Определение № 1006 от 06.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2461/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3571/12.04.2023 г., подадена от Т. Д. В. и Г. И. В., чрез адвокат Ц. М., срещу решение № 89 от 07.03.2023 г. по гр. д. № 20225200500725/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 257 от 13.10.2022 г. по гр. д. № 597/2022 г. на Районен съд – Велинград за осъждане на Т. Д. В. и Г. И. В. да премахнат втория етаж от сграда за търговия с идентификатор **** по КККР на [населено място], брой етажи – два, брой самостоятелни обекти - три, със застроена площ от 37 кв.м. Въззивният съд е съобразил, че пред първоинстанционния съд производството е образувано по предявен от Р. Д. В. срещу Т. Д. В. и Г. И. В. иск с правно основание чл. 109 ЗС, с който се иска съдът да осъди ответниците да премахнат втория етаж от сграда за търговия с идентификатор **** по КККР на [населено място], със застроена площ от 37 кв.м, брой етажи – два. Ищецът твърди, че ответниците са собственици на горепосочената сграда, а с реализирането на втория й етаж е завзето пространството на съществуващата западна тераса на собствения му първи жилищен етаж и са затворени прозоречните отвори на етажа му, като по този начин правото му на собственост е накърнено с ограниченията, които търпи, свързани с осветеността и проветримостта на западните помещения, както и с липсата на тераса/балкон, която е предвидена с архитектурния проект на сградата и се явява необходимо жилищно пространство, осигуряващо пълноценно живеене на обитателите на етажа. Сочи, че изграждането на този втори етаж е осъществено без строителни книжа и без изричното му писмено съгласие. Въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: Няма спор по делото, че ищецът е собственик на първи жилищен етаж, представляващ обект с идентификатор *****, а ответниците са собственици на сграда с идентификатор ****, която ползват. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че въз основа на проект за преустройство, пристройка и надстройка е предвидено над процесната сграда с идентификатор ****, върху стоманобетоновата плоча на ниво 2.50 м от прилежащия терен, да се изгради покрита тераса с лек дървен покрив, покрит с бардолин. На място достъпът до покритата тераса се осъществява от външно открито стълбище, като площта на обособеното помещение е 33.20 кв.м. От страна на вещото лице е посочено, че при обособяването на помещението в покритата тераса проектът е предвиждал следните изменения към първия жилищен етаж, собственост на ищеца: затваряне и зазиждане на прозореца от запад в кухненския бокс към всекидневната, затваряне и зазиждане на прозореца от запад във всекидневната и преграждане на част от южната тераса към стая на площ от 0.40 кв.м. Съгласно заключението извършеното надстрояване не е изпълнено в съответствие с издадените и одобрени строителни книжа и документи в площта си до 3.80 кв.м, представляваща разлика между разрешената и изпълнената на място площ; с изграждането на втория етаж е нарушено осветяването на първия жилищен етаж и е завзето пространство от първия жилищен етаж, както следва: площ кухненски бокс и всекидневна от 26.90 кв.м, при осветеност преди надстрояването от 8.80 кв.м, а след него - от 3.40 кв.м. Вещото лице е уточнило, че нормата за осветеност на помещенията е от 4.48 кв.м, съгласно чл. 113, ал. 1 от Наредба № 7 за ПНУОВТУЗ. Посочило е още, че след като е било изпълнено надстрояването, е завзета площ с преграждане на част от южната тераса към стая на площ от 0.40 кв.м от имота на ищеца. Проектът е предвиждал да бъде изградена покрита, остъклена от всички страни тераса, състояща се от едно помещение, върху която да се постави покрив, а вместо това е изграден самостоятелен обект, състоящ се от всекидневна с кухненски бокс и баня и тоалетна. Окръжен съд – Пазарджик е посочил, че въззивната жалба, с която е сезиран, е бланкетна - съдържаща оплакване за незаконосъобразност, необоснованост, неправилност на първоинстанционното решение, както и че при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отнасящи се до преценка на събрания доказателствен материал. Визирал е, че съгласно чл. 269 ГПК задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато следи за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма. Окръжен съд – Пазарджик е приел, че в конкретния случай първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материални норми. Не е налице и служебно задължение за съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид разясненията, дадени в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При това положение и предвид липсата на конкретни, каквито и да било, оплаквания във въззивната жалба, въззивният съдебен състав е приел, че не дължи служебна проверка за правилността на обжалваното пред него решение. Посочил е, че е извършил служебна проверка за правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция и не е констатирал такива. Допълнително е изложил, че не споделя възраженията на Т. В. и Г. В. за неоснователност на предявената негаторна претенция, основани на липсата на пречки, по-големи от обикновените, ищецът да ползва имота си, след изграждане на процесния втори етаж. Съдът е посочил, че в случая не е опровергано заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, от което безспорно се установява, че с изгражданото на втория етаж е нарушена осветеността на помещенията в собствения на ищеца имот, като е завзето и пространство с площ от 0.40 кв.м, чрез преграждане на част от южната тераса към стая на жилищния етаж на ищеца. Установява се, че надстрояването не е изпълнено съобразно одобрените строителни книжа и е в отклонение от тях както по отношение на площта, така и по отношение на преградните страни и помещенията, които са се обособили след реализирането на строежа. Съдът е посочил и че доказателства в насока на противното по делото не са налице; такива са поискани пред въззивната инстанция, но не са допуснати поради преклузия. Визирал е и че са развити и възражения в представени писмени бележки, но те не са представени в указания от съда срок и последният няма основание да се произнася по изложените в тях доводи. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На първо място, формулират въпросите: 1. Налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът постанови решението си след представяне на писмена защита, макар и не в указания от съда инструктивен срок, и откаже да обсъди изложените в нея доводи; 2. С този отказ нарушено ли е правото на защита на жалбоподателите във въззивното производство. Позовават се на решение № 476/07.07.2010 г. по гр. д. № 720/2009 г. на ВКС, ІV г. о. На второ място, жалбоподателите твърдят, че по въпроса: Извършил ли е съществено процесуално нарушение въззивният съд, когато са налице законовите предпоставки за приемане на нови доказателства пред него, тъй като не е настъпила преклузията по чл. 146 ГПК и са налице условията на чл. 266, ал. 2 ГПК, въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 32/10.03.2016 г. по гр. д. № 4741/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. На трето място, в изложението се сочи, че Окръжен съд – Пазарджик се е произнесъл по въпросите: 1. Когато в производство по чл. 109 ЗС съдът преценява законността на един строеж, трябва ли да съобразява само действащите към настоящия момент строителни правила и норми, или трябва да отчете и правилата и нормите, действащи към момента на извършване на строежа, както и дали следва да има съответствие между търсената защита по чл. 109 ЗС и вида на нарушението; 2. Налице ли е неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС, когато ищецът заедно с ответника са изградили този втори етаж, ползвали са го и двамата съвместно в годините назад, както и е бил предмет на разпоредителни действия в полза на ищеца Р. В.. По първия въпрос от тази група се визира противоречие с: решение № 129/22.07.2014 г. по гр. д. № 4880/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 158/22.10.2019 г. по гр. д. № 4171/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 197/29.01.2020 г. по гр. д. № 1047/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 1171/27.10.2008 г. по гр. д. № 3581/2007 г. на ВКС, IV г. о., а по втория – с решение № 170/08.01.2019 г. по гр. д. № 65/2018 г. на ВКС, решение № 132/30.03.2010 г. по гр. д. № 66/2009 г. на ВКС, II г. о., решение № 430/27.10.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 135/31.07.2014 г. по гр. д. № 334/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 139/25.06.2010 г. по гр. д. № 457/2009 г. на ВКС, I г. о. Цитирани са и т. 3 на ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 60160/30.11.2021г. по гр. д. № 1518/2021 г. на ВКС, I г. о. На последно място, жалбоподателите се позовават в изложението на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Допустим ли е негаторен иск по чл. 109 ЗС на собственика на самостоятелен жилищен етаж от сграда в режим на етажна собственост срещу собственика на земята, който е и собственик на построена в нея сграда, ако с исковата молба са наведени твърдения, че пречката за упражняване правото на собственост се състои в накърнения и ограничавания на правото му на собственост, свързани с осветеността и проветривостта на западните помещения, както и с липсата на тераса/балкон, за който не е установено да е предвиден с архитектурния проект на жилищната сграда, и който се явявал необходимо жилищно пространство, осигуряващо пълноценно живеене на обитателите на етажа. Твърди се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно в т. 4 на тълкувателното решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: По въпросите, свързани с несъобразяването от въззивния съд с представената писмена защита, не се констатира противоречие с цитираното решение № 476/07.07.2010 г. по гр. д. № 720/2009 г. на ВКС, ІV г. о. В същото е прието, че с ъгласно чл. 149, ал. 3 ГПК, при фактическа и правна сложност на делото, съдът може да определи подходящ срок за представяне на писмени защити. В тази хипотеза, писмената защита замества пледоарията на страната, за която законът й дава възможност по време на устните състезания. Постановяването на решение, преди да е изтекъл определения за страната срок за представяне на писмена защита, е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания – без съдът да се е запознал с доводите на страната в защита на правата й. Ето защо, когато съдът постанови решението си преди изтичане на предоставения на страната срок за представяне на писмена защита, е налице съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд за извършване на процесуалните действия по чл. 149, ал. 1 ГПК – за даване ход на устните състезания по делото. В настоящия случай Окръжен съд – Пазарджик е дал срок за представяне на писмена защита от страна на процесуалния представител на жалбоподателите до 10.02.2023 г. Такава обаче е била депозирана едва на 01.03.2023 г. Следователно, не е налице визираната в горната практика по чл. 290 ГПК хипотеза. Въпросът, посочен на второ място в изложението, е ирелевантен, тъй като е формулиран изцяло според защитната теза на Т. В. и Г. В., която не отговаря на обстоятелствата по делото. Не се установява пред въззивния съд да са били налице законови предпоставки по чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК за допускане на доказателства на жалбоподателите. Във въззивната жалба последните не са визирали конкретни нарушения, допуснати от първоинстанционния съд по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, нито са приложили към нея представените едва в проведеното открито съдебно заседание пред Окръжен съд – Пазарджик документи, за които не се и установява да попадат под приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 и т. 2 ГПК. Двата въпроса, фигуриращи на трето място в изложението, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и по тази причина не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на втория от тях следва да се посочи и че той е поставен при фактическа обстановка, която не е приета за установена от Окръжен съд – Пазарджик. Относно последния въпрос от изложението не са обосновани допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съобразно постановките на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4. Освен това, предвид установената съдебна практика по негаторните искове, няма съмнение, че сочените в него обстоятелства имат отношение не към допустимостта, а към основателността на иска по чл. 109 ЗС. Същевременно решението на Окръжен съд – Пазарджик е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно. Настоящият съд следва да отбележи, че в случая до въззивният съд е била подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение. Съгласно нормите на ГПК и установената съдебна практика бланкетната въззивна жалба е допустима, но сезира въззивния съд да извърши проверка само в рамките на служебните му задължения - да се произнесе само по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение и по правилното или неправилното приложение на императивните материалноправни норми; тя може да бъде допълнена до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но след това възможностите на въззивника да сочи пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, и във връзка с това да прави доказателствени искания, са преклудирани. Ако бъде сторено, недопустимо е въззивният съд да се произнася по нововъведените оплаквания, както и по доказателствените искания, свързани с установяването и преодоляването на уточнените пороци на първоинстанционното решение, без значение дали се въвеждат фактически твърдения и/или се сочат и представят доказателства. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. На пълномощника на насрещната страна, за производството пред ВКС, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 ЗА, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в размер на 1200 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,