Определение № 187 от 16.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2560/2018 г.

Производството e по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2608 от 24.04.2018 г., подадена по пощата на 19.04.2018 г. от А. Н. И. и М. Ю. И. чрез адвокат В. Д. от АК-Д. против въззивно решение № 44 от 09.03.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 574/2017 г. на ОС-Добрич, с което е отменено решение № 114 от 07.11.2017 г. по гр.д.№ 291/2016 г. на РС-Тервел, и вместо него е признато за установено по отношение на А. Н. И. и М. Ю. И. правото на собственост на Ф. М. Х. върху реална част от поземлен имот с № * по КВС на землището на [населено място], [община], при площ на реалната част 17,167 дка и граници, описани в диспозитива на решението, съгласно обозначенията в скица – приложение № 3 от 23.03.2017 г. на вещото лице инж. К. Б., която е неразделна част от решението, на основание – наследство и извършена по гр.д.№ 170/2014 г. по описа на РС-Тервел съдебна делба, както и е осъдил ответниците да предадат на ищцата владението върху посочения имот. Жалбата е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Ответницата по касация Ф. М. Х. е подала отговор на касационната жалба чрез адвокат Е. Ф. от САК, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 - 273 ГПК, въззивният съд е приел, че при условията на чл. 353 ГПК Ф. М. Х. е придобила собствеността върху реална част от поземлен имот с № * по КВС на землището на [населено място] (целия с площ от 34,336 дка), съответна на имот с бивш № * и площ от 17,167 дка в резултат от извършена съдебна делба на сънаследствен имот – предмет на гр.д.№ 170/2014 г. (по влязлото в сила първоинстанционно решение № 115 от 08.12.2015 г.). Последвало сключването (на 27.01.2016 г.) на договор за продажбата на бившия имот № *, като ищцата е представлявана от пълномощник – адвокат В. Д., а купувач е ответникът А. И. (по време на брака с ответницата М. И.). Договорената продажна цена на имота е 13 637 лв. (или 794,37 лв. за декар) в рамките на широкото овластяване на пълномощника да извършва сделки „с параметри по свое усмотрение”. Същата е по–висока от данъчната оценка в размер на 2 018,80 лв., но е по-ниска от оценката на имота по делбеното дело (20 600 лв. към 07.07.2015 г.) и от установената от СТЕ по настоящото дело пазарна стойност към датата на договарянето в размер на 23 600 лв. Тези факти са преценени от въззивния съд, като доказващи наличието на увреждане, т.е. обективният елемент от фактическия състав на недействителността по чл. 40 ЗЗД. Въззивният съд е приел за доказан и субективния елемент от фактическия състав по чл. 40 ЗЗД, а именно недобросъвестност (при отсъствие на изискване за установяване на специално сговаряне по смисъла на чл. 219, ал. 2 НК) - предвид знанието, че сделката уврежда ищцата, налично както за пълмонощника (с оглед участието на адвокат В. Д. като пълномощник на ищцата в съдебната делба, в рамките на производството по която е приета оценката от 20 600 лв. към 07.07.2015 г.), така и за купувача (който на 23.12.2015 г. е продал своя нива при цена от по 1 450 лв./дка, при това по-ниска – VІ-та, категория). От правна страна е прието, че овластяването да сключи договор за продажба при липса на поставени от упълномощителя ограничения относно цената, не освобождава пълномощника от задължението да я договори при съблюдаване на интереса му. Уговорената между пълномощника и купувача цена е 1,73 пъти по-ниска от пазарната стойност на имота. Договорът уврежда значително ищцата поради неизгодната за нея, с оглед пазарните условия към момента на сделката, намалена с почти 10 000 лева цена. С оглед установената осведоменост на пълномощника и ответника-купувач за условията на пазара на земеделски имоти в същото село в близко спрямо договора време, у двамата е налице знание за увреждането, което е достатъчният (за разлика от умисъла за състава на престъплението по чл. 219, ал. 2 НК) изискуем субективен елемент от фактическия състав по чл. 40 ЗЗД съгласно т. III.2. от ТР № 5/2016 г. на ВКС, ОСГТК. Ищцата се е позовала на недействителността по чл. 40 ЗЗД, поради което е прието, че договорът от 27.01.2016 г. не е произвел вещно–правни последици и правото на собственост върху продаденото не е разпоредено в полза на ответниците. Съответно - А. И. и М. И. дължат да предадат на основание чл. 108 ЗС владението върху нивата, независимо от техническото й обединяване със съседни площи в новообразувания имот № * по КВС на селото според заключението на СТЕ. Ревандикацията е постановена за реалната част от последния, идентична на бившия имот № * с площ от 17,167 дка по обозначенията в скица-приложение № 3 от заключението на СТЕ - неразделна част от въззивното решение. В представеното от касаторите изложение на касационните основания, са поставени въпроси с довод, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, включително отмененото основание „противоречие с практиката на съдилищата“ в редакцията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК преди изменението на разпоредбата с ДВ, бр. 86 от 2017 г. Позовали са се на Решение № 841 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3530/2008 г., II г.о.; Решение № 63 от 28.03.2017 г. на ВКС по гр.д. № 822/2015 г., IV г.о.; Решение № 21 от 24.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3529/2014 г., IV г.о. и Решение № 27 от 2.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4265/2014 г., IV г.о. Питанията гласят: