Определение № 790 от 22.10.2015 г. на ВКС по т. д. № 496/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. _С Д Ц. Я. Г. и П. С. С. против решение № 898 / 07.05.2014 г. по т.д.№ 2789 / 2013 год. на Сохийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № от 18.02.2013 год. по т.д.№ 593 / 2012 год. на Софийски градски съд .С потвърденото решение са уважени, предявените по реда на чл. 422 вр. с чл.124 ГПК искове на [фирма] против касаторите, за установяване вземане на ищеца спрямо същите, при условия на пасивна солидарност, в размер на 50 000 евро / исковете предявени като частични, на основание запис на заповед от 18.06.02008 год. по който същите са авалисти.Касаторите оспорват правилността на въззивното решение,като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е отстранил пропуските допуснати от първоинстанционния съд по доклада и разпределението на доказателствената тежест за страните,провокирано от изначално неуказване им установяването на връзката на записа на заповед с каузално правоотношение, в обезпечение на което е издаден, както и в неуказване чия е доказателствената тежест за установяване датата на предявяване на ефекта, с падеж „ на предявяване „, за установяване момента на изискуемост на вземането, с оглед противопоставеното възражение за погасяване по давност .Касаторите твърдят, че решението противоречи и на материалния закон, предвид несъобразяване липсата на доказателства за обявяване кредита, в обезпечение на договора по който касаторите твърдят издаден записа на заповед, за предсрочно изискуем съгласно чл. 60 ал.2 от Закона за кредитните инструменти. Ответната страса – [фирма] – оспорва обосноваността на основания за допускане на касационното обжалване, като счита че въпросите са некоректно формулирани, в несъответствие с процесуалните действия на ответниците,доколкото същите и в преклузивните за това срокове,не са противопоставили възражения освен по редовността на ценната книга и недоказаната изискуемост на вземането на основание същата, предвид липсата на вписана дата на предявяване. При това, довод за процесуално нарушение на чл.143 ГПК от първоинстанционния съд, не се съдържа във въззивната жалба на ответниците и не би могло да обоснове касационен довод за неправилност на въззивното решение.Твърди,че независимо от обхвата на защитата на ответниците, въззивното решение е в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, в частност с т.17 на ТР № 4 / 2013 год. по тълк.дело № 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе настоящият състав съобрази следното: Исковете в пасивно субективно съединение са предявени по реда на чл.422 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответниците, на основание запис на заповед, с падеж „ на предявяване „ ,в срок до 72 месеца от датата на издаване на записа на заповед или считано до 18.06.2014 година. Предявяването е удостоверено на гърба на ценната книга с подписи на всеки от ответниците – авалисти, но без посочена дата на предявяването, като твърдението им в процеса е било, че подписите за предявяване са поставени едновременно с издаването на ценната книга, респ. с подписването им като авалисти. По този им довод не са събирани доказателства.В преклузивния срок по чл.131 ГПК са депозирани отговори от Ц. Г. и П. С., които съдържат възражения относно недоказана изискуемост на вземането по записа на заповед, предвид липса на удостоверена дата„на предявяване„.В отговора на В. Драндолов,постъпил след срока по чл.131 ГПК,но в срока за отговор на допълнителната искова молба / на което се позовава страната /, споделяйки възраженията на останалите ответници, е противопоставено и възражението, че същият е авалирал записа на заповед към момент, към който е бил акционер в дружеството – издател на същата ,но последващо е прехвърлил акциите си, като в договора за прехвърлянето им - на акционери в дружеството, последните са поели задължението да депозират пред поемателя по записа на заповед искане за заличаването му като страна по договора за кредит и от всички документи, които обезпечават вземането на банката. С оглед това си съдържание и в касационната жалба касаторите твърдят, че е бил наведен факт, по отношение който са неприложими процесуални преклузии и който достатъчно ясно навежда на обезпечителна функция на записа на заповед по отношение на договор за кредит,сключен между ищеца и [фирма], което обстоятелство първоинстанционният съд,а предвид пропуска му – въззивният съд, е бил длъжен да изясни по реда на чл.143 ГПК.За пръв път във въззивната жалба на Ц. Г. и П. С. е противопоставено изрично възражение за тази обезпечителна функция, както и за погасяването на вземането по давност,както и за недобросъвестност на поведението на приносителя на ефекта. Въззивната жалба съдържа довод за неизпълнение от първоинстанционния съд на задължението му за разпределяне на доказателствената тежест по отношение установяване каузалното правоотношение,обезпечено със записа на заповед и установяване датата на предявяването му за плащане, на която е настъпила изискуемостта на вземането, с оглед падеж „ на предявяване „. Предвид пропуски в защитата, обусловени от процесуални нарушения на първоинстанционния съд, е поискано допускане на доказателства за тези обстоятелства пред въззивна инстанция, на основание чл.266 ал. 3 ГПК, което не е било уважено поради липсата на предпоставките визирани в разпоредбата. За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е счел, че подлежат на разглеждане възраженията на ответниците единствено относими към доказана изискуемост на вземането по ценната книга, с оглед настъпил падеж, уговорен в същата „ на предявяване „. Съдът е приел, че подписването, и без дата на предявяването, удостоверява факта на предявяването, при това в срока - до 72 месеца от издаването на ефекта, с оглед датата на депозиране на заявлението с приложен оригинал на записа на заповед към същото. Датата на предявяване би имала значение за предявяването на акцесорни претенции за лихви,доколкото и от този момент длъжниците по ценната книга биха били поставени в забава, но такива претенции не са предмет на делото, към който извод на първоинстанционния, въззивният съд е препратил по реда на чл. 272 ГПК.Съдът е приел, че всички останали допустими възражения на ответниците не са предявени в преклузивните за това срокове и не подлежат на разглеждане, анализирайки момента на предявяването им. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторите са формулирали следните въпроси: 1/ Трябва ли първоинстанционният съд да съобрази фактите,заявени преди първото съдебно заседание, но след изтичане срока за отговор на исковата молба,ако са от значение за изясняване фактическата страна на спора ,в изпълнение задължението си по чл. 143 ал.1 вр. с чл. 146 ГПК и ако не го е сторил, следва ли предметът на спора да се изясни от въззивния съд ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с ТР № 1 / 2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС ;2 / Подлежи ли на доказване датата на предявяване на записа на заповед, ако длъжникът се е подписал, че му е предявен, но не е посочена датата, с оглед възражението за изтекла погасителна давност или с оглед някакво друго обстоятелство ? – в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и 3 / Трябва ли да се доказва наличието на каузално правоотношение, обезпечено със запис на заповед ? – в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие с постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 105 по т.д.№ 564 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС. Първият от въпросите очевидно е поставен предвид съдържанието на отговора на искова молба от В. Дриндолов ,в който, макар и по развити в различна насока,несъстоятелни правно доводи за липса на основание за отговорността му, е упоменат и договор за кредит. Касаторите целят да приравнят узнаването на факта за наличие на такъв договор с възражението за наличие на каузално правоотношение, вземането по което е обезпечено със записа на заповед. Съгласно т.17 от ТР № 4 / 2013 год. по т.д.№ 4 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС каузалното правоотношение не е предмет на иска по чл. 422 ГПК, за установяване на вземане основано на ценна книга, предявено по чл. 417 т.9 ГПК. Предмет на доказване е редовността на записа на заповед и изискуемостта на вземането по същия. Въвеждането на каузална причина за издаване на ефекта е правозащитно средство на длъжника – издател, при това само и доколкото е съпътствано с правоунищожаващо,правопогасяващо, правоизключващо за вземането на кредитора възражение.Само факта на сключен договор за кредит с трето за спора лице – издател на записа на заповед, обезпечен с ценната книга, е неотносим както към предмета на иска, така и към предмета на защитата на ответниците,така както е въведена в преклузивните за това срокове по ГПК.Следователно, дори да би бил изолиран от съдържанието на защитата на ответника ,за която важат процесуалните преклузии, сам по себе си посоченият в случая факт – сключен договор за кредит между страните по ефекта, не въвежда никакъв спор или неяснота в предмета на производството. Нешо повече,ответниците като авалисти, не биха могли да противопоставят на поемателя възражения основани на каузалното правоотношение, освен при наличие на недобросъвестност или злоупотреба с право. Такъв довод, при това необоснован в съответствие с възприетото в съдебната практика за „ недобросъвестност „ и „ злоупотреба с права „, формално е въведен също едва с въззивната жалба. С оглед преждеизложеното, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не се касае за несъобразен от съда / независимо от въпроса за преклудирането / факт, релевантен сам по себе си за разрешаването на спора,с оглед предмета на защитата на ответниците. Отделно от това и съобразно т.17 на ТР № 4 / 2013 год., безспорно се касае за факт относим към правозащитните възражения на ответниците,подчинени на процесуалните преклузии.В този смисъл въпросът е и некоректно формулиран. Вторият от въпросите също не удовлетворява общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК.Възражението за погасяване на вземането по давност е въведено с въззивната жалба, респ. е преклудирано, а други възможни хипотетични обстоятелства,по отношение които да би била значима датата на предявяване на записа на заповед,потвърдено единствено с подпис на длъжниците, не би могла да бъде предмет на правен въпрос, който и съгласно задължителните указания на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора и отговор на същия да е обосновал решаващите мотиви на въззивното решение.Въззивният съд е счел, че потвърденото с подпис предявяване, безспорно преди изтичането на указания 72 - месечен срок,считано от издаването на записа на заповед, е достатъчно да установи настъпила изискуемост на вземането на поемателя и за уважаване на исковете с предмет единствено вземането по ценната книга, не и за забава,в който случай и за период преди заявлението по чл. 417 ГПК би била от значение конкретна дата на предявяване. Дори да би бил правен, въпросът не е обоснован с допълнителен селективен критерий с формалното позоваване на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК .Не се сочи, в съответствие с указанията в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, неясната, непълна или противоречива правна норма, чието тълкуване да е предпоставило противоречива практика или при непротиворечива такава да е необходимо нейното преодоляване, с оглед развитието на обществените отношения и / или промяна в законодателството, с цел точното прилагане на закона или за развитие на правото. По изложените в обосноваване неотносимостта на първи въпрос съображения, следва да се отрече характеристиката на правен и на третия формулиран въпрос. Каузалната причина за издаване на ефекта не е задължителен предмет на спора по иск по реда на чл. 422 ал.1 вр. с чл. 124 ал.1 ГПК, за установяване на вземане основано на запис на заповед.Относно въвеждането й в процеса и разпределението на доказателствената тежест са приложими разрешенията на т.17 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк. дело № 1/ 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Отговор на такъв въпрос,в противоречие със задължителната съдебна практика,не се съдържа в мотивите на въззивното решение,тъй като съдът не се е счел сезиран валидно с правозащитни възражения,основани на каузалната причина за издаване на ефекта. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение