Определение № 2324 от 14.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3787/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А. против въззивно решение № 191/22.05.2023 г. постановено по в. гр. д. № 135/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е потвърдено решение № 453/03.05.2022 г. по гр. д. № 1868/2021 г. на РС - Пазарджик. С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от жалбоподателя, изтърпяващ наказание „доживотен затвор” в затвора в [населено място], против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - [населено място], иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за признаване за установено, че през периода 14.04.2016 г. - 16.07.2020 г. ответникът е извършил нарушение по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. - неравно третиране по признака „лично положение” на осъденото лице с провежданите междинни проверки в 16.30 ч. за установяване наличността на лишените от свобода. Касаторът твърди, че решението на окръжния съд е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1) следва ли дискриминиращият признак „поставяне в по-неблагоприятно положение“ да се преценява само по отношение на изтърпяващите в един затвор наказание „лишаване от свобода“ и „доживотен затвор“, или следва да се направи спрямо всички тези лица във всички места в РБ, в които се изтърпяват същите наказания; 2) относима ли е разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. към разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Конституцията на РБ, имат ли общо съдържание и как се съотнасят двете разпоредби; 3) приложимо ли е ТР №14/10.11.1992 г. по к.д. № 14/1992 г. на КС на РБ за тълкуването на конституционните и законовите разпоредби, касаещи дискриминацията; 4) налице ли е непряка дискриминация спрямо ищеца и на лицата в неговото положение, когато са по-неблагоприятно третирани в сравнение с други лица, изтърпяващи същите наказания в други пенитенциарни заведения. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като твърди, че решението е незаконосъобразно. Ответникът по касационната жалба - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационния контрол намира следното: С обжалваното решение е прието за установено, че от 14.04.2014 г. касаторът изтърпява наказание „доживотен затвор” в затвора в [населено място]. Твърденията за осъществена дискриминация са, че за периода от 14.04.2016 г. до 16.07.2020 г. всеки ден от 16.30 ч. е извършвана междинна проверка (освен сутрешната и вечерната) на личния състав на лишените от свобода, в това число и на осъдените на доживотен затвор. С тази проверка служителите на ответника притеснявали ищеца, тъй като често се случвало тогава той да е в банята, или да спи и когато е заспал да го будят за да застане до вратата на килията и да се представи поименно. Жалбоподателят е подал молба до началника на затвора, с която е поискал преустановяване на проверката в 16.30 ч., която го притеснява и тормози, но молбата е оставена без уважение. Сочи се, че това е дискриминация по признака „лично положение”, тъй като в други затвори (напр. - в [населено място]) проверките на осъдените на доживотен затвор са само сутрин и вечер и не се извършва проверка в 16.30 часа. Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” е оспорила претенцията с твърдението, че не се доказва наличие на признак по чл. 4 ЗЗДискр., който да е обусловил различното третиране на ищеца. Конкретните действия или бездействия за които се твърди, че имат дискриминационен характер трябва да се основават само и единствено на лично положение и/или убеждения, което в случая не е налице. Въззивният съд е посочил, че по-неблагоприятното третиране или поставяне в неравностойно положение е обусловено от нарушаване на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., на установени правила, предвиждащи права и свободи. За да се обоснове извод за наличие на дискриминация по някой от регламентираните признаци, трябва да се направи сравнение между начина, по който лицето е третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, респ. - при сравними сходни обстоятелства. Предвид това, по-неблагоприятното третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или в друг закон признаци и не представлява дискриминация по признак „лично положение”. В тази връзка в мотивите на решението си съдът се е позовал и на практика на ВКС (цитирано е решение № 101/02.08.2021 г. по гр. д. № 1871/2020 г., IV г.о.). След анализ на разпоредбите на чл. 15 и чл. 19, ал. 4 ЗИНЗС, чл. 37, т.2 и чл. 46, ал. 2 ЗМВР, предвиждащи правомощия за началника на затвора да издава заповеди и да определя правилата за вътрешния ред в затвора, с които се контролира сигурността, съдът е посочил, че проверката в 16.30 ч. е разпоредена да се извършва за всички лишени от свобода. Съгласно чл. 27в, ал. 4 ППЗИНЗС, проверките на личния състав на лишените от свобода могат да се извършват по всяко време след ставане от сън до вечерната проверка, която задължително е поименна и под бройка (чл. 27в, ал. 6 ППЗИНЗС). Освен това, според разпоредбата на чл. 71 ЗИНЗС, поставянето на лишения от свобода от „зоната за повишена сигурност” под засилен надзор и охрана, налага и по-чести проверки, както и задължителни обиски, като форма на контрол (чл. 92 и 93 ЗИНЗС, чл. 85-87 ППЗИНЗС). Това сочи, че проверката в 16.30 ч. не е проява на дискриминационно отношение нито към ищеца, нито към останалите затворници, които изтърпяват същото наказание, а обективна последица от изпълнението на това наказание и нормативно предвиденият по-рестриктивен режим. В заключение е направен извод, че не се установява неравно третиране на лицето по някой от признаците по чл. 4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол. Въззивното решение не може да бъде оценено като очевидно неправилно по смисъла на селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като мотивите не съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, които да са пряко установими от съдържанието на съдебния акт и да обуславят явната му необоснованост. Не е приложена правна норма в противоположния й смисъл или несъществуваща правна норма, не се констатира да са нарушени основни съдопроизводствени принципи и правила. Поради това, касационното обжалване не може да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Формулираните в изложението въпроси № 2 и 3 нямат характеристиката на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са поставени общо теоретично и без изложена аргументация за връзката им с конкретни правни разрешения на въззивния съд. Другите два въпроса № 1 и 4 са релевантни, но не обуславят селектирането на жалбата, тъй като по тях приетото от въззивния съд е в съответствие с трайно установената практика на Върховния касационен съд. Относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субект на сравнение, при твърдения за неравностойно третиране, се приема, че за да е налице дискриминация по някой от признаците на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. - не е налице дискриминация. По-неблагоприятното третиране на лишени от свобода, в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. или друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение. Всеки затвор осигурява различни условия за живот на осъдените, които разлики са обективно обусловени от редица обстоятелства, водещи до различни битови и организационни условия. Поради това, не може да се приеме, че изтърпяващите наказание в даден затвор лица се намират при „сравними сходни обстоятелства” с изтърпяващите наказание в друг затвор. В „сравними сходни обстоятелства” ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание в същия затвор и само сравнението с тях е от значение за преценката дали е налице спрямо него дискриминация по чл. 4, ал. 2 ЗЗДискр. В този смисъл, наличието на сравними сходни обстоятелства се преценява спрямо конкретното лично положение на ищеца, като лицата, с които той се сравнява, следва да бъдат в идентично положение. В подобно идентично или сходно положение с ищеца не са лицата, които изтърпяват наказание „лишаване от свобода” в същия или друг затвор в страната, нито лицата, изтърпяващи „доживотен затвор” в друг затвор. Съдебната практика е последователна и по въпроса, че за да е налице дискриминация, трябва да бъде установено не само по-неблагоприятно третиране, но и че това се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. (в с.см. - решение № 244/14.08.2012 г. по гр. д № 777/2011 г., ІV г.о., решение № 101/02.08.2021 г. по гр.д. № 1871/2020 г., IV г.о., решение № 3/ 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о., решение № 85/13.09.2016 г. по гр. д. № 4328/2015 г., IV г. о. и др.). В случая, приетото от въззивния съд не противоречи на тези правни разрешения, поради което не са налице сочените от касатора предпоставки за допускане на касационния контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение