Определение № 1647 от 14.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 231/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 9944/04.11.2022 г., подадена от М. М. А., чрез адвокат Б. М., срещу решение № 311 от 05.10.2022 г. по гр. д. № 421/2022 г. на Окръжен съд – Русе, с което е потвърдено решение № 477 от 20.04.2022 г. по гр. д. № 3882/2021 г. на Районен съд – Русе.

С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по отношение на Х. М. Х. и Х. И. Х., че М. А. М., А. М. А., М. М. А. и Ф. М. А. са собственици по наследство на по 1/8 ид. ч. от сграда № * - един етаж, полумасивна жилищна сграда, еднофамилна, с площ от 26 кв.м, и от сграда № * - един етаж, паянтова жилищна сграда, еднофамилна, с площ от 99 кв.м, а М. М. А. - и на 1/8 ид. ч. от мястото и на 1/8 ид. ч. от сграда № * - един етаж, паянтова селскостопанска сграда, с площ от 78 кв.м, намиращи се в дворно място с площ от 1.855 дка, имот № , за който са образувани УПИ * с площ от 915 кв.м - отреден за жилищно застрояване, и УПИ * с площ от 804 кв.м - отреден за жилищно застрояване, в кв. 41 по плана на [населено място], общ. В., обл. Русе, при граници и съседи: имот № , имот № , имот № и имот № ; отменен е за 1/2 част от имота издаденият нот. акт за удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение № 59, т. ІV, рег. № 10302, д. № 503/2020 г. на нотариус рег. № 221 на НК, с вх. рег. № 21864/12.11.2020 г. на СВ-РРС, по силата на който Х. М. Х. и Х. И. Х. са признати за собственици на дворно място с площ от 1.855 дка, представляващо имот № **, за който са образувани УПИ * с площ от 915 кв.м, отреден за жилищно застрояване, и УПИ * с площ от 804 кв.м, отреден за жилищно застрояване, в кв. 41 по кадастрален и регулационен план на [населено място], ЕКАТТЕ *, общ. В., одобрен със заповед № 851/04.08.1970 г. на ИК на ОНС - [населено място], при граници и съседи: имот № - улица, имот № - двор на С. И. С. и др., имот № - водно течение, имот № - двор на Д. С. М. и др., ведно с наличните там три сгради: № * - един етаж, полумасивна жилищна сграда-еднофамилна, с площ от 26 кв.м, № * - един етаж, паянтова жилищна сграда-еднофамилна, с площ от 99 кв.м, и сграда № *** - един етаж, паянтова селскостопанска сграда, с площ от 78 кв.м, като исковете са отхвърлени в останалата им част.

Въззивният съд, сезиран с жалби на М. М. А., Х. И. Х. и Х. М. Х., е съобразил, че производството по делото пред Районен съд – Русе е образувано по предявените от М. А. М., А. М. А., М. М. А. и Ф. М. А. срещу Х. М. Х. и Х. И. Х. субективно съединени установителни искове за собственост относно: УПИ * с площ от 915 кв.м, с адрес: [населено място], общ. В., отреден за жилищно застрояване, и построената в него селскостопанска постройка с площ от 78 кв.м, представляваща сграда № * - един етаж, паянтова селскостопанска постройка; сграда № * - полумасивна едноетажна жилищна сграда, еднофамилна, с площ от 26 кв.м, и сграда № *** - едноетажна паянтова жилищна сграда, еднофамилна, с площ от 99 кв.м, построени в УПИ * с площ от 804 кв.м, [населено място], [улица], съединени с искане по чл. 537, ал. 2 ГПК - за отмяна на констативен нотариален акт.

Намерил е предявените искове за допустими, поради наличие на правен интерес от претендираната искова защита - ищците са заявили самостоятелни вещни права по отношение на процесния недвижим имот, по отношение на който ответниците в първоинстанционното производство са се снабдили с констативен нотариален акт.

Приел е за установено по делото, че М. А. М. и А. Ю. М. са били съпрузи, като бракът им е бил прекратен със смъртта на мъжа, починал на 20.10.1993 г. Съпрузите са притежавали правото на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], съставляващ дворно място с площ от 1.855 дка, представляващо ПИ № **, за който са били отредени УПИ * с площ от 915 кв.м - за жилищно застрояване и УПИ * с площ от 804 кв.м - за жилищно застрояване, в кв. 41 по плана на [населено място], Р. област, заедно с построените в него сгради: № *, № * и № *** (описани по-горе). Същите не са имали титул за собственост на имота. Към момента посочените сгради, построени в имота, съществуват съгласно представените скици. Съпрузите са живели в гореописания имот заедно с двете си деца - Х. Х. и Р. М., като разпределили ползването на помещенията на жилищната сграда от 99 кв.м. Р. М. сключила граждански брак с А. А. М., с който продължили да обитават определените им помещения до 1980 г., след което заживели в собствено жилище, но имали лични вещи в този имот и в двора гледали животни, жената посещавала имота, почиствала, грижела се за майка си, синът й М. живял при баба си, която фактически го отгледала. Бабата се грижела и за другите си внуци. След смъртта на Р. А., съпругът й и синовете й посещавали имота, ползвали го, за да държат животни, изградили навес. М. А. М. починал на 20.10.1993 г. и негови законни наследници били съпругата му А. Х. М. и двете му деца - Х. М. Х. и Р. М. М.. А. Х. М. починала на 21.06.2008 г. и нейни законни наследници били двете й деца - Х. М. Х. и Р. М. М., починала на 31.03.2016 г. и оставила за свои наследници преживял съпруг - М. А. М., и деца - А. М. А., М. М. А. и Ф. М. А.. На 11.11.2020 г., с нотариален акт № 59, т. ІV, рег. № 10302, дело № 503/2020 г. на нотариус рег. № 221 на НК, вписан в CB-Русе с вх. № 11864/12.11.2020 г., акт № 56, т. 32, дело № 6565/2020 г., Х. М. Х. и съпругата му Х. И. Х. били признати за собственици по давностно владение на гореописания недвижим имот. На 23.11.2020 г. М. М. А. с констативен нотариален акт № 161, т. VІ, рег. № 9788, дело № 897/2020 г. на нотариус рег. № 629 на НК, вписан в CB-Русе с вх. рег. № 12418/23.11.2020 г., бил признат за собственик по давностно владение на следния недвижим имот: УПИ *, образуван от имот № * по плана на [населено място], с площ от 915 кв.м, с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него селскостопанска постройка с площ от 78 кв.м.

Окръжен съд – Русе е приел за правилно първоинстанционното решение, като е споделил изводите относно принадлежността на правото на собственост върху имота-предмет на иска и обема на правата на страните.

Изложил е, че М. М. А. се легитимира като собственик на част от УПИ *, образуван от имот № * по плана на [населено място], с площ от 915 кв.м, заедно с построената в него селскостопанска постройка с площ от 78 кв.м, с представения констативен нотариален акт. Останалите ищци заявяват права в резултат на настъпило наследствено правоприемство. Х. Х. и Х. Х. също се легитимират като собственици на имота с констативен нотариален акт за собственост.

Съдът се е позовал на задължителните указания, дадени в TP № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. Приел е, че в случая страните, сезирали го с въззивни жалби, легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху процесния имот, поради което в доказателствена тежест на всяка от тях е да установи своето право - съответния фактически състав на удостовереното в акта придобивно основание. Визирал е, че по този въпрос по делото са ангажирани писмени и гласни доказателства.

Окръжен съд – Русе е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд, че спорният недвижим имот е бил собственост на съпрузите М. А. М., починал на 20.10.1993 г. и А. Х. М., починала на 21.06.2008 г. Същите са оставили за свои законни наследници двете си деца - Х. М. Х. и Р. М. М.. Правото на собственост върху имота е наследимо, поради което в резултат на настъпило наследствено правоприемство двамата са придобили собствеността при равни права - по 1/2 ид. ч. След смъртта на Р. М., притежаваната от нея 1/2 ид. ч. от недвижимия имот е придобита в резултат на наследяване от законните й наследници - преживелия съпруг М. А. М. и децата й А. М. А., М. М. А. и Ф. М. А., при равни права - по 1/8 ид. ч. от имота за всеки. Същевременно е споделил и изводите, че жалбоподателите не са установили придобиване на собственост в резултат на давностно владение. Посочил е, че по делото няма наведени конкретни твърдения, нито доказателства, въз основа на които да се обоснове извод за изтекла в полза на жалбоподателите придобивна давност. Приел е, че липсват доказателства, които да установяват началния момент на установена фактическа власт върху целия недвижим имот, съответно на частта от имота, за който М. А. се е снабдил с констативен нотариален акт. Няма доказателства, въз основа на които да се изведе наличие на промяна в намерението - да се своят частите на другите съсобственици, нито доказателства такава промяна да е демонстрирана пред тях. Въззивният съд е намерил показанията на разпитаните по делото свидетели за твърде общи, противоречиви и неубедителни и е счел, че въз основа на тях не може да се обоснове извод, че М. А. е владял лично или чрез законен представител процесната част от имота в продължение на десет години, трайно, спокойно и необезпокояван от другите съсобственици. Окръжен съд – Русе е приел, че свидетелските показания не установяват упражняването на фактическа власт върху целия имот с намерение за своене и от страна на ответниците по исковата молба; съвкупната преценка на гласните доказателства дава основание да се приеме, че страните са ползвали съсобствения имот съобразно нуждите си и в обема на притежаваните от тях наследствени права, както е заключил и първоинстанционният съд. Препратил е към мотивите на последния на основание чл. 272 ГПК.

Предвид горните изводи, въззивният съд е приел и че правилно Районен съд - Русе е отменил на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативния нотариален акт, с който Х. М. Х. и Х. И. Х. се легитимират като собственици над 1/2 ид. ч. от имота.

Жалбоподателят атакува решението на въззивния съд в частта, с която са отхвърлени предявените от него искове, като го счита за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

На първо място, в изложението е формулиран въпросът: При оспорване на признатото с констативен нотариален акт право на собственост, тежестта за доказване носи ли се от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.

Жалбоподателят се позовава на противоречие на въззивното решение по този въпрос с приетото в TP № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, като твърди, че при оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.

На второ място, по въпросите: Обвързват ли съда свидетелските показания, след като е направен извод относно тяхната относимост, допустимост и необходимост за производството по повод спорния предмет на иска; Може ли съдът да не цени такива показания, като ги обяви за „абстрактни“, М. А. визира противоречие на атакувания от него пред ВКС съдебен акт с приетото в: решение № 31/09.04.2020 г. по т. д. № 355/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 8/06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 31/09.04.2020 г. по т. д. № 355/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 71/13.05.2019 г. по гр. д. № 2835/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС.

Третият въпрос от изложението гласи: Трябва ли съдът в мотивите към решението да обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко едно от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост.

По този въпрос се сочи противоречие с: решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 265/10.09.2015 г. по гр. д. № 5088/2014 г. на ВКС, ІV г. о.

На четвърто място е визиран въпросът: Може ли съдът абстрактно да посочи, че споделя изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на исковата претенция, без да посочи конкретно защо в самостоятелни мотиви на съдебното решение.

По този въпрос се твърди противоречие с приетото в решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС.

М. А. моли съда, ако приеме, че по въпросите не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, да счете, че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Не е постъпил отговор на касационната жалба от насрещните страни.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението не се констатира соченото противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В случая, както М. М. А., така и Х. М. Х. и Х. И. Х., са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост относно спорния имот. При тази хипотеза - когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка), според тълкувателното решение разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Именно така е процедирано от съда в настоящия казус.

По втория и третия въпроси от изложението настоящият съд намира следното:

Съгласно константната практика на ВКС, обективирана включително в посочените от жалбоподателя актове по чл. 290 ГПК, съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка. В мотивите на решението съдът обсъжда доказателствата за всички правно релевантни факти и посочва кои от тях приема за установени и въз основа на кои доказателства, кои факти намира за недоказани. Същото се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към релевантния момент, физиологични особености – зрение, слух, възраст, заболявания, паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане (притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето), и волята на свидетеля да каже истината. При противоречиви свидетелски показания съдът следва по вътрешно убеждение да прецени тяхната достоверност, с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото, и да се мотивира на кои свидетели дава вяра и защо. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Поради това съдът е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.

В случая съдът не се е отклонил от установената съдебна практика, като включително се е възползвал от процесуалната възможност по чл. 272 ГПК да препрати към част от мотивите на първоинстанционното решение. В тази връзка Районен съд – Русе, като е възпроизвел събраните гласни доказателства, подробно се е аргументирал защо не може да направи въз основа на тях и на останалия доказателствен материал извод за упражнявано от М. А. давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Последният въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, която не отговаря на обективната действителност, тъй като въззивният съд е изложил и свои собствени мотиви по предмета на спора пред него, а не е препратил единствено към тези на първоинстанционния съд.

По изложените съображения ВКС, състав на второ гражданско отделение приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите от изложението към касационната жалба. Същевременно М. А. не е обосновал наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито са налице такива.

Решението е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,