Определение № 50718 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5120/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от С. Г. Д., чрез адв. П. А., срещу въззивно решение № 307/17.08.2021 г., постановено от Бургаския окръжен съд по въззивно гр.д. № 2268/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Г. Х. Д. и А. Х. Д., необходими другари на касатора, не са се присъединили към жалбата, но тя, предвид процесуалното им качество, ги прави страни в касационното производство. Насрещната страна по касационната жалба Д. Д. Г., чрез адв. Ж. Д. Х., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е неоснователна и не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Поморийски районен съд, приел за установено по иска на Д. Д. Г. против С. Г. Д., А. Г. Д. и Г. Х. Д., че договор за покупко-продажба, оформен в нотариален акт № 141/2016 г. на нотариус К. П. с рег. №...и район на действие РС – П., е нищожен, на осн. чл. 152 ЗЗД, поради това, че служи за обезпечение изпълнението на договор за заем от 30.05.2016 г. на сумата от 30 000 лв. със заемодател Г. Х. Д. и заемополучател Д. Д. Г.. Тежестта за съдебноделоводните разноски е възложена на ответниците. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че Д. Г. е собственик на имота, предмет на договора за продажба. Прехвърлила го е на С. Г. Д. по време на брака й с Х. А. Д.. Придобитото е в условията на съпружеска имуществена общност. След прекратяването й поради смъртта на Х. Д., съсобственици са още и двете деца на съпрузите – А. и Г. Д.. Последният се е занимавал с отпускане на парични заеми. От анализа на събраните гласни доказателства, съдът установивл, че ищцата имала финансови затруднения и потърсила Г. Д. с искане да й заеме сумата от 5000 лв. В процеса на преговори, той, след като установил, че Д. Г. притежава недвижим имот, предложил да й заеме сумата от 30 000 лв. при 6 %-на месечна лихва, при условие, че заемополучателката „заложи къщата“, като я прехвърли на майката на Г., като след погасяване на заема, имотът щял да й бъде върнат. Продажбата е изповядана пред нотариуса на 30.05.2016 г. при уговорена продажна цена от 30 000 лв. Тази сума е преведена по сметка на продавача в деня на сделката. Съдът, също така установил, че така уговорената продажна цена е в повече от четири пъти по-ниска от пазарната стойност на имота, която е 136 318 лв. към датата на сделката. Купувачите не се правили оглед на имота, нито са имали достъп до него, вкл. и след продажбата. Не е уговорен начин на предаване владението, а и до настоящия момент не са правили опит и не са осъществили правото да обитават къщата и земята; не са търсили ключ или въвод във владение. В заключение, съдът достигнал до извод, че продажбата има единствена цел – обезпечение на паричния заем от 30 000 лв., което е противно на закона – чл. 152 ЗЗД и, поради това, сделката се явява нищожна. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставя въпроса - следва ли да се приеме, че ако заемната сума е постъпила в патримониума на заемателя преди нотариалното изповядване на сделката, не е налице нарушаване на забраната по чл. 152 ЗЗД. Поддържа противоречие с решение № 33/28.05.2018 г. по гр.д. № 2112/2017 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 144//24.04.2009 г. по гр.д. № 4728/2008 г. на II г.о. Въпросът е неотносим към крайния резултат, защото несъмнено същественото е дали преди прехвърлянето на имота е налице съглашение той да служи като обезпечение на заема. От друга страна, получаването на заетата сума и нотариалното оформление на продажбата са извършени в един и същи ден. Цитираните съдебни актове не дават различно тълкуване на чл. 152 ЗЗД от това, възприето от въззивната инстанция по спора. По следващите в изложението правни въпроси, поставени в изложението, е налице неяснота за поддържаната от страната хипотеза на чл. 280, ал. 1 ГПК, като също така, в обосновката се съдържат по-скоро касационни доводи по чл. 281 ГПК, като се прави смешение с основания за допускане на касационно обжалване. Съдът приема, че според касатора въззивният съд е дал разрешение в противоречие със съдебната практика на ВКС, при разрешаване на въпроси първи, втори и пети според възприетата от страната номерация, както следва: В противоречие с решение № 358/17.01.2014 г. по гр.д. № 1381/2012 г. на IV г.о. по въпросите: Длъжен ли е съдът при направено искане за обединяване на две висящи производства между едни и същи страни като ищец и ответници, с един и същ предмет, но с направени в двете искови молби абсолютно различни фактически твърдения относно действителните отношения между страните по делото и правнорелевантните факти, съдът, с оглед пълното и всестранно разкриване на обективната истина да обедини двете производства; ако се приеме, че не е длъжен, отказът му да обедини производствата, съставлява ли съществено процесуално нарушение с оглед невъзможността от всестранен и пълен анализ на всички направени от страните доводи, твърдения и възражения. Съставът на Върховния касационен съд намира, че по тези два въпроса „първи и втори“ няма основания за допускане на касационно обжалване. Няма никакво съмнение в теорията и съдебната практика, че приложението на чл. 213 ГПК е по целесъобразност и зависи изцяло от преценката на съответния съд, а след като това е така не би могло съединяването на искове в общо производство или отказът да се направи да съставляват процесуално нарушение. Нищо друго не е прието и в цитираното решение № 358/17.01.2014 г. по гр.д. № 1381/2012 г. на IV г.о., напротив даден е изричен отговор, че разделянето на исковете в отделни производства не подлежи на инстанционен контрол и е по преценка на съда. По въпроса /“пети“/: Може ли само с непреки свидетелски показания, дори и в хипотезата на чл. 152 ЗЗД, да се доказва сключването и/или погасяването на договор за заем в размер на 30 000 лв.; може ли да се приеме, че по този начин е изпълнено изискването за пълно и главно доказване на заемното правоотношение, се поддържа противоречие с решение № № 244/21.01.2020 г. по гр.д. № 983/2019 г. на III г.о., решение № 39/02.05.2018 г. по гр.д. № 1859/2017 г. на I г.о. и определение № 309/27.04.2009 г по гр.д. № 169/2009 г. на ВКС. Първо, следва да се изясни, че изводите на съда за наличие на заемно правоотношение и за уговорка връщането по него да се обезпечи с продажбата, са изведени, както от косвени доказателства, така и от преки. Навярно, в случая, страната бърка понятията – пряко, непосредствено впечатление на свидетел относно релевантен факт и пряко доказателство. Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, докато косвените дават указание за основния факт само косвено, установяват странични обстоятелства, които преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Също така, трябва да бъде пояснено, че всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 235 и чл. 12 ГПК. Отделно, въпросът за доказване само с косвени доказателства не е разрешен в цитираната съдебна практика по начина, възприет от страната, защото е несъмнено, както в доктрината, така и в съдебната практика, че доказването, вкл. пълното (онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство) в гражданския процес може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Законът не поставя знак на равенство между косвени доказателства и непълно доказване, онова което създава само вероятност в осъществяването или не на даден факт или обстоятелство, съответно между преки доказателства и пълно доказване. Цитираното решение № 244/21.01.2020 г. по гр.д. № 983/2019 г. на III г.о. изобщо не разглежда въпроса за косвените доказателства и доколко с тях могат да се изпълнят доказателствените задачи от страните. Същото се отнася и до решение № 39/02.05.2018 г. по гр.д. № 1859/2017 г. на I г.о, което е постановено по допустимостта на свидетелски показания по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. Въпросът дали доказателственото средство е допустимо за установяване на релевантен факт е различен от този то косвено ли е и от въпроса за тежестта на косвените доказателства в процеса на доказване. Определенията по чл. 288 ГПК не са съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е недопустимо касаторът да обосновава допускане на касационно обжалване с определение № 309/27.04.2009 г по гр.д. № 169/2009 г. на ВКС. Само за пълнота, подчертаните с маркер от страната пасажи от определението касаят въпроси, свързани с твърдение за симулация (нещо различно от хипотезата на чл. 152 ЗЗД) и необходимостта доказването на симулацията чрез свидетел, при начало на писмено доказателство, да бъде пълно. Както настоящият състав вече изясни пълното доказване е това, което създава пълната убеденост в осъществяването или не на даден факт или обстоятелство. Всяко доказване (посочване, представяне, събиране и обсъждане) се осъществява чрез доказателствени средства, а пък те могат да са преки и косвени. Страната смесва и поставя знак на равенство между видове доказателства, допустими доказателствени средства, видове доказване, тежест на доказване. Следващите два въпроса (трети и четвърти според номерацията на страната) са: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички релевантни за спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства и да укаже на страните, че не сочат доказателства за твърдяни от тях правнорелевантни факти. Допустими ли са свидетелски показания в производството по чл. 152 ГПК при направено изрично изявление в нотариалния акт, че продавания имот не служи за обезпечение и при пълна липса на писмени доказателства, вкл. и такива, имащи характера на „начало на писмено доказателство“, при направени твърдения за неколкотратно частично погасяване на заемното задължение, без да са налице разписки, установяващи това, вкл. и направени твърдения, че договорът е сключен при крайна нужда. Въпросът, свързан със задължението на съда да укаже на страните, че не сочат доказателства за фактите, които твърдят, е неотносим към въззивното решение, не е съобразен с характера на въззивното производство и изричните указания относно пределите на служебното начало във въззивното производство, дадени в ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В частта си относно приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК въпросът е принципно значим по всяко исково производство, но в случая няма основания за допускане на касационно обжалване за разглеждането му от ВКС. Не е ясно поддържаното от касатора основание по чл. 280 ГПК, но настоящият състав намира, че въззивният съд, след като е обсъдил всички установени и относими факти, преценявайки в съвкупност допустимите доказателствени средства и давайки отговор на релевантните доводи, е приложил точно закона, който е ясен, непротиворечиво тълкуван в съдебната практика. Съдът не е допуснал противоречие с разясненията на ВКС по приложението на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Относно допустимостта на свидетелски показания в хипотезата на чл. 152 ЗЗД също не се установява противоречие със съдебната практика, напротив, въззивният съд е дал разрешение при пълно съответствие с нея. Страната не излага доводи, дори и не твърди, че трайно установеното тълкуване от съдилищата е неточно или остаряло. Съдебният състав също не намира основания за изоставяне или осъвременяване на константната съдебна практика по приложение на чл. 152 ЗЗД. Начало на писмено доказателство е относимо по приложението на чл. 165, ал. 2 ГПК, но спорът е не за наличие на относителна симулация, а за фидуциарна сделка, за установяването на която ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК изобщо не намира приложение. В изложението е посочено, че „вьззивното решение противоречи на практиката на ВКС“ и са цитирани решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 3897 на I г.о., решение № 60154/23.07.2021 г. по гр.д. № 2545/2020 на IVг.о., решение № 76/22.06.2020 г. по т.д. № 771/2019 на II т.о., решение № 141/11.10.2019 г. на I г.о. Прилагането или само цитирането на съдебна практика не е достатъчно за надлежно сезиране с твърдение за наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Тази практика може да служи като доказателство на обосновка, че по изяснен, конкретно поставен правен въпрос, за който е установено, че е от значение за изводите на въззивния съд, последният се е произнесъл в противоречие с нея. При множество формулирани правни въпроси, страната е тази, която ясно следва да посочи по кой от тях се отнася цитираната съдебна практика. Твърдението, че „въззивното решение“ противоречи са изброени решения на ВКС не е обосновка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, нито отменя изискването за изясняване кой е правният въпрос, при решаването на който въззивният съд е достигнал до съответния резултат, в противоречие с посочените актове на касационната инстанция. Съставът на Върховния касационен съд трябва да може да прецени с оглед разрешаването на какви правни въпроси са посочени решенията на ВКС. Независимо от казаното, настоящият състав, при проверка на посочените решения установи, че три от тях - решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д. № 3897 на I г., решение № 60154/23.07.2021 г. по гр.д. № 2545/2020 на IV г.о. и решение № 76/22.06.2020 г. по т.д. № 771/2019 на II т.о., имат отношение към поставения в изложението въпрос по тълкуването на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Дадените разяснения в тези решения е в съответствие с трайно възприетото тълкуване от ВС и ВКС, като постановеното от въззивния състав по делото, както стана ясно, не му противоречи. Решение № 141/2019 г. по дело № 3719/18 г. няма отношение към нито един от поставените правни въпроси и, както стана ясно вече, страната явно прави смешение между анализ и преценка на доказателства (свидетелски), допустимост на доказателствени средства, видове доказване, тежест на доказване и последици от разпределението на доказателствената тежест. Касаторът накрая се позовава и на очевидна неправилност, но нито оплакванията в касационната жалба сочат на такава, нито при служебна проверка настоящият състав установи наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съдът служебно извърши преценка относно валидността и допустимостта на въззивното решение, като не намира, че има основания за допускане на касационно обжалване за проверка вероятната нищожност и недопустимост на съдебния акт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът