Определение № 3003 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 603/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „ХРАБРОВО УИНД 1” ЕООД против определение № 554/24.07.2023г. по в.т.д. № 733/2022г. на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Храброво уинд 1“ ЕООД за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Частният касатор счита обжалваното определение за неправилно, като поддържа, че възражението му за прекомерност на присъденото възнаграждение по в.т.д. № 733/2022г. на АС - Варна е основателно. Твърди, че съдът неправилно е отхвърлил искането му за намаление на присъдените в полза на „Енерго-Про Продажби” АД разноски за обезпечителните производства, в това число относно уважените в пълен размер адвокатски възнаграждения за подадените частни жалби. Неправилно съдът е приел, че поставените въпроси целят преразглеждане на въпросите, по които съдът се е произнесъл, и че защитата срещу определението по чл.248, чл.3 ГПК следва да се осъществи с нарочна частна жалба, по реда на обжалване на решението. Твърди се, че в производствата по частните жалби срещу определенията по чл.390, респ. 389 от ГПК приложение следва да намери разпоредбата на чл.11 от Наредбата, съгласно която за частни жалби, които не се разглеждат в открито съдебно заседание, размерът на възнаграждението е 240 лв. с ДДС. Съдът не е съобразил, че изчисляването на адвокатското възнаграждение въз основа на материалния интерес вече е било взето предвид в производствата по налагане на обезпеченията. Присъждането на по-висок размер на адвокатското възнаграждение за частните производства, вместо на размера по чл.11 от Наредбата, не съответства на фактическата и правна сложност на въпросите, разглеждани в частните жалби, които имат процесуален характер и предвид еднотипните отговори на всяка една от тези жалби в образуваните по избор на молителя отделни обезпечителни производства. Съдът не е обсъдил, а следвало да съобрази посоченото в т.3 от ТР № 6/2012 от 06 ноември 2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, че основанието по чл.78, ал.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Съдът не обсъдил и приетото в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т. 47, съгласно което Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл.36, ал.2 ЗА, тъй като определените съобразно Наредбата възнаграждения не биха могли да са справедливи и обосновани. С оглед изложеното, счита, че разноските за производствата по частните жалби в обезпечителните производства следва да са в размер на 8 988 лв с ДДС. Счита, че възнагражденията следва да се определят съобразно фактическата и правна сложност на въпроса, повдигнат с частната жалба, а именно по чл.11 от Наредбата, поради което следва да бъдат намалени до минимален размер от общо 960 лв с ДДС. Твърди се, че определението е неправилно в частта, в която се поддържа, че искането за изменение на присъдените разноски по налагане на допуснатите обезпечителни мерки /разноски по изпълнителното дело/, е преклудирано. Позовава се на приетото разрешение в определение 224/09.05.2016 по ч.гр.д. № 5263/2015г. на IV г.о. на ВКС, възприето изцяло и в определение 769/19.04.2023 по ч.гр.д. № 808/2023г. на ВКС, а именно, че подаването на въззивна жалба срещу постановеното първоинстанционно решение запазва висящността на спора пред съда, включително и в частта му за извършените разноски. Затова в този случай жалбата в частта й за разноските не представлявала молба по чл.248 ГПК и не подлежи на разглеждане от първоинстанционния съд по реда на изменение на решението в частта на разноските, а подлежи на разглеждане от въззивния съд. За пълнота е посочено, че с нарочна молба, с правно основание чл.248 ГПК, по т.д. № 883/2021г. на ВОС е поискано изменение на разноските в постановеното решение. Това общо възражение се простира и върху разноските по налагане на допуснатите обезпечителни мерки /разноски по изпълнителното дело/. Това са тези разходи, които касаят изцяло изпълнителното производство за налагането на допуснатото от съда обезпечение. Същите следва да се съберат чрез съдебния изпълнител и не съставляват разноски по обезпечителното производство, каквито са само тези във връзка с допускане на обезпечението на иска от страна на съда. Само присъждането на последните се дължи на страната като съдебни разноски, на основание чл.78 ГПК. /в този смисъл е определение № 506/17.12.20 год. по ч. т. д. № 2158/2020 год. на ВКС /. Касаторът претендира и направените в настоящото производство разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Ответникът по жалбата, „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД, не представя писмен отговор, с който да изрази становището си. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По в.т.д. № 733/2022г. на Апелативен съд – Варна е постановено решение № 111/06.04.2023г. при повторно разглеждане на делото от въззивната инстанция, с което е потвърдено решение № 347/12.08.2022г. по т.д. № 883/2021г. на Окръжен съд – Варна в частта за уважаване на предявения от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД против „ХРАБРОВО УИНД 1” ЕООД иск по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД за сумата от 344 261.97 лева, представляваща платена без основание цена за произведена от ответното дружество ел.енергия от ВЕИ, съставляваща разлика между преференциалната цена за количествата електрическа енергия, произведени през месеците октомври, ноември и декември 2015г., ноември и декември 2016г., септември и октомври на 2017г., след достигане на нетното специфично производство /НСПЕ/ за съответната централа и приложимата цена за излишък на балансиращия пазар, определена от „Електроенергиен Системен Оператор” ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.04.2020г. до окончателното плащане, като с въззивното решение е отхвърлен искът до пълния претендиран размер от 613 363,72 лева. Първоинстанционното решението е отменено и в частта за разноските като на „ХРАБРОВО УИНД 1” ЕООД са възложени разноски в размер на 24 285 лева, сторени във въззивното производство, както и сумата от 40 552,23 лева- допълнителни разноски, направени пред окръжния съд, на основание чл.78 ГПК. В мотивната част е посочено, че с оглед изхода от спора на ищеца се следват разноски за въззивното производство в размер на 24 285 лева, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК / позиции I и III /. Съдът е намерил възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от 8 304 лева с ДДС съгласно договор за правна помощ от 27.09.2022 год. и от 10 104 лева с ДДС съгласно договор за правна помощ от 10.10.2022 год. за неоснователно. Посочено е, че възнаграждението не надхвърля минималните размери по наредбата според обжалваемите интереси, отделно - предмет на делото са множество възражения, свързани както с допустимостта, така и с основателността на предявената претенция. Не е прекомерно и възнаграждението във връзка с производството по чл. 248, ал.3 ГПК при съобразяване, че предмет на обжалване са множество позиции от разноските при наведени различни правни доводи за неправилност. Също така е счетено, че с оглед изхода от спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени допълнителни разноски за първоинстанционното производство. Констатирано е, че страната е претендирала сумата от 93 411, 55 лева, от които след частично редуциране на разноските съобразно определението по чл. 248 ГПК, остават 92 437, 55 лева. Предвид, че е потвърдил определение № 1575/24.10.2022 год. до размера на 51 882, 32 лева, съдът е присъдил допълнително разликата от 40 552, 23 лева. Също така съдът е намерил за преклудирано заявеното в отговора на частната жалба възражение на ответника срещу присъждането на част от разноските от ВОС, тъй като страната не е предявила молба по чл.248 ГПК за изменение на постановеното решение в изложения смисъл. Апелативният състав е потвърдил определение № 1575/24.10.2022г. в частта, в която окръжния съд е изменил първоинстанционното решение в частта за разноските, като е намалил възложените на „ХРАБРОВО УИНД 1“ ЕООД разноски от 52 429,16 лева на 51 882,32 лева, но го е отменил в частта, в която разноските са били намалени до 47 286.63 лева, на основание чл.248 ГПК и чл.78, ал.5 и ал.1 ГПК. В мотивната си част е споделил изводите на окръжния съд, че изборът на ищеца да образува повече от едно обезпечително производство по чл.390 ГПК, като по всяко договаря отделен хонорар за процесуален представител, не следва да влече отговорност за насрещната страна, която надхвърля обезпечителния интерес. Констатирал е, че страната е предприела две частични обезпечения, но на една бъдеща претенция до размер от 413 363, 72 лева, респ. е договорила два адвокатски хонорара според минимума по чл.7, ал.7 вр. чл.7, ал.2, т.5 от Наредба 1/2004 год. / в редакция към датата на договоряне ДВ, бр.41 от 2017г., в сила от 23.05.2017 г./. При това положение е прието, че базата, по която следва да се изчисли дължимото минимално възнаграждение е половината от общата стойност на претендираните за обезпечение суми, а не половината от стойността на обезпечените претенции по всяко производство. С оглед на изложеното, решаващият състав е намерил обжалваното определение за правилно в разглежданата част. За пълнота е посочил, че изчисленията на частния жалбоподател в депозираната частна жалба са осъществени на база цялата искова претенция, а не на обезпечената такава. За да измени размера на дължимите разноски, съдът е съобразил, че производството по допускане на обезпечение е самостоятелно производство с определен материален интерес - арг. чл.7, ал.7 от Наредба № 1/2004 год. Намерил е, че на посоченото основание минималното възнаграждение по частни жалби в обезпечителното производство следва да се определи по чл.7, ал.1, т.7 от Наредбата, която е специална по отношение на чл. 11 и възлиза на 1/3 от минималния размер за една инстанция. Съответно е изчислил, че в настоящия случай минималният размер на възнаграждението за частната жалба по ч.т.д. № 193/2020 год. по описа на АС - Варна следва да се определи при размер на обезпечавана претенция в размер на 200 000 лева. Дължимото възнаграждение по чл.7, ал.2, т.5 от Наредбата в редакция към датата на договаряне възлиза на 6 636 лева с ДДС, от които 1/3 е 2212 лева. Посочено е, че договореното възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 31.03.2020 год. е ориентирано към минимума по Наредбата. Счетено е, че при ползването на аналогичен способ на изчисление, идентични са изводите и по отношение на останалите претендирани разноски за адвокатско възнаграждение в частни производства по обжалване - поз. 4 от разноски за ч.т.д. № 193/20 год. по описа на АС - Варна; поз. 5 и поз.11 от разноски за допускане на обезпечение за бъдещ иск /списък по чл.80 ГПК/. Прието е, че коментираните разноски следва да бъдат съобразени в пълния им размер от 8 988 лева с ДДС. Заключено е, че общо претендираните от ищеца разноски за първа инстанция при отчитане на редуцирането на разноските в обезпечителни производства до размер на 7 666 лева /т.4 и т.10 от списъка/ възлизат на 92 437, 55 лева, от които съразмерни на уважената претенция са 51 882, 32 лева. С определение № 554/24.07.2023г. по в.т.д. № 733/2022г. на Апелативен съд – Варна е оставена без уважение молбата по чл.248 ГПК на „Храброво уинд 1“ ЕООД за изменение на постановеното решение в частта за разноските. Определението е постановено по жалба на дружеството срещу присъдените разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в полза на насрещната страна и постановеното определение на АС - Варна по чл.248, ал.3 ГПК, касателно разноските в обезпечителното производство. В едната си част съдът е отхвърлил доводите на жалбоподателя, че спора във въззивната инстанция има повторен характер. В допълнение на доводите си в постановеното въззивно решение в частта за разноските за адвокатско възнаграждение във въззивното производство е посочил, че в производството по в.т.д. № 360/2021год. на ВАС е постановено решение, с което актът на първата инстанция по първоначално образуваното т.д. № 426/2020 год. на ВОС е обезсилен и е постановено връщане на делото за повторно разглеждане в хипотезата на чл. 270, ал.3 ГПК - разглеждане на иск, различен от предявения. Посочено е, че предмет на обжалване в настоящото производство е решението, постановено при новото разглеждане на делото с множество въззивни възражения по допустимостта и правилността, вкл. и постановяване на съдебния акт от незаконен състав. Намерил е, че наличието на предходна висящност на спора пред АС - Варна срещу предходен съдебен акт е изцяло ирелевантна за фактическата и правна сложност на настоящото въззивно производство. От друга страна, е прието, че липсват основания за изменение на постановеното решение в частта, в която ВАпС е присъдил допълнителни разноски на ищеца за първоинстанционното производство. Счетено е, че „Храброво уинд 1“ ЕООД цели преразглеждане на въпросите, по които съдът се е произнесъл в нарочно проведено производство по чл.248, ал.3 ГПК по частна жалба на насрещната страна. В тази връзка е посочено, че законът не предвижда възможност за изменение на постановеното определение по чл.248, ал.3 ГПК. Защитата срещу него следва да се осъществи с нарочна частна жалба по реда, по който се обжалва самото решение. Заключил е, че посочените въпроси с преюдициален характер са разрешени по реда на чл.248, ал.3 ГПК и имат обвърващ характер по отношение общата величина на разноските -не само за тези, които ВОС е присъдил в полза на ищеца, но и за тези, които АС - Варна е присъдил допълнително за пръв път с оглед изхода по съществото на спора. В мотивната си част отново е изложил, че обжалваното определение/разпореждане не засяга съществото на правния спор, а разрешава процесуални въпроси, материалният интерес на обжалващата страна няма самостоятелно значение за преценката относно минималния размер, до който може да бъде редуцирано адвокатското възнаграждение при наличие на предпоставките по чл.78, ал.5 ГПК. Когато спорът по частната жалба е изцяло процесуален, няма основание минималният размер на адвокатското възнаграждение, дължимо за изготвяне на отговор на частната жалба, да се изчислява на база на материалния интерес на обжалващата страна, без да се държи сметка за предмета на въззивното производство. При определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение в производство по частна жалба материалният интерес може да бъде взет предвид само ако предмет на самата частна жалба е материалноправен, а не процесуалноправен въпрос. Разпоредбата на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС се прилага само за производства по частни жалби със самостоятелен характер, които са с определен материален интерес и по които съдът се произнася по същество по спор относно материално право. Също така апелативният състав поддържа извода си, че искането на „Храброво уинд 1“ ЕООД за изменение на решението в частта, с която ВОС е приел, че общата величина на сторените разноски от „ЕНЕРГО-ПРО ПРОДАЖБИ” АД включва и тези, сторени в изпълнителното производство по налагане на допуснати обезпечителни мерки, е преклудирано. Посочил е още, че при окончателното разпределение на отговорността по чл.78 ГПК АС - Варна е обвързан от извода за общата величина на сторените разноски в първа инстанция /извън тези, за които се е произнесъл в нарочно производство по чл.248, ал.3 ГПК/. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК с твърдението, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, - т.3 и ал.2, предл. трето ГПК относно следните правни въпроси: „1. По кой ред следва да се определят адвокатските възнаграждения в производството по частни жалби срещу актовете по чл.390 ГПК?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: определение № 1264/25.05.2023г. по ч.гр.д. № 2009/2023г. на II г.о. на ВКС, определение № 73/16.05.2018г. по ч.гр.д. № 1169/2018г. на II г.о. на ВКС, определение № 511/02.11.2016г. по ч.гр.д. № 2542/2016г. на IV г.о. на ВКС, определение № 151/29.03.2019г. по т.д. № 2951/2018г. на I т.о. на ВКС /приложение № 1-4/; 2/ Производството по допускане на обезпечение самостоятелно производство ли е с определен материален интерес?; Материален или процесуален е разрешавания правен въпрос в частните производства по обжалване на определение, постановено в обезпечителното производство?; Твърди се несъответствие на атакувания акт с определение № 318/13.08.2020г. по ч.т.д. № 1249/2020г. на II т.о. на ВКС /приложение № 6/.; 3/ Обвързан ли е съдът при определяне на адвокатските възнаграждения от минималните размери по Наредба 1/2004 год. за минималните адвокатски възнаграждения според обжалваемите интереси?“; Твърди се противоречие с: определение № 1001/06.03.2024г. по ч.гр.д. № 553/2024г. на III г.о. на ВКС и определение № 28/21.01.2022г. по ч.т.д. № 2347/2021г. на II т.о. на ВКС, както и на определение № 1183/14.03.2024г. по ч.гр.д. № 2605/2023г. на III г.о. на ВКС и определение № 327/16.07.2018г. по ч.т.д. № 750/2018г. на II т.о. на ВКС. Частният касатор се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК / по въпроси № 1-3/, по чл.280, ал.1, т.2 ГПК / по въпрос № 3/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК /по въпроси № 1 и 3/. Посочва следната практика на Съда на Европейския съюз: решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 г. /приложение № 8/, решение от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 в т.47 /приложение № 9/. Също така се твърди, че е налице предпоставката по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК - очевидна неправилност, тъй като противно на приетото, че базата, по която следва да се изчисли дължимото минимално възнаграждение е половината от общата стойност на претендираните за обезпечение суми, а не половината от стойността на обезпечените претенции по всяко производство, съдът е определил възнаграждение по частните жалби в обезпечителното производство при размер на всяка една от обезпечаваните претенции по чл.7, ал.1, т.7 от Наредбата, като по този начин необосновано е завишил присъдения размер на разноските в пълния им претендиран размер от 8 988 лева с ДДС. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт в обжалваната част, предвид следното: По отношение на поставените въпроси не е налице някоя от сочените допълнителните предпоставки, тъй като атакуваното определение е постановено в съответствие с постоянната съдебна практика, че съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредба № 1/09.07.2004г., съответно без значение е коя разпоредба от наредбата е счетена за приложима. При определяне на адвокатските възнаграждения, съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на делото, вида на спора, интереса, както и количеството на извършената работа, което в настоящия случай е сторено от въззивния състав. Не е налице и сочената от частния касатор очевидна неправилност на атакуваният съдебен акт. Очевидната неправилност, като директно основание за достъп до касационен контрол е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите - в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд