Определение № 50291 от 02.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2046/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по подадената чрез юрисконсулт Б. Г. касационна жалба на ответника „ЗД Евроинс“ АД срещу решение № 257/26.05.2022г.по възз.т.д. № 169/2022г. на АС - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260330/10.11.2021г. по т.д.№ 191/2020г. на ОС - Стара Загора в частта за осъждането на „ЗД Евроинс“ АД да заплати на Р. Т. Р. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 000лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.06.2017г. до окончателното изплащане, от смъртта на сина му Н. Р. Т. при ПТП, настъпило на 31.12.2016г. В касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната част – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и за постановяване на друго за отхвърляне на иска. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е обосновано с доводи, че въззивният съд се е произнесъл по обстоятелството, че ищецът е живял със сина си до навършването му на пълнолетие, което не е твърдяно от ищеца и не е следвало да бъде включено в предмета на доказване. Въведена е допълнителната предпоставка по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК с позоваване на решение № 177/25.10.2016г. по гр.д.№ 1263/2016г., III г.о., по следния процесуалноправен въпрос: Следва ли съдът да гради доказателствените си изводи върху фактически обстоятелства, които не са част от предмета на доказване? В подадените чрез адв.Ж. З. писмен отговор и изложение ответникът по касация Р. Р. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба.Претендира за присъждане на разноски. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното: Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба от ответника срещу първоинстанционното решение в частта, с която предявеният против него иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за размера от 80 000лв.За да постанови обжалваното решение за потвърждаването му, въззивната инстанция е приела за безспорно настъпването на процесното ПТП, възникнало единствено вследствие на противоправното поведение на застрахован по валидно застрахователно отношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответното застрахователно дружество водач на МПС, без състоянието на пътната настилка да е допринесло за него. Отчела е извършеното от ответника плащане в хода на първоинстанционното производство на сума в общ размер на 120 000лв. и пределите на въззивната жалба, свеждайки спора до размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.Въззивният съд е кредитирал показанията на св.Г. Р. и П. В., като изхождащи от лица, имащи непосредствени и дългогодишни възприятия за фактите и неопровергани от други данни по делото.Въз основа на тях е приел за установено, че починалият е бил единственото дете на ищеца, родителските права върху което след развода са били предоставени на майката, когато детето е било на 6-7 години, но то фактически до 19-годишата си възраст е живяло при ищеца -баща си, който след развода е нямал друг брак, а след това е заминало за Франция при майка си, установена от години там и съжителстваща на семейни начала.Установил е, че синът на ищеца се е връщал в България поне два пъти в годината – през лятото и по коледните и новогодишни празници, когато е пребивавал при баща си, с когото непрекъснато са поддържали и връзка по телефона.Прието е за установено, че след смъртта на сина си ищецът не живеел, а „дишал“, затворил се е в себе си, стоял си е вкъщи, почти не разговарял, загубил е стимула си, че синът му ще се върне, бил е тъжен и омърлушен.Изведени са мотиви, че е била изградена дълбока и силна емоционална връзка и привързаност между ищеца и сина му, която не е била накърнена от заминаването му в чужбина, тъй като той повече от 10 години след развода на родителите си е живял при баща си - ищеца, който е полагал непосредствени грижи за него в периода на израстването и формиране на личността му, отдавайки се изцяло на тях, без да създаде друго семейство, а починалият е негово единствено дете.Прието е, че при тези обстоятелства е несъмнено, че внезапната смърт на Н., когато е бил само на 25 години, е причинила на ищеца, който тогава е бил на 45 години, силна душевна болка, дълбока скръб, униние, безперспективност и непрежалимата загуба, която ще го съпътства до края на живота му.По тези съображения въззивният съд е приел, че е дължим пълният претендиран размер на обезщетението от 200 000лв. и е потвърдил първоинстанционтното решение в обжалваната част за размера от 80 000лв., отчитайки частичното погасяване на задължението до размера от 120 000лв. в хода на производството. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос удовлетворява общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.Същият е значим за определянето на обема на търпените от ищеца неимуществени вреди и на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, предвид формираните мотиви, че синът на ищеца е живял фактически с него повече от 10 години след развода на родителите си до 19-годишната си възраст и ищецът е полагал непосредствени грижи за него в периода на израстването и формиране на личността му.По него е налице и въведената допълнителна предпоставка по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК, която е основателно обоснована с посоченото от касатора решение № 177/25.10.2016г. по гр.д.№ 1263/2016г., III г.о. Предвид изложеното, въззивното решение следва да се допусне касационно обжалване на основанието по т.1, предл.2 ГПК за преценка дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с решение № 177/25.10.2016г. по гр.д.№ 1263/2016г., III г.о. На касатора следва да се дадат указания за внасяне на таксата по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за ДТ, които се събират от съдилищата по ГПК, която е в размер на 1600лв. Мотивиран от това, съставът на I т. о.: