуска обжалване и на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. Съдебната практика на касационния съд приема, че то трябва да е установимо пряко от самите мотиви на акта. Очевидно неправилен е съдебният акт, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, приложена е несъществуваща или отменена норма или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност, поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въведените в случая доводи са израз на несъгласие с определянето на размера на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА и касаят законосъобразността на обжалваното определение, която може да е предмет на проверка само ако бъде допуснато обжалване.

Поради изложеното, касационно обжалване не следва да се допуска.

Предвид несамостоятелния характер на производството по чл.248 ГПК, разноски не се присъждат.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: