Определение № 1114 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 483/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. В. А. Р. срещу решение № 311 от 07.11.2022 г. по в. т. дело № 429/2022 г. на Апелативен съд - Варна, I състав, с което е потвърдено решение № 260002 от 25.01.2022 г. по т.д № 14/2020 г. на Окръжен съд – Добрич, Търговско отделение в частта, с която по иск с правно основание чл. 99 във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД е осъдено да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД сумата 258 190,48 лв., представляваща неплатена цена на доставена през м. юни 2018 г. електрическа енергия, фактурирана от цедента „Енергийна фондова борса“ ЕАД с фактура № 8960/30.06.2018 г., по договор за прехвърляне на вземания № 0100-ЦУ/19.07.2018 г., сключен между „Енергийна финансова група“ АД като цедент и „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД като цесионер, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 10.01.2019 г. до окончателното погасяване на задължението; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 5 951,66 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на паричното задължение от 01.10.2018 г. до 10.01.2019 г., както и в частта, с която „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД е осъдено да заплати на „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение в размер 550 лв. за първоинстанционното производство и 400 лв. за въззивното производство. Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК в противоречие с т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2/2014 г. от 19.11.2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8/2013 от 07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 20/10.03.2022 г. по т. д. № 48/2021 г. на ВКС, II т. о., решение № 181/01.02.2021 г. по т. д. № 12/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 244/04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г. на ВКС, I гр. о., решение № 402/11.01.2013 г. по гр. д. № 1390/2011 г. на ВКС, IV гр. о. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл извън предмета на спора и оплакванията във въззивната жалба. Поддържа евентуално становище за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира присъждане на направените по делото разноски. В писмено изложение към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответникът „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт С. С. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Релевира следните доводи за липса на твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт: Въззивният съд се е произнесъл изрично първо с определение № 551 от 24.08.2022 г., а впоследствие и със самото решение № 311 от 07.11.2022 г. по в. т. д. № 429/2022 г., че не е налице преюдициалност на спора по т. д. № 85/2021 г. на Окръжен съд – Добрич. „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД не е направило своевременно /с отговора на исковата молба/ възражение за нищожност на процесния договор за цесия, поради което дружеството е загубило възможността да направи това на по-късен етап. Към момента на завеждане на иска от „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД по процесното дело, „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД е било извършило по подписано между страните споразумение 18 на брой вноски, като единствената причина за спиране на плащанията, посочена в отговора на исковата молба, е конкуренцията на кредиторите, а не основанието и размера на дълга. „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД не е било легитимирано да оспори валидността на договора за цесия, освен в предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Третото лице помагач „Енергийна финансова група“ АД /н./, [населено място] не е заявило становище по подадената касационна жалба. Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от процесуално легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и съдържанието ѝ отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и взе предвид данните по делото, приема следното: Във връзка с направеното във въззивната жалба оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение поради постановяването му при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК – висящо производство по преюдициален спор по т. дело № 85/2021 г. на Окръжен съд - Добрич, и неправилно оставяне на молбата за спиране без уважение от първоинстанционния съд, в откритото съдебно заседание във въззивното производство въззивникът /ответник по иска и настоящ касатор/ е представил препис от невлязло в сила решение по посоченото т. дело № 85/2021 г. на Окръжен съд – Добрич. За да остави без уважение молбата за спиране на производството по в. т. дело № 429/2022 г. на Апелативен съд Варна, въззивният съд е приел, че производството по т. дело № 85/2021 г. на Окръжен съд – Добрич е образувано по-късно и не е преюдициално, както и че възражение за нищожност на договора за цесия е релевирано в настоящото производство. Съдебният състав е констатирал, че на 22.06.2021 г. задълженият за плащане на цената на доставена електрическа енергия купувач „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД е поискал връщане на изплатена на цесионер „Електроенергиен системен оператор” ЕАД част от фактурирана от доставчика „Енергийна финансова група“АД цена за потребление през м. юни 2018г. Искането за връщане на сумата в размер 520 000 лв. е основано на оспорването на основанието за получаването ѝ от легитимиран цесионер - платецът е посочил, че е бил уведомен на 19.07.2018 г. от своя доставчик за прехвърляне на цялото вземане по фактура № 8960/30.06.2018 г. на нов кредитор „В. - индустрия и мениджмънт“ ЕООД с договор от 17.07.2018 г., но въпреки че получил по-късно уведомление за втора цесия от 19.07.2018 г., извършил плащане на 18 транша в периода 24.07.2018 г.-14.09.2018 г. на втория цесионер „Електроенергиен системен оператор” ЕАД до достигане на сборна процесна сума от 520 000 лв. /по процесния договор за цесия от 19.07.2018 г./. Оспорването на основанието за това плащане е основано на твърдение за нищожност на договора за цесия от 19.07.2018 г. поради невъзможност на предмета, тъй като цедентът вече не е притежавал прехвърляемото право и вторият цесионер не е можел да го придобие и да получи валидно изпълнение. Въззивният състав е посочил, че изложените твърдения не очертават като предмет на делото по неприключилото производство спор относно валидността на договор за цесия, който би имал преюдициално значение за процесното дело, и е приел за необосновани всички доводи, черпени от преюдициалност на спор относно валидност на цесията, легитимираща ищеца „Електроенергиен системен оператор” ЕАД като кредитор по процесното дело по следните съображения: 1/ Независимо, че се е позовал на абсолютно основание за недействителност по чл. 26, ал. 2 ЗЗД /липса на предмет/, ищецът не е описал нито правна, нито фактическа пречка по смисъла на Тълкувателно решение № 3/2014 на ВКС, ОСГТК за възникване на прехвърляемо субективно право на вземане за цената като насрещна престация по вече изпълнена от цедента доставка, а е описал действия на доставчика по легитимиране на двама различни правоприемници с едно и също вече възникнало и дължимо, макар и още неизискуемо вземане, с които се очертава спор за противопоставимост на конкурираща се легитимация на двама цесионери, който няма отношение към валидност на всеки от двата прехвърлителни договора, а към рефлексното действие на цесията спрямо третото лице - длъжник по цедирания дълг /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. 2/ Ответникът „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД /въззивник и настоящ касатор/ се е позовал на преюдициалност на установяване на факти, а не на права, тъй като е извел обусловеността на легитимацията на кредитора от противопоставимост на по-рано съобщена на длъжника цесия в полза на друг цесионер. Въззивният съд е посочил, че твърдения за тези факти не са въведени в срока за отговор на исковата молба, не са изложени основателни причини за пропускането на срока, а естеството на обстоятелствата /регистрирано в търговски книги на самия ответник уведомление от цедента/ изключва третирането му като новоузнат или новонастъпил след размяна на книжата факт. Изложил е, че изгубвайки правото да основе своевременно защита в рамките на висящия процес, като формулира възражение срещу противопоставимост на правата на ищеца като втори по време цедент, договорил придобиване на същото вземане, с посочване на факта на настъпило рефлексно действие на предходна цесия, ответникът /настоящ касатор/ губи и правото да се позовава на разглеждане на същото възражение в друг висящ процес като преюдициален въпрос. Въззивната инстанция е приела също, че възражението за непротивопоставимост на права на „втори по време“ цесионер не може да се квалифицира нито като оспорване на валидност на самия договор за цесия, нито като опорочаване на споразумението с новия кредитор, за което съдът да е длъжен да следи въпреки пропуск на страните да се позоват на императивна норма, изключваща валидността на сделката. Според съдебния състав липсата на основание или предмет на договора като основание за абсолютна нищожност не се изследва от съда служебно, а само доколкото по делото са събрани доказателства за своевременно посочени факти; съществуването на претенция на друго лице върху вземане, предявено от цесионер не е порок, произтичащ пряко от съдържанието и формата на сделката или общоизвестни или служебно известни на съда факти, поради което съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно такава конкуренция, ако твърдения за нея не са въведени своевременно в предмета на делото по аргумент от Тълкувателно решение № 1/2020 на ВКС, ОСГТК. Позоваването на недопустимост на извършените от Софийски градски съд процесуални действия в цялост е прието от въззивния съд за неоснователно по аргументи, че до уважаването на отвода за местна неподсъдност сезирането на този съд е надлежно и размяната на книжата е осъществена в рамките на правораздавателната му власт /чл. 118, ал.2 ГПК/. 3/ Съдебният състав е изложил, че въпросът за противопоставимост на права на конкуриращи се кредитори - цесионери, претендиращи да са правоприемници на един и същ праводател – цедент, принципно стои извън предмета на спора за дължимостта на цедираното вземане от длъжника, което е предмет на иска за реално изпълнение, и се разглежда само ако е своевременно въведен с претенция на съответния претендент като спор между кредитори по реда на чл. 225 ГПК. Констатирал е, че в процесния случай ответникът „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД /настоящ касатор/ е посочил в първоначалната си защита само спора между цесионер и кредиторите на масата на несъстоятелността на цедента, който е приключил по начин, стабилизиращ именно правата на „Електроенергиен системен оператор” ЕАД. Претенцията на конкурента „В. - индустрия и мениджмънт“ ЕООД не е обявена като факт, въз основа на който ответникът /настоящ касатор/ да е изградил защита в срока по чл. 372 ГПК, за да формира надлежно предмет на делото в допълнение към спора относно размера и основанието на цедираното вземане на доставчика, очертал се в първото съдебно заседание, след оттегляне на първоначалното признание на длъжника. Въззивният състав е посочил, че привличането на претендент като главна страна, заместваща ответник по реда на чл. 224 ГПК, е допустимо само при ефективно изпълнение на безспорно парично задължение, но въззивникът се е отказал именно от тази възможност, като е очертал спора за дължимост първоначално на остатъка /в първо по делото заседание по т. дело № 62/2019 г. на СГС/, а в последствие и на изплатената част /при предявяване на иска по т. дело № 85/2021 г. на Окръжен съд - Добрич/. Поради това е заключил, че от този момент ответникът няма интерес да напусне процеса, като възложи активност за разрешаване на спора на посочения претендент; при липса на предприето по инициатива на „В. - индустрия и мениджмънт“ ЕООД главно встъпване в процеса за присъждане на цедираното вземане спорът между кредиторите остава извън предмета на процесното дело. По изложените съображения въззивната инстанция е направила извод за липса на обусловеност на въпроса за дължимостта на спорния остатък на цена на получена доставка в полза на цесионер, чиито права не са оспорени своевременно от длъжника, от по-късно обявена непротивопоставимост в полза на друг цесионер, както и липса на процесуална пречка за разглеждане на претенцията на ищеца независимо от евентуално съществуваща, но непредявена претенция на друг претендент за същото право. Въз основа на представените с исковата молба поредица от неоспорени съглашения, постигнати между доставчика на електрическа енергия „Енергийна финансова група“ АД и купувача на свободен пазар „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД за периодично продължаване на доставки, извършвани в предходен период неформално, фактура № 8960/30.06.2018 г., издадена от „Енергийна финансова група“ АД за продадено количество от 52315375 квч електроенергия за м. юни 2018 г. за цена общо в размер 773 744,40 лв. /активна енергия, акциз, такса „задължения към обществото“ и ДДС/, заключението на съдебно-счетоводната експертиза, поясненията на вещото лице в съдебно заседание и неоспорените платежни нареждания въззивната инстанция е приела, че по посочената фактура са извършени поредица от плащания след 14.08.2018 г. в общ размер 330 000 лв.; купувачът е ползвал като основание за отчитане на счетоводните операции наличното споразумение с цесионер № 0108-ЦУ/14.08.2018 г., в което остатъчното задължение /след признати плащания/ в размер 588 190,48 лв. е разсрочено до 31.10.2018 г.; купувачът не е изплатил две последни вноски, като осчетоводеният дълг е в размер 258 190,48 лв. с ДДС, а лихвата, начислена само върху остатъка, считано от уговорени разсрочени падежи възлиза на 5 951,66 лв. Въззивният съд е изложил, че тези данни изцяло кореспондират с оспореното съдържание на споразумението, сключено между ищеца и ответника, в което са били удостоверени както неизгодният за ищеца факт на вече получени в периода от 24.07.2018 г. до 10.08.2018 г. плащания в размер общо 190 000 лв., така и неизгодното за ответника признание на остатъчно задължение от 588 190,48 лв. към новия вече кредитор, признат като правоприемник на доставчика. Приел е, че изявленията обвързват страните като съответни на постигнато взаимно съгласие за внасяне на промяна в отношения, които са били породени между тях след като доставчикът е уведомил с електронно писмо от 19.07.2018 г. купувача за извършено прехвърляне на фактурираното вече задължение. Поради това, че в споразумението освен признати частични плащания, страните са договорили взаимни отстъпки, съдебният състав е заключил, че същото освен установителен характер има и диспозитивен елемент, като неговите последици са съответни на спогодба чрез взаимни отстъпки, поради което именно то е отчитано занапред в счетоводството на платеца като основание за счетоводните операции по разсрочени плащания на признатия фактуриран дълг. Въззивната инстанция е възприела констатациите на заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено въз основа на данни за потребление, признато в предприятието като отчетено за предходна година, при съобразяване на справката за сумирани данни от показатели на средства за търговско измерване, част от разпределителна мрежа и удостоверението на лицензирания оператор на тази мрежа за наличие на стикери, удостоверяващи по официален начин метрологична годност на тези средства. Съдебният състав е приел, че периодично отчитаните количества на доставена енергия не се отклоняват драстично и е съобразил общоизвестен факт на ограничените на териториален принцип лицензии за пренос през разпределителни мрежи, че именно издалият справката оператор „Електроразпределение Север“ ЕАД е единствен надлежно легитимиран оператор на мрежата, ползвана от доставчика за преноса на продадената енергия и от присъединен към нея за целите на потреблението си купувач, и е легитимиран да отчита преминалите през тази мрежа доставени от продавача количества /чл. 92, ал. 2 ЗЕ вр. чл. 3 ПИКЕЕ/. Посочил е, че без твърдения за съществена промяна на инсталираните мощности няма основание за съпоставката им с отчетеното типично за този търговец потребление като количество, доставено до множество негови съоръжения и отчетено с 96 сертифицирани измервателни уреда. След преценка на събраните доказателства въззивната инстанция е направила извод, че след като е получил и осчетоводил издадената на 30.06.2018 г. фактура за доставена през м. юни 2018 г. електрическа енергия, купувачът не е оспорил надлежно остойностените количества на получената доставка, получил е на 19.07.2018 г. уведомление за прехвърлянето на вземането за цената, предложил е частично и закъсняло /след падеж 15.07.2018 г./ изпълнение на новия кредитор, а впоследствие на 14.08.2018 г. се е отказал и от личните си възражения /напр. възражението за неизпълнена в количествено отношение престация на продавача/ и е изплатил доброволно само част от цената, поради което е останала непогасена част в размер на претендираната от цесионера главница – 258 190,48 лв. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК предвижда допускане до касационно обжалване на въззивното решение при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност, независимо от предпоставките по ал. 1. Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че посоченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК не е изпълнено. Съобразно константната съдебна практика, включително задължителната практика на ВКС, респективно ВС, обективирана в Tълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985, едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Решението е недопустимо, когато искът е разгледан от некомпетентен съд. Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е недопустимо. В конкретния случай решението на Апелативен съд – Варна е постановено от компетентен съд по допустим и надлежно предявен иск, при наличие на необходимите положителни и липсата на отрицателни процесуални предпоставки, при подадена в срок въззивна жалба, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК. Въззивната инстанция не е била десезирана. Доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение съобразно т. 1 на Тълкувателно решение 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС поради произнасяне при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, предвид висящо производство по т. дело № 85/2021 г. на Окръжен съд – Добрич, образувано по иск, предявен от „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД срещу „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платени суми без основание в размер 520 000 лв. поради нищожност на договор за цесия № 0100-ЦУ от 19.07.2018 г. на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет, е неоснователен. За да бъде спряно производството по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е необходимо в същия или друг съд да има висящо производство по иск с преюдициално значение. Основание за спиране е налице, когато между двете дела съществува връзка на обусловеност, т. е. когато едното дело има за предмет конкретно преюдициално правоотношение между страните, спорът по което ще бъде разрешен предварително със сила на пресъдено нещо, за да бъде зачетено постановеното решение и да се постанови правилно решение по другото дело. Преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Спирането на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК позволява съдът, разглеждащ обусловеното дело, да съобрази решението по обуславящото дело, което има значение за правилното му решаване. В конкретния случай въззивният съд, съобразявайки фактите по делото и при спазване на Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че липсата на основание или предмет на договора /в хипотезата на фактическа невъзможност на предмета/ като основание за абсолютна нищожност не се изследва от съда служебно, а само доколкото по делото са събрани доказателства за своевременно посочени факти. Съображенията, че съществуването на претенция на друго лице върху вземане, предявено от цесионер, не е порок, произтичащ пряко от съдържанието и формата на сделката или общоизвестни или служебно известни на съда факти, поради което съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно такава конкуренция, ако твърдения за нея не са въведени своевременно в предмета на делото /в случая от ответника по иска с отговора на исковата молба/, не е в противоречие с константната практика на ВКС. Поради пропускането в срока за отговор, респективно в допълнителния отговор ответникът по иска да направи правоизключващо възражение за недължимост на претендираната сума поради претенция на друго дружество в качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен преди процесния договор за цесия, е недопустимо спиране на исковото производство въз основа на предявен последващ иск от ответника срещу ищеца за връщане на платена цена на доставена електрическа енергия въз основа на същия договор за цесия поради наличието на сключен преди това друг договор за цесия. Предвид побстоятелството, че въззивното решение не е вероятно недопустимо съобразно Тълкувателно решение 1/2017 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Варна по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер 300 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение