Определение № 60264 от 09.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 775/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на адвокат Я. С., пълномощник на ищеца Д. Д., срещу въззивно определение на Софийски апелативен съд. Ответникът ЗД „Бул инс“ АД не изразява становище. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските с присъждане на ДДС върху присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. Определението си въззивният съд е мотивирал с това, че по делото не са представени доказателства упълномощеният адвокат да е регистриран по ЗДДС. Допускане на касационно обжалване се обосновава с произнасяне на въззивния съд по въпросите 1) какви са предпоставките за начисляване на ДДС върху определено адвокатско възнаграждение, и 2) при направено искане с исковата молба по чл. 146 ГПК съдът следва ли да укаже на адвоката необходимостта от ангажиране на доказателства за твърдените от него факти. Поддържат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 и 3 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска. Първият от поставените въпроси, със съответно допълнително уточнение относно значението на регистрацията по ЗДДС за присъждането на данък върху възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА, може да бъде приет за релевантен съобразно изложените от въззивния съд решаващи мотиви. По този въпрос обаче не се обосновава никоя от предпоставките по чл. 280, ал. 1, точки 1 до 3 ГПК. Противоречие с практика на ВКС не е налице, доколкото първото от цитираните от жалбоподателя определения не се отнася до въпроса за наличието на регистрация по ЗДДС и за нейното доказване, а до въпроса за възмездността на адвокатската защита в хипотезите по чл. 38 ЗА, следователно е неотносимо към настоящия случай. Не е налице противоречие с второто цитирано определение, доколкото в същото изрично е посочено, че ДДС върху възнаграждението по чл. 38, ал. 1 ЗА се присъжда, когато адвокатът е регистриран по ЗДДС. С тази практика въззивното определение е съобразено. Изтъкнатото основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не следва да се коментира, колкото не са посочени никакви решения на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, с които обжалваното определение да влиза в противоречие. По същия въпрос не е налице и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Не може да обоснове допускане и вторият въпрос, тъй като същият не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Въпроса за указанията по чл. 146, ал. 2 ГПК и задълженията на първоинстанционния съд в това отношение въззивният съд не е обсъждал и не е основал решаващите си изводи върху такъв въпрос. С тези мотиви съдът