Определение № 1392 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 839/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „Д. М. Секюрити Груп“ ООД, със седалище в [населено място], срещу решение № 4331 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 14627/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено в обжалваните му части решение № 20160477 от 20.07.2021 г., постановено по гр. д. № 38088/2015 г. на Софийски районен съд, ІІ г. о., 54 –ти състав, за осъждане на „Д. М. Секюрити Груп“ ООД да заплати на Министерство на отбраната: на основание чл. 82 ЗЗД във вр. чл. 2 ЗЧОД сумата от 5 139.29 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.06.2015 г., до изплащане на задължението; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 090.66 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода 23.05.2013 г. – 23.06.2015 г., както и разноски по делото. Съставът на ВКС констатира, че касационната жалба е недопустима като насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящото дело е образувано по обективно съединени искове с правно основание чл. 82 ЗЗД във вр. с чл. 2 ЗЧОД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД с цена на главния иск 6 116.46 лв. и на акцесорния иск за мораторна лихва (уточнена с молба на ищеца от 03.09.2015 г.) в размер на 1 181.14 лв. Исковите претенции произтичат от сключен между Министерство на отбраната и „Д. М. Секюрити Груп“ ООД на 03.10.2008 г. договор за охрана с предмет организиране и осъществяване от дружеството със свои служители и технически средства на невъоръжена охрана на обект на Министерство на отбраната: ВР 1257 – казармен район в [населено място],[жк], 27 бр. сгради и площ 400 дка, ведно с намиращото се в обекта движимо и недвижимо имущество. Така посоченият договор, от който произтичат исковите претенции, предполага изискване изпълнението му да се води и отчита по търговски начин, тъй като съгласно чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от ЗЧОД частната охранителна дейност е търговска дейност, която се извършва от търговци, регистрирани по реда на ТЗ. Това е основание да се приеме, че настоящият спор е търговски и има за предмет права, произтичащи от сключена от търговеца-касатор при упражняване на неговото занятие търговска сделка, по отношение на която не е оборена презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ. Този извод дава основание делото, в рамките на което е разгледан спорът във връзка с изпълнението на този договор, да бъде квалифицирано като търговско и приложение да намерят правилата за достъп до касационно обжалване по търговски дела. При тези данни и като съобрази, че цената на всеки един от предявените обективно съединени искове, решението по които е предмет на касационно обжалване, е под визирания в закона минимум, съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, според която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. – за търговски дела, настоящият състав намира, че подадената касационна жалба е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане. Посочването в диспозитива на решението на въззивния съд на възможността за неговото обжалване не води до възникване на това процесуално право, тъй като редът за упражняване на инстанционен контрол е императивно уреден и за него съдът следи служебно. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.