Определение № 3151 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5453/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мениджър Сокър“ ООД чрез адв. А. против решение № 675 от 22.05.2023 г. по гр. д. № 988/2022 г. на Апелативен съд – София.

Ответната страна по жалба Р. К. Е. не е взела становище в срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 267015 от 17.12.2021 г. по гр. д. № 5262/2019 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от „Мениджър Сокър“ ООД срещу Р. К. Е. иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко - продажба на наследство, сключен на 03.06.2018 г. в [населено място] К., Франция.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че в производството по предявения от ищеца „Мениджър Сокър“ ООД срещу Р. К. Е. иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните на 03.06.2018 г. предварителен договор за продажба на наследство, ответницата не е подала отговор, не се явила в първото по делото заседание, проведено на 08.02.2021 г., без да е направила искане за разглеждането му в нейно отсъствие. Посочил е, че макар да е направено искане от ищеца за постановяване на неприсъствено решение първостепенният съд е приел, че характерът на производството не позволява постановяването на такова, за което е „уведомил“ страната и се е произнесъл с типично решение, основано на мотиви. Изложени са съображения, че при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г. всяка от страните може да поиска постановяване на неприсъствено решение при наличие на посочените в процесуалните правила формални и материалноправни предпоставки: по чл. 238, ал. 1 ГПК и чл. 239, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК, когато искането е на ищеца и по чл. 238, ал. 2 ГПК и чл. 239, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК, когато искането е на ответника. Изтъкнато е, че в съгласие с чл. 239, ал. 3 ГПК, ако посочените предпоставки отсъстват, съдът постановява определение за отхвърляне на искането и продължава разглеждането на делото, като в ГПК не е предвидено, че то е обжалваемо. Изразено е виждане, че постановяването на неприсъствено решение не е процесуално право, а процесуална възможност, от която страната може да се възползва по преценка на съда, която не подлежи на инстанционен контрол. Прието е, че липсата на нарочно определение за отхвърляне на искането за постановяване на неприсъствено решение не съставлява съществено процесуално нарушение, опорочаващо като недопустим последвалия съдебен акт – типичното решение. С оглед гореизложеното произнасянето от първостепенния съд по същество е счетено за процесуално допустимо.

В обжалваното решение е съобразено, че съгласно чл. 212, ал. 1 ЗЗД този, който продава едно наследство изцяло, без да посочи неговите предмети, е длъжен да обезпечи само качеството си на наследник. Изтъкнато е, че приемане на наследството не е необходимо, защото самото сключване на договор за продажба на наследство в изискуемата форма за валидност съставлява конклудентно приемане на наследството. Развити са доводи, че за уважаване на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД със съдебно решение, заместващо липсващото съгласие на страните по предмета на окончателния договор, се изисква отчуждителят да е носител на правата, които ще бъдат прехвърлени със съдебното решение. В тази хипотеза е прието от решаващия състав, че за успешното провеждане на конститутивния иск с предмет обявяване за окончателен на сключен договор за продажба на наследство по чл. 212, ал. 1 ЗЗД обещателят трябва да е освен призован наследник и да е приел наследството, правата и задълженията в което се е задължил да продаде. Като правилна е изтъкната преценката на първоинстанционния съд в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, обявен в съдебното заседание от 08.02.2021 г., че фактите за приемане на наследствата от ответницата са част от предмета на доказване и че ищецът носи тежестта да ги установи. Счетено е също, че задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК първостепенният съд е изпълнил още с определението по чл. 140 ГПК от дата 16.06.2020 г., с което е дал указания на ищеца да представи доказателства за приемане на наследството – предмет на предварителния договор – от ответницата. Изложени са съображения, че съдът няма задължение да даде нови указания, ако посочените от ищеца доказателства не са достатъчни да установят приемането на наследството, като оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада са намерени за неоснователни. Прието е за установено, че обещателката Р. К. Е. като дъщеря е призована към наследяване на родителите си: М. Х. К., починала на 23.04.2012 г. и Н. С. К., починал на 29.03.1983 г. и че в периода на проверката от 29.03.1983 г. – 2.10.2020 г. вкл., не са установени вписани в особената книга на Софийски районен съд (СРС) по чл. 49, ал. 1 ЗН откази на ответницата от наследството на М. и Н. К. – удостоверение с изх. № 9002253/14.10.2020 г. на СРС. Направено е съждение, че фактите за липса на вписани откази от наследство не са достатъчни да обосноват извод, че ответницата е приела наследствата на родителите си, т. е. че е придобила имуществото, включено в наследствената маса. Сключването на процесния предварителен договор през 2018 г. – или след 6, респ. 36 години от смъртта на наследодателите, е преценено като намерение за приемане на наследствата им, но не и като конклудентно приемане, сочещо на несъмнената воля на наследника да приеме наследството, до какъвто извод е стигнал и първостепенният съд. По тези решаващи съображения – че ответницата не се легитимира въз основа на приемане по чл. 48 ЗН като носител на правата и задълженията включени в наследствата на родителите ѝ, които е обещала да прехвърли на ищеца с предварителния договор, предявеният конститутивен иск е счетен за неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Недопустимо ли е решението, което е постановено при непроизнасянето на първоинстанционния съд с определение по реда на чл. 239, ал. 3 ГПК по искането на ищеца за постановяване на неприсъствено решение? Какви са последиците от липсата на произнесено определение по реда на чл. 239, ал. 3 ГПК в хипотезата, при която съдът е постановил присъствено решение непосредствено след направеното искане?“;

2. „Допустимо ли е съдът без да обсъжда и отчита процесуалното бездействие на ответницата, която не е подала отговор на исковата молба, не се е явила в съдебно заседание, не е оспорила твърденията на ищеца да приеме благоприятни за нея факти и обстоятелства, включително и при нарушаване на принципа на служебното начало в чл. 7 ГПК?“;

3. „При липса на доказателства, твърдения или възражения от страна на ответницата – наследник по закон в производството за обявяване за окончателен на сключен предварителен договор за продажба на наследство, което тя е обещала да продаде, необходимо ли е ищецът – купувач да доказва факта на приемането на наследството или е достатъчно удостоверяване и доказване само на качеството наследник на продавача по предварителния договор?“;

4. „Може ли да бъде продадено открито наследство, ако наследникът по закон не се е отказал от него и може ли призованият да наследява да продава наследството преди да го е приел?“;

5. „Длъжен ли е съдът при искови претенции за обявяване за окончателен на предварителен договор за покупко - продажба на наследство, да въвежда в делото задължение на страна по него да установява факти без същите насрещно да са оспорени в процеса, без да са предявени искове за наследство или инцидентни установителни искове за установяване на факти и без да се зачита издадения от съответния административен орган официален документ, доказващ качеството на наследник на продавача по предварителния договор – удостоверение за смъртта на починалото лице и за неговите наследници?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в: определение № 579/08.07.2010 г. и решение № 157/29.11.2010 г. и двете по т. д. 262/2010 г. на I т.о., решение № 437/17.01.2012 г. по гр. д. № 70/2011 г. на III г.о. и решение № 288/20.04.1993 г. по гр. д. № 935/1992 г. на I г.о. По повдигнатите въпроси се поддържа искане за селектиране на касационната жалба и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с доводи, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първите две питания нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения и не удовлетворяват общо основание. Касаторът извежда въпросите от тезата, че въззивното решение е недопустимо, доколкото първоинстанционният съд не е постановил изрично определение по искането му за постановяване на неприсъствено решение. В обжалваното решение въззивният състав не е установил липса на произнасяне от страна на първата инстанция по заявеното от ищеца по делото искане за постановяване на неприсъствено решение поради бездействието на ответната страна. Напротив, съобразил е, че по това искане на страната първостепенният съд е уведомил настоящия жалбоподател, че характерът на производството не позволява постановяване на неприсъствено решение, поради което се е произнесъл с типично решение, основано на мотиви. В действителност, видно от протокола от проведеното последно съдебно заседание пред първата инстанция от 08.02.2021 г., съдът е взел становище по отправеното от ищеца искане за постановяване на неприсъствено решение, противно на твърденията на страната. Ето защо, питането няма връзка с решаващите мотиви на въззивния съд и затова по него достъп до касация не може да бъде осъществен.

Не са налице предпоставки за допускане на обжалването и по станалите питания. Същите са предпоставени от позицията на касатора за неправилност на установеното по делото обстоятелство, че фактите за приемане на наследствата от ответната страна са част от предмета на доказване и ищецът носи тежестта да ги установи. Така поставени, въпросите не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, а са изводими от становището на страната по правилността на обжалваното решение и изразяват несъгласието на жалбоподателя с направените изводи за неоснователност на претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Питанията съдържат условието, че в случаите на предварителен договор за покупко-продажба на наследство, фактът на приемане на последното от продавача не следва да бъде установен, а подобно условие не се съдържа в мотивите на обжалваното решение. В тази връзка въпросите се основават на разрешения, каквито не са дадени с обжалваното решение и отразяват тезата на касатора, която не е споделена от въззивния съд като напротив – той е застъпил обратното становище. Питане, което е изводимо от становище на страната по правилността на решението не притежава характеристиката на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение. То, по своята същност съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което се разглежда в производството по чл. 290 ГПК, но е извън предмета на това по селекция на касационната жалба - по чл. 288 ГПК. Липсата на поставен релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на спора значение е самостоятелно основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

За пълнота следва да се посочи, че касаторът недопустимо са позовава по едни и същи въпроси, кумулативно, на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – касае се за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат своето приложно поле. След като се сочи отклонение с практика на ВКС по част от въпросите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (т.е. страната се позовава на нея) не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение при липса на съдебна практика по приложението на дадена разпоредба, респ. при създадена съдебна практика, която се нуждае тълкуване (при неясна или непълна правна уредба) или пък е налице необходимост от осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия.

Вън от изложеното, не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3ГПК – значението на поставените правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Аргументация за обстоятелствата, посочени в предходния пункт на изложението, няма.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответната страна по жалба не е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, съответно не е претендирала присъждането на разноски за тази инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.