Определение № 50753 от 25.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4976/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Севдалин С. В., чрез адв. П. В. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1253/15.07.2021 г. по в.гр.д.№ 1226/2021г. по описа на Окръжен съд Варна, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ до размер от 2000 лева, ведно със законната лихва от 09.09.2020г., отхвърлен е за разликата над 2000 лева до 6000 лева и са присъдени разноски. Ищецът В. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част с твърдения за неговата необоснованост. Ответникът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност, поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Никоя от страните не е подала отговор на касационната жалба на насрещната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца се твърди, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, но такъв не е формулиран. Вместо това е изразено несъгласие с житейската адекватност на преценката на съда на установени от свидетелските показания обстоятелства за определяне размера на обезщетението. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК на ответника като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване са формулирани следните (уточнени от съда, съгласно т. 1, изр. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) правни въпроси: 1/ относно дължимостта на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, само при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и вредите и 2/ длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД да съобрази съдебната практика в сходни хипотези. Обосновава се допълнителното основание на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС –т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, както и с приетото в решение № 1145/18.11.2008г. по гр.д.№ 4927/2007г., ВКС, V ГО, а вторият - в противоречие със задължителната практика по т.ІІ ППВС № 4/23.12.1968 г. Съдът намира за допустими касационните жалби, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Същият следва да е ясно и точно формулиран от касатора, а не изводим от съда от изложението по чл. 284, ал.3 ГПК. Касаторът - ищец не е определил правния въпрос/ правните въпроси от значение за изхода на делото, а само е заявил несъгласие с житейската обоснованост на конкретен извод на въззивния съд. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по жалбата на ищеца. По искането на ответника за допускане на касационно обжалване: За да уважи предявения по делото иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗОДОВ за сумата 2000 лв. и да го отхвърли за разликата до 6000 лв., въззивният съд е приел следното: Образуваното срещу ищеца наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 212, ал.1 НК е продължило 2 години ( 2013-2015г.); водено е при условията на чл. 269, ал.3, т.4 б “а“ НПК ( задочно); ищецът не е търпял мярка за неотклонение; бил е осъждан в предходен момент; за времето на процесното наказателно преследване не е имало паралелно такова за друго обвинение срещу ищеца; заявените за репарация неимуществени вреди са обичайните такива (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване). Посоченото е обосновало изводите на съда, че на репариране подлежат всички търпени от ищеца обичайни страдания от процесното наказателното производство, като установяването им и причинната връзка с обвинението не се нуждаят от специално доказване от ищеца. Въззивният съд е приел за установени и е взел предвид следните конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД: от една страна, свързаните с наказателното преследване - обвинението е за тежко престъпление; наказателното производство се е развило само в досъдебна фаза, а срокът на провеждането му е кратък; производството е водено в отсъствието на ищеца (задочно), а от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, за което е съобразена възрастта му и вида на търпените вреди – обичайните. Съпоставката на двете групи обстоятелства, явно при превес на факторите, обуславящи по – нисък размер на обезщетението, е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който не би довел до неоснователно обогатяване на ищеца, е 2000 лева. Предвид така приетото от въззивната инстанция, поставените от касатора- ответник въпроси по чл. 280, ал.1 ГПК са обуславящи за изхода на спора. Задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о.; решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.; решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о.; решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о.;решение № 139/ 09.10.2020 по гр.д.№ 873/2020, ВКС, ІV г.о.; решение № 163/01.07.2016г. по гр.д.№ 411/2016, ВКС, ІV г.о и др.), обобщено приема следното: Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително – от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство, страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК, негативни изживявания и чувство за онеправданост, накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността, смущения в социалното общуване. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят заявените вреди извън обичайните т.е. "специфичните" такива, като: конкретно увреждане на здравето; нетипични смущения в личната сфера на обвинения ( напр. разрив във семейните отношения) или в обичайната му битова, обществена и професионална среда ( напр. загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация и др.) и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността и начина на развитие на наказателното производство, вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство, дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу ищеца, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост, да е достатъчно по размер за репарирането им, а размерът да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната, но най-вече с особеностите на конкретния случай. Справедливостта изисква също сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното незаконно обвинение, а определяйки размера на обезщетението е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Нито едно от посочените от касатора- ответник в изложението му съдебни решения не очертава сходна на процесната хипотеза, поради което няма основание да се приеме, че присъденото от въззивния съд обезщетение е несправедливо. Предвид изложеното, като приема да не са налице сочените от ответника допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС