Определение № 477 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2591/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Ф. 2012“ ЕООД, представлявано от управителя П. В. И., чрез адвокат Б. Н. Ц., срещу въззивно решение № 59 от 26.02.2024 г., постановено от Монтанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 222/2023 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Л. Д. И., чрез адвокат П. М., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Монтански окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Монтански районен съд в обжалваната му част, приел за установено, че “Ф. 2012“ ЕООД дължи на Л. Д. И. сумата от 13 000 лв. – наемна цена за периода август 2019 – ноември 2021 г. по сключен между страните договор за наем на недвижим имот от 17.10.2017 г. и възложил тежестта за съдебно-деловодните разноски по делото на дружеството. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че на 17.10.2017 г. между Л. Д. И. (като наемодател) и “Ф. 2012“ ЕООД (като наемател) е сключен договор за наем с нотариална заверка на подписите на наемодателя и на пълномощника на наемателя. Предмет на договора е ползването на имот, състоящ се от две стопански сгради. Уговорена е месечна наемна цена в размер на 500 лв. с падеж на плащане от 5-о до 15-о число на съответния месец. По наведеното от наемателя възражение, че пълномощникът по сделката не е имал представителна власт, съдът е приел, че по договора е представено пълномощно с нотариална заверка на подписа на представляващия. Наемният договор също е сключен с нотариална заверка на подписите, което удостоверява, че на нотариуса са били предоставени доказателства и той съответно е извършил проверка относно упълномощаването. По съществения по делото въпрос – платена ли е наемната цена за исковия период, съдът изяснил, че доказателствената тежест да докаже плащане на наемната цена лежи върху наемателя, а той не е представил такива доказателства. Въззивният съд приел за установено, че наемателят дължи плащане на наемната цена за периода август 2019 г. – ноември 2021 г. в общ размер от 13 000 лв. Намерил за неоснователно възражението, че това вземане е погасено по давност. (искът е отхвърлен от първата инстанция като погасен по давност за времето май-август 2019 г., като в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила). Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът поставя въпроса следва ли в мотивите към решението на съда да бъдат обсъдени и преценени всички доказателства, събрани в производството. Въпросът е принципно значим по всяко исково производство и отговорът е положителен. За да се прецени доколко въпросът е от значение за постановения в обжалваното решение резултат, трябва да е ясно какви са конкретните оплаквания на касатора за допуснати нарушения на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – кои точно доводи и възражения на страните, надлежно въведени във въззивното производство, съдът не е разгледал. Това е така, защото касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. В жалбата се твърди, че въззивният съд не бил взел отношение към следните възражения на търговското дружество: искът е недопустим, защото е предявен извън срока по чл. 415 ГПК, исковата молба е нередовна – без ясен петитум; искът е неоснователен, защото в исковата молба не било ясно какъв е предметът на наемния договор и за какво са се споразумели страните; искът за целия период и цялата сума бил погасен в тригодишна давност; никъде не е видно, че управителят на ответното дружество е предоставил права на пълномощник да сключва договор за наем. Твърденията на касатора не са верни – въззивният съд е обсъдил данните по делото и изрично е направил извод, че срокът по чл. 415 ГПК е спазен; изложил е съображения, че исковата молба е редовна, предметът на спора е изяснен; и в съдебното решение съдът е дал конкретен отговор относно съдържанието на облигационната връзка между насрещните страни, изложил е мотиви, че вземането за периодичните платежи след август 2019 г. не е погасено по давност и се е мотивирал защо приема, че управителят на дружеството – наемател е действал чрез редовно упълномощен управител. Несъгласието с изводите на въззивния съд не значи, че той не е взел отношение към оплакванията на страната. При така изясненото, въпросът, свързан с тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се явява неотносим към постановеното от въззивния съд, който е взел отношение към горепоставените възражения на касатора. Следва да се посочи, че той сам в касационната си жалба твърди неправилност на съдебния акт в частта на направените изводи, а в края, общо е заявил, че „нито едно от тези възражения не беше взето предвид“, което по съществото си е вътрешно противоречие – въззивният съд или изобщо не се е произнесъл или се е произнесъл по начин, който обаче не удовлетворява страната. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Позоваването на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК също не е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване – по делото не се установява направо от мотивите на въззивния съдебен акт, че окръжният съд, за да постанови крайния резултат, очевидно грубо е нарушил правилата на формалната логика, приложил е несъществуваща или отменена правна норма, или пък е приложил норма със смисъл, противоположен на действителното й съдържание. Несъгласието с постановеното от съда, не е достатъчно, за да се допусне до разглеждане по същество касационната жалба. Евентуална неправилност поради неточно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост, сама по себе си, също не може да обуслови наличие на основанието по чл. 280, ар. 2, предл. 3 ГПК, а и касационният съд не извършва служебна проверка за правилност, извън случаите, когато това се следва с оглед субектите или предмета на спора, а казусът не е такъв. По това дело Върховният касационен съд служебно не намира основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касационната жалба е направил искане за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но не е представил доказателства да е сторил такива, така че молбата се явява неоснователна. Мотивиран от горното, съдът