Определение № 759 от 11.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1851/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк“ АД, [населено място] срещу решение № 230 от 09.04.2024 г. по в. т. д. № 975/2023г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо решение № 1234 от 18.10.2023 г. по т. д. № 531/2023 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-4 състав, с което е уважен предявеният от „Бориван“ ООД, [населено място] срещу банката-касатор иск за сумата 40 000 лв. – обезщетение за вреди от неправомерно усвояване на учредена по рамков договор № UCIBGAL0622 от 21.03.2022 г. банкова гаранция, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 17.03.2023 г. – до окончателното й плащане. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо първоинстанционно решение – постановено по непредявен иск. Счита, че както дадената от първостепенния съд в доклада му правна квалификация на спорното право – чл. 59, а. 1 ЗЗД, така и променената впоследствие с решението правна квалификация – чл. 79, ал. 2 вр. чл. 82 ЗЗД са неправилни, но въззивният съд не е обсъдил заявеното в тази връзка оплакване във въззивната жалба, а е потвърдил първоинстанционния акт, макар да е приел по-различна правна квалификация – чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД. В касационната жалба са релевирани подробни съображения и за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон. Касаторът твърди, че решаващият състав е игнорирал и не е обсъдил всички заявени във въззивната му жалба оплаквания: срещу извода на първостепенния съд за липса на неизпълнение от страна на ищеца на процесния рамков договор; за нищожност на уговорената неустойка за неизпълнение поради противоречие с добрите нрави, както и срещу извода, че усвояването на част от банковата гаранция е в нарушение на споразумението от 28.11.2022г. Според него, въззивният съд неправилно е определил и обхвата на задълженията на „Бориван“ ООД, обезпечени с процесната банкова гаранция, тъй като не е съобразил клаузите на сключения между ищеца и „Банка ДСК“ АД договор за банкова гаранция, текста на самата банкова гаранция, както и уговорките между страните по споразумението от 28.11.2022 г. Освен на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Като значими за делото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Как следва да се тълкува волята на наредителя по банкова гаранция, ако в договора между наредителя и бенефициера е предвидено, че чрез банкова гаранция, която предстои да бъде издадена, ще се обезпечат част от задължения на наредителя към бенефициера, след което наредителят сключи с банката-гарант договор за издаване на банкова гаранция, в който наредителят изрази воля гаранцията да обезпечава всички негови задължения по договора му с бенефициера и същото (обезпечаване на всички негови задължения по договора му с бенефициера) – е предвидено и в самата издадена впоследствие банкова гаранция и дали в този случай, с оглед изразената от наредителя воля, бенефициерът има право да усвои по гаранцията суми съобразно условията на самата банкова гаранция и договора за издаване на банкова гаранция между наредителя и банката-гарант, който договор е сключен след договора между наредителя и бенефициера; 2. Следва ли, при изясняване на действителната обща воля и характера на възникналото правоотношение, съдът да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД, но като допълващ фактор да отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти, като изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора, както и как са изпълнявани задълженията по него; 3. Обусловена ли е банковата гаранция от договорните клаузи на валутното правоотношение между наредителя и бенефициера; 4. Правоотношението между гаранта и бенефициера абстрактно ли е спрямо другите правоотношения и може ли в резултат на провеждано тълкуване на съдържанието на гаранционния документ тази абстрактност да бъде преодолявана; 5. Противоречи ли на добрите нрави и излиза ли извън присъщите на неустойката функции клауза за неустойка между търговци, според която за неизпълнение на договорно задължение с продължителност на неизпълнението по-малка от един месец да се дължи неустойка в размер на месечното вземане по договора на неизправната страна или за да е действителна клаузата за неустойка, следва неустойка в размер на месечното вземане по договора на неизправната страна да се дължи за забава в изпълнението с продължителност най-малко един месец; 6. Противоречи ли на добрите нрави и излиза ли извън присъщите на неустойката функции клаузата за неустойка, описана във въпрос № 5, ако се вземе предвид и това, че обезпеченото с неустойката задължение е уговорено да бъде изпълнявано в рамките на 8 работни часа, а неустойката е уговорено да се дължи при забава в изпълнението на същото задължение с продължителност 3 дни (72 часа); 7. Противоречи ли на добрите нрави и излиза ли извън присъщите на неустойката функции клаузата за неустойка, описана във въпрос № 5 и № 6, ако се вземе предвид и това, че уговорената неустойка се дължи за различни форми на неизпълнение на договора – неявяване, просрочие, неизпълнение или отклонение (несъответствие) на предоставяните от изпълнителя услуги, и тези форми на изпълнение са се осъществили; 8. При преценката дали неустойката между търговци противоречи на добрите нрави следва ли да се прави сравнение между размера на неустойката и претърпените вреди; При тази преценка следва ли да се прави сравнение между размера на неустойката и размера на възнаграждението на неизправната страна по договора; 9. При преценката дали неустойката между търговци противоречи на добрите нрави следва ли да се взема предвид дали допуснатото неизпълнение е пълно или частично; 10. Освен обезпечителната и обезщетителната функции на неустойката, може ли неустойката да има и санкционна функция и да не е нищожна поради противоречие с добрите нрави; 11. Има ли задължение въззивният съд, като съд по същество на спора, да направи свои фактически и правни изводи във връзка с фактите и обстоятелствата по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните“. По отношение на всички поставени въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а по отношение на въпроси № 1, № 5 - № 7 – че решаването им е също от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Като практика на ВКС, подкрепяща първото основание, касаторът посочва: решение № 478 от 11.02.2014 г. по гр. д. № 2670/2013 г. на IV г. о., решение № 188 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г. на II т. о., решение № 156 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 6042/2015г. на IV г. о. и решение № 132 от 20.12.2016 г. по т. д. № 772/2015 г. на II т. о. (за въпроси № 1 и № 2); решение № 153 от 19.12.2012 г. по т. д. № 1189/2011 г. на II т. о. (за въпроси № 3 и № 4); Тълкувателно решение 1/2009 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС (за въпроси № 5 - № 10); Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 202 от 21.12.2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на I т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 141 от 21.09.2021 г. по т. д. № 2586/2019 г. на I т. о. и др. (за въпрос № 11). Ответникът по касация – „Бориван“ ООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 19.08.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е съществувало облигационно правоотношение по рамков договор № UCIBGAL0622 от 21.03.2022 г., с който ответникът по исковете „УниКредит Булбанк“ АД е възложил на ищеца „Бориван“ ООД, [населено място] дейности по хигиенизиране на негови обекти на територията на Република България; Като обезпечение по договора е представена банкова гаранция за добро изпълнение реф.116DSK16360 в размер на 500 000 лв.; На 28.11.2022 г. между страните е подписано допълнително споразумение за прекратяване на сключения между тях договор, в което е уговорено, че услугите ще се предоставят до 30.11.2022 г.; След прекратяване на правоотношението, възложителят „Уникредит Булбанк“ АД е усвоил сумата 40 000 лв. от предоставената от „Бориван“ ООД банкова гаранция като неустойка по чл. 6.3 от договора за неизпълнение на задълженията му във връзка с хигиенни услуги в централната сграда на банката в [населено място] през м. септември и октомври 2022 г. Решаващият състав е взел предвид, че в определението си по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е докладвал иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, докато в решението е посочил материално-правна квалификация на спорното право – чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 82 ЗЗД – вреди, претърпени от ищеца в резултат на усвоената в противоречие с клаузите на договора гаранция за добро изпълнение, обезпечаваща гаранционната му отговорност, в качеството на изпълнител по договора. Доколкото обаче във въззивната жалба не са релевирани оплаквания във връзка с доклада по делото и съобразявайки указанията в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е счел, че не следва да изготвя нов доклад, поради което и предвид липсата на направени доказателствени искания за събиране на доказателства във връзка с променената материално-правна квалификация, е разгледал иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 82 ЗЗД. В тази насока се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от „Бориван“ ООД срещу „УниКредит Булбанк“ АД иск по чл. 442 ТЗ за връщане на сумата 40 000 лв., представляваща част от сумата по банковата гаранция, Софийски апелативен съд е приел, че сумата е усвоена неправомерно, тъй като банковата гаранция не обезпечава задължението за неустойка. Счел е, че обезпечаване на вземането за неустойка по чл. 6.3 от договора и възможността това вземане да бъде удовлетворено от банковата гаранция, не се установява от тълкуването на чл. 6.7 от договора. Според съдебния състав, с тази разпоредба страните са се съгласили, че банковата гаранция обезпечава: 1. изпълнението от страна на дружеството-изпълнител на условието по чл. 3.2.21 и в случай, че в резултат от неспазването му то преустанови предоставянето на услугите, предмет на договора и 2. случаи на прекратяване на договора от страна на изпълнителя, извън условията на чл. 2.3. С оглед така постигнатата договореност банковата гаранция да обезпечава неизпълнението на изрично договореното между страните, въззивният съд е формирал извод, че усвояването на сума по нея за вземане, различно от поетото от страната задължение, е в противоречие с уговореното по договора и е довело до възникване на вреди в размер на усвоената сума, поради което предявеният иск за същата следва да бъде уважен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, не може да се счете, че е налице вероятност решението да е недопустимо поради това, че с него е потвърдено решение, постановено по непредявен иск. Подвеждането на твърденията на ищеца относно обстоятелствата, на които искът му се основава (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) под хипотезиса на конкретна правна норма, т. е. определянето на правната квалификация на иска, произтичаща от тези му твърдения, е правомощие само на съда, включително и на въззивния, като такъв по съществото на спора. В случаите, когато въззивният съд не споделя определената от първата инстанция правна квалификация, той дава на иска произтичащата, според него, от твърденията на ищеца в исковата му молба квалификация на иска и се произнася съобразно същата. Тази му дейност не е от естество да доведе до недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд се произнася по предявения иск. Ако прецени, че посочената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, въззивният съд следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства (т. 2 от Тълкувателно решение 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Това негово задължение възниква обаче само в очертаната хипотеза (дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти вследствие променената правна квалификация), за наличието на каквато нито са наведени твърдения, нито е поставен съответният процесуалноправен въпрос. Освен това, следва да се отбележи, че както при правно основание чл. 79, ал. 2 вр. чл. 82 ЗЗД (правната квалификация на първостепенния съд), така и при правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД (правната квалификация на въззивния съд) подлежащите на доказване на факти във връзка с претенцията за обезщетяване на вредите от неизпълнение на договорното задължение, касаещо банковата гаранция, са едни и същи, което изключва необходимостта от даване на указания и на възможност на страните да ангажират други доказателства. На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси. Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК предвижда като общо основание за допускане на касационния контрол произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, това основание е налице, когато въпросът е обусловил правните изводи по предмета на спора, от значение е за изхода на конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая част от поставените от касатора въпроси не отговарят на посочените изисквания. Първият от въпросите – „как следва да се тълкува волята на наредителя…“ – е основан на конкретните факти по спора и на събраните по делото доказателства. Следователно, отговорът на този въпрос е предпоставен от възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и от обсъждането на част от доказателствата – на сключения между страните договор, на договора за банкова гаранция и на самата банкова гаранция. Ето защо, въпросът не може да бъде определен като правен въпрос по смисъла на цитираната задължителна съдебна практика. Ирелевантен за изхода на спора е въпросът, касаещ приложимостта на чл. 20 ЗЗД (въпрос № 2). Макар в мотивите на решението да е посочено, че „от тълкуването на чл. 6.7“ не се установява банковата гаранция да е издадена за обезпечаване на вземането за неустойка, в действителност въззивният съд не е извършвал дейност по тълкуване, а директно се е позовал на посочената клауза като установяваща постигнато между страните съгласие, че предоставената от изпълнителя гаранция обезпечава изпълнението на точно определени задължения на изпълнителя. Поради това, по отношение на така поставения въпрос не следва да бъде преценявано наличието на противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Такъв извод се налага и за въпрос № 4. Липсата на обуславящ характер на същия произтича от несъответствието му с мотивите на акта. Въззивният съд не е обсъждал дали правоотношението между гаранта и бенефициера е „абстрактно спрямо другите правоотношения“, нито дали може чрез „тълкуване на съдържанието на гаранционния документ тази абстрактност да бъде преодолявана“. Отделно от това, в случая изобщо не е извършвано тълкуване на процесната банкова гаранция. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпроси № 5 - № 10 произтича от факта, че въззивното решение не съдържа произнасяне по тях. Видно от мотивите на обжалвания акт, претенцията на ищеца е счетена за неоснователна единствено поради съображението, че банковата гаранция не обезпечава задължението за неустойка за неизпълнение, поради което съдът изобщо не е обсъждал дали уговорената между страните неустойка е нищожна поради противоречието й с добрите нрави – такъв извод се съдържа в първоинстанционното, но не и във въззивното решение. Що се отнася до останалите два въпроса – въпрос № 3 и въпрос № 11, макар да отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, същите не обосновават допускане на касационния контрол, тъй като не е налице поддържаното за тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочената от касатора казуална практика на ВКС – решение № 153 от 19.12.2012г. по т. д. № 1189/2011 г. на II т. о., не доказва това основание, тъй като същата касае хипотеза, която е напълно различна от настоящата, а именно – дали срокът на банковата гаранция се удължава с настъпването на обективни обстоятелства, водещи до неизпълнение в срок на поетите от наредителя-длъжник по валутното отношение задължения, а не дали банковата гаранция може да обезпечава изпълнението и на други задължения, освен тези, за които длъжникът по валутното правоотношение се е съгласил. Липсва противоречие с практиката на ВКС и по въпрос № 11. Необсъждането на доводите и възраженията на страните във връзка с твърдяното неизпълнение на процесния договор от страна на ищеца и на събраните в тази връзка доказателства, както и във връзка с нищожността на клаузата за неустойка, е резултат от извода на решаващия състав, че учредената от ищеца банкова гаранция не обезпечава задължението за заплащане на неустойка. С оглед на това, въпросът допуснато ли е неизпълнение и валидна ли е уговорката за неустойка за същото, се явява напълно ирелевантен за решаването на конкретния спор и липсата на произнасяне по него не представлява процесуално нарушение и не е в отклонение от формираната от ВКС казуална практика. С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на сумата 4 000 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените по делото договор за правна защита и съдействие от 15.08.2024 г. и авизо за издадено платежно нареждане от същата дата на „Банка ДСК“ АД. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК