Определение № 2857 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1138/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Б. М., чрез адв. А. против решение № 183/16.12.2022 г. по в.гр.д. № 311/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което като е потвърдено решение от 16.07.2021 г. по т.д. № 103/2020 г. на Окръжен съд Плевен, е отхвърлен предявения от касатора срещу ЗД „Бул Инс“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата от 300 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на настъпило ПТП на 06.10.2018 г. в [населено място], обл.П.. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при обсъждане и преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства. Твърди се, че от последните се установява по безспорен начин, че ищецът е пострадал при процесното ПТП като пътник на предна дясна седалка. Според касатора личността на водача, която не е установена, нямала значение към обезщетяване на пострадалите при ПТП, а е единствено предпоставка за осъществяване на наказателната му отговорност, както и такава за упражняване правото на регрес от страна на застраховатяла по застраховка „Гражданска отговорност“. Поддържа се, че в случаите на неустановен водач, но установено МПС, застрахователят не се освобождава от заплащане на застрахователно обезщетение на пострадалите при ПТП, доколкото не е налице изключение от покритието на задължителната застраховка по смисъла на чл.494 КЗ. Ответникът по жалбата – ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв. Г., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да отхвърли иска по чл.432, ал.1 КТ въззивният съд е приел, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства не е установена личността на водача на МПС, респ. твърдението на ищеца, че при настъпване на ПТП автомобилът е бил управляван от неговата съпруга, поради което не са налице всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, което води и до неоснователност на прекия иск на увреденото лице, доколкото последният е обусловен от деликтната отговорност на прекия причинител на вредите. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато едно въззивно решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания срещу преценката на събраните по делото доказателства, извършена от въззивния съд, т.е. касаещи правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, а такива в конкретния случай не са и посочени. За пълнота следва да се посочи, че решаващите изводи на въззивния съд са съобразени изцяло със задължителната практика на ВКС относно елементите на фактическия състав, при който възниква прякото право на увреденото лице към застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, обективирана в ТР № 2 от 6.06.2012 г. по т.д. №1/2010 г. на ОСТК и т.1 на ТР № 1/23.12.2015 г. по т.д. № 1/2014 г. на ОСТК, според която прякото и деликтното право на пострадалия възникват едновременно с общи елементи в пораждащия ги фактически състав и макар отговорността на застрахователя и тази на делинквента да произтичат от различни правоотношения, същите се функционално свързани, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликт. Когато отсъства деликт, извършен от застрахования и извън обема на гражданската му отговорност, застрахователят по застраховка срещу гражданската отговорност не отговаря. При този изход на спора, на насрещната страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 6 000,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 07.03.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,