Определение № 573 от 07.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 184/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Н. П. П., чрез адвокат Д. М., срещу въззивното решение на Апелативен съд – В. №260082/11.06.2021г. по в.г.д.№104/2020г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на атакуваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Насрещната страна С. Д. Ш., с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат П. Н., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от Н. П. П. срещу С. Д. Ш. иск за заплащане на сумата от 25 000 евро, представляваща платена без основание цена, дължима за паркомясто, съобразно сключен между страните нищожен, поради невъзможен предмет, предварителен договор за покупко-продажба от 12.04.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда – 27.09.2018г. до окончателното заплащане на задължението. В полза на С. Ш. са присъдени и направените по делото разноски. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото е установено, че на 12.04.2012г. между страните e бил сключен договор за покупко-продажба на апартамент №1, находящ се във вилна сграда в УПИ X.-....., 1455=1302, кв.36, [населено място], м.“Е.“, ул.“8-ма“№100, с който Н. П. /купувач/ се е задължила да заплати на ответника – продавач сумата от 125 000 евро за придобиването на горепосочения имот „и също така паркомясто“. Уговорено било купувачът да заплати капаро на стойност 5 000 лв., което при отказ от сделката не подлежи на връщане, а продавачът С. Ш. – да подготви всички необходими документи за изповядване на сделката, предмет на договора, пред нотариус. Приел е, че договореното капаро от 5000лв. е било заплатено по банков път на 12.04.2012г., съобразно приложеното платежно нареждане /л.45/. Съдът установил, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт №122/22.05.2012г., С. Ш. е прехвърлил на Н. П. правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда, изградена на етап „груб строеж“, представляващ апартамент № ...., с адм.адрес [населено място], ул.“8-ма“№ 100, ет.2, с площ от 88, 95 кв.м., състоящ се от коридор, дневна-трапезария с кухненски бокс, две спални, баня-тоалет, килер и две тераси, ведно с 16, 428% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, който апартамент съставлява по КККР обект с идентификатор ....., за сумата от 80 492, 30лв. По отношение на продажната цена в договора било посочено следното: цената, равняваща се на 41 155, 06 евро, е платима както следва: 1/ 38 598, 60 евро по банков път на продавача със средства от банков кредит, предоставен на купувача от „М. Ю.“АД съгласно договор за банков кредит №338-73/ 21.05.2012г., след представяне на настоящия нотариален акт и вписване на ипотека при следните условия: сумата от 12 618, 60 евро след представяне на настоящия нотариален акт и вписване на ипотека в полза на кредитора „М. Ю.“АД; остатъкът от 25 980 евро след представяне на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, в която е продаваният апартамент; 2/ останалата част от продажната цена в размер на 5 000лв., продавачът е заявил, че е получил изцяло от купувача по банков път преди подписване на нотариалния акт. Приел, че сумата от 12 618, 60 евро била преведена с нареждане от 29.05.2012г. от банковата сметка на Н. П. по сметка на С. Ш. /л.46/, а с платежно нареждане от 27.11.2012г. ищцата превела по сметката на С. Ш. и сумата от 25 980 евро за покупката на апартамент № ...... С Анекс от 16.07.2012г. към предварителния договор за покупко-продажба от 12.04.2012г., страните уговорили срок за заплащане на остатъка от продажната цена в размер на 25 000 евро на пет равни годишни вноски от по 5 000 евро всяка, при падеж на първата вноска една година след представяне на удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, в която се намира продаваният апартамент. Датата на всеки следващ падеж било съответното число и месец през всяка от следващите календарни години. Предвидено било още, че анексът влиза в сила при настъпване на следните кумулативни условия: въвеждане на сградата в експлоатация и възстановяване на купувача от страна на продавача на сумата от 6 000 евро, която ще бъде преведена по сметка на продавача от „М. Ю.“АД, в резултат от усвояването на банков кредит от същата банка. За плащанията по анекса съдът установил, че са издадени две разписки: от 27.09.2013г., с която С. Ш. удостоверил получаването на сумата от 5 000 евро – първа вноска по анекса към договора с Н. П. и от 01.10.2013г., с която С. Ш. удостоверил получаване на пълната сума по анекса от договора за покупко-продажба с Н. П., с което финансовите им отношения са прекратени. В последната разписка било посочено, че от тази дата Н. П. получава безвъзмездно право на ползване на паркомясто №1 в закрития паркинг. Впоследствие, с нотариална покана от 23.04.2015г., С. Ш. поканил Н. П. да предаде дистанционното управление и ключа от гаражните врати. Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд направил извод, че страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ апартамент №1, находящ се във вилна сграда в УПИ X.-....., кв.36, [населено място], м.“Е.“, ул.“8-ма“№100, като поетото задължение с него задължение е за сключване на окончателен договор за покупко-продажба на този имот срещу уговорена цена от 125 000евро. Доколкото в него не е определен ден за изпълнение, съдът приел, че приложение намира правилото на чл.84, ал.2 от ЗЗД. Съдът направил извод, че с посочения договор страните не са уговорили прехвърляне на правото на собственост върху паркомясто, тъй като използвания в договора израз „и също така паркомясто“ не индивидуализира предмета на твърдяното съглашение, нито обективира постигане на такова, респ. цената на същото. В тази връзка съдът посочил, че твърдението за наличие на съглашение за прехвърляне на паркомясто не се установява и от подписаното между страните допълнително споразумение от 16.07.2012г., тъй като разписаните в същото задължения касаят единствено заплащането на остатъка от продажната цена на апартамент №1, в размер от 25 000 евро, дължим след въвеждане на сградата в експлоатация. Посочил е, че тези уговорки, наред с вече постигнатите в нотариален акт № ..../22.05.2012г., са обвързани с получаване на сумата, която банката ще нареди по сметка на С. Ш. /25 980 евро/, след представяне на удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация, от които той ще трябва да върне на купувача сумата от 6 000 евро. Съдът приел още, че с анекса не е извършено и учредяване ограничено вещно право на ползване по чл.56 от ЗС на паркомясто в двора на сградата, доколкото в разписката е посочено, че ищцата има право да ползва безвъзмездно паркомясто №1 от 01.10.2013г. Посочил е още, че използваните от страните изрази не могат да обосноват извод, че договорената продажна цена е обхващала и уговорка за прехвърляне на паркомясто. Въз основа на изложеното съдът е направил извод, че заплащането на процесната сума от 25 000 евро не е по силата на сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба на паркомясто, а на основание писмено споразумение от 16.07. 2012г., сключено между тях по повод уреждане облигационните им отношения свързани със сключения договор за покупко-продажба на недвижим имот – жилище. Още повече, че по делото е установено обстоятелството, че паркирането за процесната жилищна сграда е осигурено чрез 6 броя паркоместа в дворното място, без да има самостоятелни гаражи в или извън сградата и без да има изграден паркинг вътре в нея. Предвид установяване основанието за получаване на процесната сума, съдът е направил извод за неоснователност на предявения иск. За пълнота на изложението е посочил, че направеното в производството възражение за изтекла погасителна давност би било неоснователно, доколкото исковата молба е подадена по пощата на 27.09.2018г. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси, обосновани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК: Относно приложението на чл.20 от ЗЗД при тълкуването на договорите за установяване на действителната воля на страните. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №70/26.06.2019г. по г.д.№1785/2018г. на ІІІ г.о.; решение №173/13.02.2019г. по г.д.№3026/2017г. на ІV г.о.; решение №33/27.02.2019г. по г.д.№1722/2018г. на І г.о.; решение №132/20.12.2016г. по т.д.№772/2015г. на ІІ т.о.; решение №10/07.09.2010г. по т.д.№241/2009г. на ІІ т.о.; решение №38/27.02.2012г. по г.д.№1227/2011г. на ІІ г.о.; решение №121/27.09.2013г. по т.д.№621/2012г. на І т.о.; решение №220/31.07.2014г. по г.д.№6126/2013г. на ІV г.о.; решение №75/20.06.2016г. по т.д.№160/2015г. на ІІ т.о.; решение №191/13.12.2016г. по т.д.№3015/2015г. на І т.о.; решение №67/09.12.2019г. по т.д.№1553/2018г. ІІ т.о.; Поставеният въпрос е свързан с предмета на делото и е от значение за крайния му изход, но е обоснован с оплакванията за неправилност на обжалваното въззивно решение, с направения от страна на касатора анализ и обсъждане на конкретни доказателства по делото, и на установени, според него, конкретни факти, релевантни за спора. Ето защо, по отношение на същия не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. Поставен е и въпросът „Относно предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД в хипотеза, в която ищецът е доказал плащането и нищожността на основанието за плащане, а ответникът не е доказал основание за получаване на даденото“. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №227/22.03.2019г. по г.д.№896/2018г. на ІІІ г.о.; решение №167/29.05.2015г. по г.д.№6043/2014г. на ІV г.о. Този въпрос е некоректно формулиран и неотносим към мотивите на атакуваното съдебно решение. В същото съдът не е приел наличие на нищожност на основанието за плащане на процесната сума. Напротив, направил е извод, че същата е част от продажната цена на апартамента по сключения между страните предварителен договор за продажба, който е действителен и не обхваща уговорка за прехвърляне на паркомясто. Изрично съдът е приел, че е налице основание за задържане на заплатената от ищцата сума, поради което по отношение на този въпрос не е налице както общата, така и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Последният формулиран от касатора въпрос е „Относно задължението на съда на основание чл.236, ал.2 от ГПК да обсъди всички оплаквания, доводи и възражения на страните по предмета на спора“. Твърди се, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №248/15.11.2016г. по г.д.№784/2016г. на ІV г.о.; решение №151/30.07.2019г. по г.д.№3044/2018г. на ІІІ г.о.; решение №63/28.06.2019г. по г.д.№2296/2018г. на ІІ г.о.; решение №548/06.12.2010г. по г.д.№1119/2009г. на ІІІ г.о.; решение №37/29.03.2012г. по г.д.№241/2011г. на І г.о.; решение №34/22.02.2012г. по г.д.№652/2011г. на ІІ г.о. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с посочената практика. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост, като е изложил становище по наведените в хода на производството възражения. Съдът е основал извода си за наличие на валидно основание за плащането и за задържане на процесната сума от ответника /сключеният между страните предварителен договор за покупко-продажба/ въз основа на подробен анализ на доказателствата и при съобразяване на цялостните отношения на страните във връзка с процесната сделка. Поставеният въпрос отново е свързан с направения от страна на касатора анализ и обсъждане на конкретни доказателства по делото, и на установени, според него, конкретни факти, релевантни за спора, както и с оплакванията му в тази връзка за неправилност на обжалваното решение. Ето защо, по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Н. П. П. следва да бъде осъдена да заплати на С. Д. Ш. сумата от 3000 лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,