Определение № 346 от 09.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1220/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Ж. Д. В. (погрешно посочен в жалбата като Д.) срещу решение № 298 от 23.12.2019 г. по гр.д. № 425 /2019 г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 161 от 04.07.2019 г. по гр.д. № 330 /2017 г. на Районен съд Велики Преслав, в частта, с която е отхвърлен иск, предявен от Ж. Д. В. с правно основание чл.30,ал.3 вр. с чл.93 ЗС против Ж. В. Н. и Н. Я. Н. за заплащане на сумата над присъдените 625.11 лева до пълния предявен размер от 70 000 лева, представляваща пазарната стойност на принадлежащите му добиви от допуснатите до делба недвижими имоти - събрани плодове грозде, съобразно дела му в съсобствеността, претендирани за стопанските от 2011 /2012 г. до 2014 / 2015 г., включително и от 2016 г. /2017 г. до 2017 г. /2018 г., включително. Насрещните страни по жалбата Н. Я. Н. и Ж. В. Н. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по оценяеми искове с цена над 5000 лева, за което няма ограничения за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено във втора фаза на съдебна делба по искания по сметки, предявени в делбеното производство по реда на чл.346 ГПК. С влязло в сила решение между страните по делото е допусната делба на три лозя с площи 31.680 дка, 36.436 дка и 11.934 дка с дялове по 1 /2 ид.;. за Ж. Д. В. и 1 /2 ид.ч. за Н. Я. Н. и Ж. В. Н. в съпружеска имуществена общност. Не е имало спор за съсобствеността, ответниците Н. Н. и Ж. Н. са признали иска за делба, решението по допускане на делбата не е обжалвано. В първото по делото съдебно заседание на втората фаза на делбата на 13.09.2018 г. първоинстанционният съд с определение е приел за разглеждане претенция на ищеца Ж. В. срещу ответниците Н. Н. и Ж. Н. по сметки (л.137), както следва: с правно основание чл.346 ГПК вр. с чл.30,ал.3 ЗС, за сумата 70 000 лева или по 10 000 лева годишно, представляваща съразмерното с частта му участие в ползите от общите вещи – 1 /2 част от пазарната стойност на принадлежащите му добиви от поделяемите имоти – събраните плодове – грозде през стопанските години от 2011 г./ 2012 г. до 2017 г. /2018 г. включително. В следващо съдебно заседание на 25.01.2019 г. (л.188 и сл.), като е констатирал пропуска си да извърши точен доклад и на основание чл.145,ал.3 вр. с чл.146,ал.1 и ал.2 ГПК е извършил доклад по делото, като е възпроизвел приетата претенция на Ж. В. срещу Н. Н. и Ж. Н., посочил е обстоятелствата, които подлежат на доказване (л.191): наличието на добив на плодове по смисъла на чл.93 ЗС за посочения период; събирането само от ответниците на добивите за същия период от време; пазарната стойност на добивите за същия период от време; установил е, че не са налице обстоятелства, които не се нуждаят от доказване и е указал на Ж. В., че следва да докаже твърдените от него факти (описаните по-горе), които (съдът) е възпроизвел. Процесуалният представител на ищеца е заявил, че няма възражения по доклада (л.192). Първоинстанционният съд е уважил иска за периода и за размера, за които е доказано, че ответницата Н. е стопанисвала и обработвала процесните имоти и е добивала грозде и го е отхвърлил за периода и размера, за които не е доказано, че ответниците са получавали и са се разпореждали с естествените плодове – добито грозде, тъй като са отдавали съсобствените лозя под наем, респ. под аренда, като съдът е приел, че не е сезиран с искане за присъждане на граждански плодове, каквито са доходите от наем, аренда. Решението по извършване на делбата е обжалвано единствено от Ж. В. в частта, с която претенцията му по сметки е отхвърлена, с доводите, че претенцията е за обезщетение за лишаване от ползване на имотите, а не за дял от придобитото грозде и че е без значение дали ответниците пряко са лишили ищеца от възможност да ползва имота или са го предоставили на трето лице – арендатор/ наемател. За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителната част на претенцията по сметки, по доводите във въззивната жалба и като е изходил от приетото с мотивите на ТР № 7 /02.11.2012 г. по т.д. № 7 /2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че исковата претенция правилно е квалифицирана от първоинстанционния съд по чл.30,ал.3 ЗС вр. чл.93 ЗС (иск за събрани доходи /естествени плодове), а не като такава по чл.31,ал.2 ЗС (иск за обезщетение за лишаване от ползване). Въззивният съд, като се е позовал на приетото с ТР № 7 /02.11.2012 г. по т.д. № 7 /2012 г. на ОСГК на ВКС, с което е изяснено понятието „лично ползване“, и на практиката на ВКС, отразена в решение по гр.д. № 1548 /2010 г. на ВКС, III г.о. и решение по гр.д. № 3104 /2014 г. на ВКС, IV г.о., е приел, че щом сделката, въз основа на която третото лице е допуснато да ползва вещта е възмездна, отговорността не е по чл.31,ал.2 ЗС, а по чл.30,ал.3 ЗС, когато тя е противопоставима на другите собственици или те са я приели, съответно по чл.59,ал.1 ЗЗД, когато сделката е непротивопоставима на другите собственици и те не я приемат. Въззивният съд е изложил и следните мотиви: Доколкото ответниците не притежават повече от половината от процесните имоти, те не могат да ги отдават под наем /аренда на трето лице без съгласието на другия съсобственик – ищеца. Сключените от ответниците наемни и арендни договори са валидни, но са непротивопоставими на ищеца. По отношение на него ползването процесните имоти от наемателите /арендаторите се явява без основание, поради което последните дължат обезщетение на основание чл.59,ал.1 ЗЗД, определено съобразно средния пазарен наем /аренда за стопанската година. В хипотезата на чл.59,ал.1 ЗЗД ползващият без основание дължи обезщетение от момента, в който се е обогатявал неоснователно за сметка на съсобственика – ищец, не е необходима покана за връщане на вещта, за да бъде изискуемо обезщетението. Поканата има отношение единствено за изпадане в забава на неоснователно обогатяващия се. По предпоставките за допускане на касационно обжалване: Във въззивната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на процесуалните правила и необоснованост, но не е наведен нито един конкретен довод за неправилност по чл.281,т.3 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е извел следния материалноправен въпрос: Налице ли е лично ползване по смисъла на чл.31,ал.2 ЗС, когато се упражнява непряко - лично в качеството му на физическо лице от съсобственика, а от същото това лице, но чрез търговско дружество – еднолична собственост на същото лице? Жалбоподателят твърди, че търговското дружество е еднолична собственост на съсобственика Ж. Н.. Жалбоподателят твърди, че този въпрос е разрешен в противоречие с приетото в ТР №7 /2012 г. на ОСГК на ВКС. Въпросът не е обуславящ. Въззивният съд не го е обсъждал и не е следвало да го обсъжда, защото не е бил поставян пред него. Във въззивната жалба не се съдържа такъв довод за неправилност. Видно от изложеното за определенията на първоинстанционния съд по приемане на предявената по реда на чл.346 ГПК претенция и видно от мотивите на въззивния съд, предявената от Ж. В. претенция по сметки (предявеният във втората фаза на делбеното производство иск) не е основана на такива твърдения и не съдържа искане за присъждане на обезщетение за доходите, реализиране от отдаване под наем или аренда на съсобствените лозя, а за присъждане на обезщетение за половината от събраното от ответниците грозде. Въпросът не се отнася до предявената от ищеца претенция, а до нещо друго – гражданските плодове, за което ищецът не е предявил иск. Макар и да са с една и съща правна квалификация, както правилно е приел и въззивният съд, тези две претенции са различни – с различно основание и с различно искане. За пълнота може да се отбележи и че приетото в мотивите на въззивния съд за лично ползване по смисъла на чл.31,ал.2 ЗС на една вещ, не са в противоречие, а в съответствие с приетото в ТР № 7 /02.11.2012 г. по т.д. № 7 /2012 г. на ОСГК на ВКС, на което той се е позовал, за да разграничи хипотезите на исковете по чл.31,ал.2 и чл.30,ал.3 ЗС. Жалбоподателят твърди и че решението е очевидно неправилно, поради което е налице основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280,ал.2 ГПК. Настоящият съдебен състав приема, че очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Жалбоподателят твърди (дословно), че решението е очевидно неправилно, тъй като по делото са събрани доказателства, че ответниците са се разпоредили с делбените имоти, като са ги предоставили във владение на трети лица по силата на договор за аренда. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение и с предявената и приета за разглеждане претенция настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Изводите на въззивния съд за фактите, на които е основана претенцията на Ж. Д. В. по сметки и за неговото искане до съда (за основанието и петитума на предявения иск) не са необосновани, нито в нарушение на материалния и процесуалния закон. Тъй като въззивният съд обосновано е приел, че ищецът е предявил иск за обезщетение за събраното грозде (а не за получените от наем и аренда суми), както и че ответниците не притежават повече от 1 /2 от процесните имоти, фактите за отдаването на съсобствения имот под аренда не обосновават извод за очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като са неотносими към предявения иск. От изложеното следва, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а насрещната страни не претендират разноски и не са представили доказателства, че са направили такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът