Определение № 50422 от 15.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1032/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. Й. против решение №114/29.11.2021г. по в.гр.д.№423/2021г. на Варненски апелативен съд. С него е отменено решение №260122/27.05.2021г. по т.д.№315/2020г. на Добрички окръжен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от Т. Д. Й. против И. И. Д., Д. И. Д. и „Първа инвестиционна банка“ АД иск за приемане за установено в отношенията между страните по делото, че „Първа инвестиционна банка“ АД не притежава ипотечно право по недействителен договор от 12.08.2005г. за учредяване в полза на кредитора на ипотека върху недвижими имоти, находящи се в [населено място],[жк], бл.43 в ЖСК „Ахат“, построена върху имот пл.№613002401, участващ в УПИ І, кв.9 по плана на[жк], [населено място], както следва: апартамент с площ от 136,20 кв.м., с административен адрес [населено място],[жк][жилищен адрес] както и гараж №13 в същата сграда, с площ от 21,10 кв.м. обективиран в нот. акт №125, том ІІІ, рег.№3064, н.д.№341/12.08.2005г. на нотариус Р. Г., №330 в регистъра на НК. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и нарушение на материалния закон, както и необосновано. Жалбоподателката поддържа, че дадената от съда правна квалификация на иска не кореспондира с фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба, в която се поддържа, че договорът за ипотека е сключен от името на ищцата без валидна представителна власт и че същия е недействителен на основание чл.42 от ЗЗД. Твърди, че видно от съдържанието на подадената от нея искова молба, тя не е търсила защита с предявяване на иск по чл.24 ал.4 от СК, като дори не е въвела доводи в тази насока. Също твърди, че при разглеждане на въззивната жалба съдът е бил длъжен да провери правилността на обжалваното решение само в рамките на заявените от въззивника основания в жалбата, а във въззивната жалба на банката не са били въведени оплаквания, че производството е следвало да се разглежда като такова с правно основание чл.24 ал.4 от СК. Ответникът по жалбата „Първа инвестиционна банка” АД, [населено място], поддържа, че касационната жалбоподателка не е формулирала въпроси от значение за изхода на спора, като изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване изцяло преповтаря оплакванията, развити в касационната жалба. Твърди, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с процесуалния и материалния закон. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответниците И. И. Д. и Д. И. Д. не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, с което е уважил предявения установителен иск, въззивният съд е приел, че ответниците не са оборили презумпцията по чл.19 ал.3 от СК от 1985г. / идентична с чл.21 ал.3 от СК от 2009г./, поради което и на осн. чл.19 ал.1 от СК от 1985г. /идентична относно вещните права с чл.21 ал.1 от действащия СК/, процесните апартамент №8 и гараж №13, придобити с издаването на констативен нотариален акт от 03.08.2005г. на името на ответника И. Д., но по време на брака му с ищцата Т. Д., са станали СИО. Посочил е, че дори да се приеме, че договорът за учредяване на договорна ипотека от 12.08.2005г. е бил сключен без представителна власт, доколкото не може да бъде оспорено извършеното от единия съпруг разпореждане с имотите, които са били притежавани в СИО, в съответните преклузивни срокове по чл.24 ал.4 от СК, то сделката е стабилизирана и обвързва и неучаствалия в нея съпруг. Счел е за неоснователно поддържаното при условията на евентуалност възражение за недействителност на договора за ипотека, основано на нормата на чл.40 от ЗЗД. Приел е, че по делото не са били събрани доказателства, че банката е била недобросъвестна и е налице сговор да бъде увредената ищцата между учредилия ипотеката И. Д. и банката - кредитор. Изтъкнал е, че договорът за кредит е сключен при общите условия на банката и при обичайно обезпечаване на дълг с ипотеки върху имоти, както на кредитополучателя, така и с имотите на съпрузите И. и Т. Д.. Също е изложил аргумент, че кредитът е бил погасяван от кредитополучателя за периода от 2005г. до 2013г. и едва след това е станал предсрочно изискуем през 2014г., което изключва кредитът да е усвоен с предварителното намерение да не бъде обслужван и удовлетворяването на банката да стане чрез насочване на изпълнението върху ипотекираните имоти на съпрузите. Касационната жалбоподателка в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се позовава на основанията за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и чл.280 ал.2 предл. 2 и 3 от ГПК. Поддържа, че решението на Варненски апелативен съд е недопустимо и очевидно неправилно. Сочи, че решаващият съд не е съобразил обстоятелството, че не са касае за сделка извършена само от единия съпруг, а същият е действал от името и за сметка на другия съпруг. Поддържа, че съдът се е отклонил от разрешенията в ТР №3 от 29.08.2017г. по тълк.д. №3/2016г. на ОСГК на ВКС и ТР №5 от 12.12.2016г. по тълк.д. №5/2014г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното: По основанията по чл.280 ал.2 пр.2 и 3 от ГПК В касационната жалба се поддържат доводи за недопустимост на въззивното решение. Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. В случая не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение на Варненски апелативен съд. Съгласно задължителната практика на ВКС / ППВС №1/10.11.1985г. и ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС/ недопустимо е това съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване и ако съдът е бил десезиран. Недопустимо е и решението, когато съдът е разгледал непредявен иск. В конкретния случай при служебната проверка за допустимост на въззивното решение настоящият съдебен състав счита, че същото е процесуално допустимо, като въззивният съд е разгледал исковата претенция съобразно въведените от ищцата твърдения, при наличие на всички процесуални предпоставки за допустимост на производството и при липса на процесуални пречки. Неоснователни са доводите за недопустимост на обжалваното решение, произтичаща от това, че въззивният съд е подменил посоченото от ищцата основание на иска и вместо соченото от нея основание за недействителност на сделката – чл.42 от ЗЗД, е разгледал друго, невъведено основание. Съгласно постоянната и безпротиворечива практика на ВКС дадената в исковата молба правна квалификация не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право, като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. В случая въззивният съд е обсъдил всички изложени фактически твърдения и е преценил, че за сключената сделка с имоти, съставляващи СИО, са приложими преклузивните срокове по чл.24 ал.4 от СК, след изтичането на които сделката е стабилизирана. Преценката, че при извършено от единия съпруг разпореждане без представителна власт е налице хипотезата на чл.24 ал.4 от СК, а не чл.42 от ЗЗД, е обуславяща за основателността на предявения отрицателен установителен иск по чл.124 от ГПК. Твърденията, че съдът се е произнесъл по приложението на чл.24 ал.4 от СК, невъведени с въззивната жалба, дори и да се приемат за основателни, биха съставлявали нарушение на правомощията на въззивната инстанция при ограничения въззив, но не биха довели до недопустимост на въззивното решение. Неоснователни са и твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка обосновава твърдението си за очевидна неправилност с доводи, че съдът е обсъждал наличието на фактическия състав на разпоредбата на чл.24 ал.4 от СК, когато е била атакувана сделка, извършена от единия съпруг лично и в качеството на пълномощник на другия съпруг. Същите доводи са относими към оплакването за недопустимост на постановеното въззивно решение, което бе обсъдено по – горе. По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК: Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. В настоящия случай касационната жалбоподателка само формално е изпълнила изискването на чл.284 ал.3 т.1 от ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочила кой е разрешеният от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Твърденията, че съдът не е съобразил обстоятелството, че не се касае за сделка, извършена само от единия съпруг, а същият е действал от името и за сметка на другия съпруг по силата на даденото пълномощно, не съставляват въпроси, а оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост. Съответно те биха съставлявали основания за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основания за допускане на касационен контрол на решението. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Следва да се отбележи,че не е налице и твърдяното противоречие между мотивите на обжалваното решение и сочените от жалбоподателката тълкувателни решения на ВКС. В първото тълкувателно решение - ТР №3 от 29.08.2017г. по тълк.д.№3/2016г. на ОСГК на ВКС, са дадени разяснения относно фактическия състав на чл.24 ал.4 от СК, като е прието, че разпоредбата предвижда специален ред за защита правата на неучаствалия в разпоредителна сделка съпруг, като му дава право да я оспори по исков ред. Посочено е, че единият съпруг може сам да извършва материалноправни действия на разпореждане, които засягат неделимата бездялова съсобственост и от волята на неучаствалия съпруг зависи тяхното валидиране. Въззивният съд не е дал различно от това разрешение относно приложното поле и правните последици на разпоредбата на чл.24 ал.4 от СК. Следва да се отбележи, че в тълкувателното решение не е дадено изрично разрешение на въпроса дали когато действа в качеството на пълномощник на другия съпруг, но без валидно учредена представителна власт, сключилият сделката съпруг сам извършва материалноправни действия на разпореждане по смисъла на чл.24 ал.4 от СК. Такива разяснения не са дадени и в ТР №5 от 12.12.2016г. по тълк.д.№5/2014г. на ОСГТК на ВКС. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд