Определение № 50048 от 24.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 1599/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД против решение № 115/01.04.2020 г. по т.д.№ 606/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 75/ 13.06.2019 г. по т.д.№ 134/2018 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С потвърденото решение са отхвърлени предявените от касатора против [община] обективно кумулативно съединени искове, с правни основания чл. 266 и чл. 86 ал.1 ЗЗД, за осъждане ответника да заплати на ищеца: 1/ сумата от 313 461,08 лева с ДДС – неплатено възнаграждение по договор за възлагане на малка обществена поръчка № 4340/29.09.2007 г., с предмет „ Зониране и реконкструкция на вътрешна водопроводна мрежа кв.Малко Белово „; 2/ сумата 93 133,73 лв. – обезщетение за забава в издължаване на предходната главница, за периода 01.05.2015 г. – 03.04.2018 г.; 3/ сумата 43 457,22 лева с ДДС- дължимо възнаграждение по договор за възлагане на малка обществена поръчка № 777/11.02.2008 г., със същия предмет и 4/ сумата 12 911,75 лева - обезщетение за забава в издължаването на предходната главница, за периода 01.05.2015 г. – 03.04.2018 г.. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – недопуснати от въззивния съд доказателства, относими към установяване твърдението на ищеца, за прекъсване на погасителната давност, с признание на длъжника, на основание чл. 116 б.“а“ ЗЗД. Твърди, че доколкото цели приложението на императивна правна норма / чл.116 ЗЗД /, исканата от страната съдебно-счетоводна експертиза е следвало да се допусне служебно от съда, а досежно отказаните да бъдат приети „ нововъзникнали“ и „новоузнати „ доказателства / показания на свидетел и писмени доказателства /, твърди нарушение на чл. 266 ал. 2 ГПК. Касаторът сочи и неправилно допуснати и събрани доказателства на противната страна, по оспорване предпоставките за допускане доказателства на ищеца – въззивник, при условията на чл. 266 ал. 2 ГПК. Твърди и необсъдени от съда доказателства, в които многократно се съдържа признание на длъжника за вземанията на ищеца, направено предходно на изтичане на давността на 17.12.2013 г.. Касаторът оспорва извода на съда, че погасителната давност тече от съставянето на протоколите за приемане на изпълнените СМР, противно на изрично уговорените в договора предпоставки за изискуемост на плащането: раздел ІІ т. 3 и т. 5 от двата договора – при кумулативното наличие на съставени двустранни приемо-предавателни протоколи и на данъчни фактури за дължимите плащания. Неправилно, според страната, съдът е приложил чл. 116 ЗЗД. Неправилно е тълкувал и т.3 на раздел ІІ от сключените договори - не като условие за настъпване изискуемостта на вземането. Ответната страна – [община] – оспорва касационната жалба със съображения по съществото на спора и правилността на въззивното решение. С определение №79/08.04.2021г. по настоящото дело, производството е спряно, на основание чл. 292 ГПК, до постановяване на тълкувателно решение по тълк.дело № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, образувано за отговор на въпроса: До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на задължението му, за да е налице прекъсване на давността ? Предвид постановяването на Тълкувателно решение № 4/14.10.2022 г., производството следва да бъде възобновено от фазата по допускане на касационния контрол. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав, в съответствие с касационните доводи, съобрази следното: Ищецът претендира неиздължено възнаграждение за изпълнени СМР по два договора: първият - № 4340/26.09.2007 г. – сключен по реда на открит конкурс за малка обществена поръчка, а вторият - № 777/11.02.2008 г. - чрез договаряне с покана. Твърди, че по първия са останали неразплатени СМР, приети с двустранно подписани протоколи № 8 и № 11, като е издадена за дължимото възнаграждение фактура № 3679/29.01.2010 г., а по втория са останали неразплатени СМР, приети с двустранно подписан протокол № 8, като е издадена за дължимото възнаграждение фактура № 3680/29.01.2010 г.. Ищецът твърди, че е поканил ответника да плати и претендира сумите, ведно със законна лихва от изтичане срока, предоставен с поканата, за плащане. Ответникът е оспорил изпълнението на СМР, в евентуалност изискуемостта на вземанията от възнаграждение за същите и изпадането си в забава, поради неполучена покана, но – алтернативно - и с оглед приложението на чл. 303а ал.3 ТЗ. Така обосновава евентуално настъпила изискуемост с изтичането на 14 дни от издаването на фактурите и противопоставя възражение за погасяване задълженията му към ищеца по давност. В допълнителната искова молба ищецът се е позовал на писмо изх. № ФД 349/13.02.2014 г., подписано от главния счетоводител на ответника и изготвено във връзка с годишна инвентаризация на [община], поради което ищецът твърди, че процесните вземания са включени в анализираните за изготвянето на писмото разчети, респ. писмото съдържа признание на вземането, което прекъсва давността, съгласно чл. 116 б.“а“ ЗЗД. Ищецът се позовава и на няколко писма / изх.№ ЕХП-134 от 18.02.2013 г., № БМ-77/04.04.2013 г. и изх.№ ЕХП – 1394 / 01.11.2013 г. /, с които [община] го кани да й съдейства, за целите на отпускане на безлихвен заем, за разплащане с кредиторите й, вкл. с ищеца. Позовава се и на писмо изх.№ МВО-121509/05.03.2013 г. на МОСВ – ПУДООС, от което е видно, че [община] е входирала две заявления за отпускане на безлихвен заем, за разплащане на задължения. Позовава се и на План за финансово оздравяване на [община], за периода 2017 г. - 2019 г., публично достъпен на сайта на общината, на стр.4, т.8 в който е описано съществуващо задължение за обект „Зониране и реконструкция на вътрешна водопроводна мрежа, кв. Малко Белово, [населено място]„ – неразплатен от 2008 г., в размер на 382 300,79 лева. Първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца са погасени по давност, като не е излагал мотиви по възраженията на ответника, че СМР, за които се претендира възнаграждение, не са изпълнени, в евентуалност – че не са приети от ответника за надлежно изпълнени от ищеца. Съдът е приел, че изискуемостта на вземанията е настъпила на 29.01.2010 г. – датата на издаване на двете фактури, тъй като в разпоредба на всеки от договорите е предвидено, че разплащането на изпълнените СМР се извършва срещу двустранно подписани протоколи / акт обр.19 /, на база на проверени от възложителя количества и договорени цени, и издадена данъчна фактура. Съответно, давността е приета за изтекла на 29.01.2015 г..Приел е, че не се доказва прекъсване на давността с признание на длъжника, тъй като никой от документите, сочени от ищеца за установяването му, не съдържа изходящо от ответника признание за дълга, така както е посочен в двете фактури. Съдът е приел, че дори да се приеме, че с писмо изх.№ БМ-77/04.04.2013 г. [община] е признала дълга, то до предявяването на исковете / 13.04.2018 г. / е изтекла нова погасителна давност. Във въззивната си жалба „Райкомерс Конструкшън“ ЕАД акцентирана на уговореното в договора - раздел ІІ т.3 – че плащането на възнаграждението за изпълнени СМР се извършва след осигуряване на външно финансиране, т.е. тази, а не клаузата на т.5 от раздел ІІ определя момента на уговорена от страните изискуемост на вземанията. Същевременно твърди, че клаузите на т.3 от раздел ІІ на всеки от договорите, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Логиката на страната е, че уговорките в т.3 на раздел ІІ са изключили приложението на правилото на чл. 266 ал. 1 пр. първо ЗЗД – изискуемо плащане с факта на приемане на изпълнението, но след като са нищожни и неприложими, остава да се приложи общото правило на чл. 84 ал. 2 ЗЗД, което страната свързва с момента на настъпване на изискуемостта, а не на забавата на длъжника, противно на съдържанието на самата разпоредба. Въззивникът се е позовал на съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд – съобразяване на погасителна давност, течаща от „приемане на работата„, тъй като самият ответник не е твърдял изискуемост от този момент. Така, страната счита, че съдът се е произнесъл в отклонение от „ фактическите твърдения и правните доводи „ на ответника, с което са нарушени правата й, тъй като не е могла да се защити срещу съобразените от съда „ нови по същество доводи „. В качеството си на въззивник ищецът твърди, че съдът не е съобразил значението на писмо изх.№ ФД-349/13.02.2014 г. на главния счетоводител на Общината и факта, че същата не е оспорвала, че процесните вземания са включени в общата, потвърдена за дължима, сума. Не е съобразен и плана за финансово оздравяване на Общината за периода 2017 - 2019 г., сочещ процесните задължения и публично достъпен. Позовава се и на неразгледано възражение за нищожност на клаузата на т.3 от раздел ІІ на договорите и оттук на довода относно съобразимия момент на изискуемост на вземанията. С молба вх. № 9410/28.11.2019 г. ищецът се е позовал на новоузната от него кореспонденция между [община] и ПУДООС, в която се съдържа признание на процесните задължения. Като се позовава на междувременно постановено решение на ВКС – по гр.д.№ 5140/2015 г. на ІV г.о., според което не е необходимо признанието на дълга да бъде адресирано / отправено / до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността - ищецът е поискал да бъдат събрани, при условията на чл. 266 ал. 2 ГПК, доказателства – отправено от Общината искане до ПУДООС за разплащане на изпълнени СМР на стойност 362 918,48 лева и Протокол на УС на ПУДООС № 1/05.03.2014 г., с което искането е отклонено. За целта е поискал снабдяване със съдебно удостоверение запред ПУДООС. В тази молба – от 28.11.2019 г. - ищецът се е позовал на допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд – невъзложена служебно съдебно-икономическа експертиза, чрез която да бъде изяснено обстоятелството, дали в посочената в писмото на главния счетоводител изх. № ФД-349/13.02.2014 г. сума се включват и процесните вземания, макар че страната намира това да е безспорно установимо от факта, че същите са фигурирали в сметка 401 „ Доставчици „ на Общината за периода 26.02.2010 г. – 31.07.2017 г., а горепосоченото писмо е изготвено въз основа на счетоводната документация на ответника, при извършена инвентаризация. Съдът е допуснал издаването на съдебното удостоверение. Последващо ответникът е оспорил предпоставките на чл. 266 ал. 2 ГПК за допускане на доказателствата – че се касае за новоузнати от ищеца документи, респ. за новоузната преписка между [община] и ПУДООС. Становището на ищеца - за незнание за съществуването на искането на Общината, въз основа на което е изготвен и протокол № 1/05.03.2014 г.- е поддържано в хода на цялото въззивно производство. С нова молба - вх.№ 655/27.01.2020 г. – ищецът - въззивник е поискал приемането на писмени доказателства, с които се е снабдил въз основа на издаденото му съдебно удостоверение, като съдържащи признание на вземанията му, адресирани от Общината до ПУДООС, предвид което отново е поддържал да са новоузнати от него. Въззивният съд е приел представените с писмото доказателства, но с оглед противопоставяне на ответната страна, относно предпоставките на чл. 266 ал.2 ГПК, е допуснал свидетели на страните. Въз основа на свидетелските показания, обаче, съдът не е обосновал извод за наличие или липса на предпоставките по чл. 266 ал. 2 ГПК, като не е изключил вече приетите доказателства по делото, но е оставил без уважение искането за съдебно - икономическа експертиза и за издаването на съдебно удостоверение, за събирането на доказателства от преписката между [община] и ПУДООС, поддържани от въззивника – ищец като новоузнати, макар вече да е разпоредил издаването му и приемането на доказателствата. В мотивите си за оставяне без уважение исканията на въззивника, съдът е посочил, че искането за допускане на съдебно - икономическа експертиза е преклудирано, а освен това и че експертизата не е необходима за изясняването на спора. Със същия мотив – ненужни за разрешаването на спора - съдът е отказал издаването на съдебното удостоверение, за снабдяване с писмените доказателства, но вече приети предходно. Първоинстанционното решение е потвърдено, като е прието, че клаузата на т.3 от раздел ІІ на договорите не е нищожна, но и не е съобразима, като уговаряща момента на изискуемост на възнаграждението за изпълнени СМР. Счел е, че такъв не може да бъде и издаването на данъчната фактура, а приемането на работата, съгласно чл. 266 ал. 1 ЗЗД - с подписването на протоколите обр. 19 – на 17.12.2008 г.. Клаузата на т.5 от раздел ІІ съдът намира, че следва да се тълкува като освобождаваща възложителя от забава до издаването на фактура от изпълнителя, но не и за уреждаща момента на изискуемост на задължението му. Следователно, давността - започнала да тече от тази дата - изтича на 17.12.2013 г.. По възражението за прекъсване на давността, на основание чл.116 б.“а“ ЗЗД, съдът е разгледал няколко документа: 1/ писмо изх. ФД 349/13.02.2014 г. на главния счетоводител на [община] – отрекъл е документът да инкорпорира признание на конкретните задължения, тъй като е посочен общ размер на дълга на ответника към ищеца, натрупан и по други техни правоотношения, а и писмото е издадено след изтичане на 5-годишния давностен срок, считано от 17.12.2008 г.; 2 / план за оздравяване на [община] 2017 г. – 2019 г. – отречено е значението му, тъй като отново следва изтичането на давностния срок, а и не е документ адресиран до ищеца, при това сочената т. 8 не упоменава конкретен договор, кредитор и размер на съществуващо задължение към същия; 3/ писмо изх. № ЕХП-134/18.02.2013 г. – съдът е отрекъл да съдържа признание, в смисъл на пряко и недвусмислено изявление на длъжника – ответник, че дължи на ищеца конкретна сума, по конкретен договор; 4/ писмо изх. № ЕХП-304/01.11.2013 г. – не съдържа признание по аналогични съображения. Представените и първоначално приети във въззивна инстанция писмени доказателства, в мотивите на съдебното решение съдът е счел за преклудирани, тъй като не са новоузнати за ищеца. Съдът е приел, че от представените в първа инстанция писмени доказателства безспорно следва, че е бил в известност за водената преписка между ответника и ПУДООС, във връзка с получаването на безлихвен заем за удовлетворяване на кредиторите и е могъл по всяко време да се снабди със същите. Относно документите с дата на издаване от 2014 г., съдът е обосновал отказа си за тяхната неотносимост, с която е мотивирал определението си за недопускането им, с обстоятелството, че следват изтичането на погасителната давност и дори да съдържат признание, то би било несъобразимо. Предвид установено изтекла погасителна давност е потвърдено отхвърлянето на исковете. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Необходимо ли е волеизявлението, съдържащо признание на дълга, да бъде адресирано до кредитора или негов представител, за да прекъсне давността, съгласно чл. 116 б. “а“ ЗЗД ? - допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с възприетото в решение по гр.д.№ 5140/2015 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Длъжен ли е съдът да назначи служебно съдебно - счетоводна експертиза, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване, че конкретен факт, относно признаване на вземането от длъжника, е погрешно установен и/или е необходимо събирането на доказателства за приложението на чл. 116 ЗЗД ? - допълнителният селективен критерий се сочи в същата хипотеза - на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК – поради противоречие на въззивното решение със задължителна съдебна практика – т.3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Когато в договор за изработка страните са уговорили конкретни условия, различни от приемането на работата, едва при настъпването на които изпълнителят би могъл да иска плащане на изработеното, тези условия имат ли отражение върху началния момент на погасителната давност за това плащане и допустимо ли е въпреки уговорените условия давността да тече съобразно общите правила от момента на приемане на работата и преди настъпването на тези условия ?; 4/ Когато във фазата на събиране на доказателства страната навежда доказателства за признание на дълга, то допустимо ли е съдът в тази фаза да преценява допустимостта на тези доказателства от предварителната за него преценка кога е изтекла давността в конкретния случай или въпросът за изтичане на давността следва да се обсъжда и решава от съда едва във фазата на решаване на делото по същество, въз основа на всички събрани доказателства ?; 5/ Когато страна по делото поиска събиране на доказателства, за които твърди, че са новоузнати и когато тези доказателства са част от кореспонденция между ответната страна и трето лице, кой юридически факт подлежи на доказване – отрицателният, че страната не е могла да ги узнае по-рано или положителният, че тя ги е знаела от по-рано ? Чия е доказателствената тежест за тези два вида факти ? Допустимо ли е съдът да приеме за доказан един от тези два вида факти само по правилата на формалната логика – без събиране на доказателства или без обсъждане на събрани доказателства ? 6/ Когато страна в процеса знае за наличието на възникнали отношения между другата страна и трето лице, това дава ли основание на съда да презумира, че първата страна знае или би могла да узнае конкретното съдържание на тези отношения или това следва да се установява с доказателства във всеки отделен случай ?; 7/ Ако в процеса са допуснати и събрани доказателства, относно установяването на факт, за който страната твърди, че е новоузнат, то има ли право съдът да не обсъди тези доказателства и да откаже събирането на допълнителни доказателства за това, въз основа на презумпция, че страната със сигурност би могла да узнае този конкретен факт, поради нейното принципно знание за съществуването на отношенията, породили същия факт, или съдът няма право да презумира такова знание и е длъжен да обсъди допуснатите и събрани доказателства в тази посока, както и мотивирано да се произнесе по допускането на допълнително поисканите доказателства за това ? - всички въпроси – от 3 до 7 вкл. - са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК – от значение за развитието на правото и за точното прилагане на закона. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност по чл. 280 ал. 2 пр. трето ГПК, която обосновава с недопуснатите от въззивния съд писмени доказателства, с мотива, че като съставени след изтичане срока на погасителната давност, същите – независимо от съдържанието им – са без значение за правния спор. Твърди се, че този извод е в противоречие с формалната логика. Очевидната неправилност се поддържа въз основа неправилното съждение на съда, че всички представени от ищеца доказателства следват изтичането на срока на погасителната давност, без това да е така. Първият от въпросите удовлетворява общия селективен критерий, тъй като кореспондира с решаващ мотив на въззивния съд, основан на предходна на цитираната, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, съдебна практика. С оглед противоречието между същата и цитираната съдебна практика е образувано тълкувателно дело № 4/ 2019 г. на ОСГТК на ВКС, обусловило спиране на настоящото дело. Даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с приетото тълкувателно решение, според което: „За да е налице прекъсване на давността по чл. 116, б.„а“ от Закона за задълженията и договорите, изявлението или действието на длъжника, в което се обективира признаването на вземането, следва да е адресирано до кредитора или до негов представител по начин, по който, с оглед обстоятелствата, е нормално признаването да достигне до знанието на кредитора“. Пак в ТР – мотиви - е посочено, че „прекъсващо погасителната давност по чл. 116 б.“а“ ЗЗД е всяко поведение на длъжника, което по своето съдържание ясно и недвусмислено манифестира съзнанието му за съществуването на дълга, ако начинът, по който и обстоятелствата, при които е осъществено, по естеството си предполагат достигането му до знанието на кредитора„. Затова и в такава хипотеза кредиторът не е длъжен да доказва узнаването, ако то се предполага от обстоятелствата, при които е направено признанието, т.е. ТР допуска и индиректно адресиране до кредитора. Въззивният съд е приел, че в преобладаващата си част кореспонденцията между страните, на която се позовава ищецът, следва изтичането на погасителната давност, а предходна такава не съдържа признание за съществуването на дълга, тъй като не индивидуализира същия в рамките на общата, сочена като дължима по всички правоотношения между страните, сума. Съдът не се е обосновал с неотносимост на писмени доказателства, съдържащи признание, като формално адресирани до трето лице, вместо до кредитора или негов представител, а с липса на материализирано такова признание в срока на погасителната давност. Соченото от страната решение на ВКС не е приложимо в обосноваване на допълнителния селективен критерий, като отречено с приетото ТР, на което пък правните изводи на въззивния съд не противоречат. Вторият от въпросите се отнася до кредитирането на отправеното от главния счетоводител на ответника писмо до ищеца, за размера на съществуващия помежду им дълг. Въпросът, обаче, е неотносим към решаващия мотив на съда, който не е, че в общата сума, посочена в писмото, не са включени процесните вземания, а че със самото си съдържание - общо посочен размер на дълг, при наличие и на други договорни отношения между страните - волеизявлението не може да се счете за ясно и недвусмислено признание на процесните вземания. Поради това, считаният от касатора за необходимо да бъде изследван, със служебно назначена съдебно - икономическа експертиза, факт е неотносим към решаващия мотив на съда, за игнорирането на посоченото писмо, като съдържащо признание на дълга. Предвид това, вторият въпросне кореспондира с действителния решаващ мотив на съда, с което не е удовлетворен общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Третият от въпросите е относим към несподеления от съда довод, че изискуемостта на вземанията на ищеца не тече от приемане на изпълнението на СМР. В касационната жалба се поддържа настъпила изискуемост от издаването на данъчна фактура за възнаграждението по предходно приетите от ответника, изпълнени от ищеца СМР, въпреки че във въззивна инстанция страната е поддържала довод за изискуемост от поканата до ответника, съгласно чл. 84 ал. 2 ЗЗД, която разпоредба, обаче,няма отношение към определяне момента на изискуемост на дълга, а към момента на забавата на длъжника. Следователно, изначално поддържаната във въззивна инстанция теза на страната е в противоречие със закона. Дори да се приеме, че като формално относим към определяне момента на изискуемост на дълга въпросът удовлетворява общия селективен критерий, не се явява обоснован допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формалното цитиране на разпоредбата. Съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/1009 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата изисква посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е породило противоречива практика, съответно посочена, или обосноваването на предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна съдебна практика по приложението й, но неправилна, вследствие изменение на обществените условия или промяна на законодателството. Тези предпоставки касаторът не е удовлетворил с изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК. Четвъртият въпрос не кореспондира с процесуалните действия на въззивния съд, тъй като същият именно в мотивите на решението си, а не предходно на постановяването му, е обосновал неотносимост, при това само на тези от представените и приети във въззивна инстанция доказателства, които са с дата на издаване следваща изтичането на погасителната давност / от 2014 г. /. Всички останали писмени доказателства / издадени в срока на погасителната давност /, макар първоначално приети, съдът е отчел да са преклудирани, тъй като не се касае за новоузнати, по смисъла на чл. 266 ал. 2 т. 1 ГПК. Следователно, като основан на конкретни съображения на съда за неотносимост на доказателствата, въпросът касае единствено писмените доказателства, издадени след срока на погасителната давност. Не е налице, обаче, процесуално нарушение на съда, изразяващо се в отказ за приемането им като доказателства и съответно – неразглеждането им, а за извършена преценка по същество на приети / макар и за същите да би важала споделената от съда процесуална преклузия / писмени доказателства, относно годността им да се преценяват като признание на дълга, предвид факта на издаването им след изтичането на погасителната давност. Поради това, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Последните три въпроса касаят отказа на съда да разгледа иначе приети писмени доказателства, издадени в срока на погасителната давност, поради последващо съобразена липса на предпоставките на чл. 266 ал. 2 т. 1 ГПК - не следва да се считат новоузнати, след като страната е била в известност за преписката между [община] и ПУДООС и е могла да се снабди с всички документи по същата в преклузивните за това срокове в първа инстанция. Значението на тези процесуални въпроси, е изначално минирано от самото твърдение на ищеца, в качеството на въззивник, че се касае за новоузнати писмени доказателства, т.е. узнати след изтичане срока на погасителната давност / след приключване производството в първа инстанция / волеизявления на длъжника, съставляващи признание на дълга. Дори да би се приела допустимостта им като доказателства във въззивна инстанция, на основание чл. 266 ал. 2 т. 1 ГПК, то с качеството си на новоузнати по смисъла на същата разпоредба, изрично поддържано и от ищеца, същите не могат да служат като доказателство за узнато от кредитора, но преди изтичане на погасителната давност, признание за дълга, само в който случай би било оправдано бездействието за събирането му, поради прекъсване на давността, по смисъла на чл. 116 б.“а“ ЗЗД. Без това условие, изявлението на длъжника съставлява само признание за неизгоден факт, заявен пред трето лице, който сам по себе си не може да обоснове прекъсване на давността, на основание чл. 116 б.“а“ ЗЗД. От друга страна, като неприети в хипотезата на чл. 266 ал. 2 т. 1 ГПК, сочените документи не съставляват доказателства по делото и няма как да бъдат коментиран сам по себе си факта, приет и от съда, че са били своевременно узнати от кредитора, доколкото съгласно соченото ТР е достатъчен само факта на отправяне на признанието по начин, позволяващ на кредитора, с оглед конкретните обстоятелства, да го узнае, без доказване на самото узнаване и момента му. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение