Определение № 5074 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2624/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ексклузив Ер Карс“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], чрез адв. М. против решение № 325 от 24.03.2025 г. по гр. д. № 2549/2024 г. на Апелативен съд - София, 12-ти граждански състав.

Ответникът по жалба А. А. В., чрез адв. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2963 от 16.05.2024 г. по гр. д. № 3016/2023 г. на Софийски градски съд, ГО, 10 състав, за отхвърляне на предявения от „Ексклузив Ер Карс“ ЕООД срещу А. А. В. иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 46 315 лв., представляваща подлежаща на връщане на сума, платена при начална липса на основание и в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че ищецът е извършил плащания по банков път (общо 46 превода) в полза на ответника за времето от 23.06.2020 г. до 18.03.2022 г. Вписаното основание на всичките банкови преводи е „заплата“ (според извлечението от банкова сметка с титуляр ищцовото дружество). Посочил е, че ответникът е бил в трудово правоотношение с „Тим консултинг“ ЕООД (считано от 08.11.2018 г.), а в последствие с „Алекс и Ив БГ“ ЕООД (считано от 08.01.2021 г.) като е заемал длъжността „счетоводител“ и при двамата работодателя. Според длъжностите му задължения и на двете места му е било вменено това по счетоводното обслужване на множество предприятия сред които е и ищцовото дружество. Прието е, че в случая е установено извършеното плащане (по банков път) на исковата сума, разпределена на отделни траншове, от ищеца в полза на ответника. По отношение на доказването от страна на последния на основанието, поради което той има право да задържи полученото, решаващият състав е намерил същото за успешно проведено. Оспорването от ищеца на достоверността на датата на частния свидетелстващ документ (договор за управление и счетоводно обслужване от 08.01.2019 г. и договор за управление и счетоводно обслужване от 06.01.2021 г., по силата на които ищецът е възложил съответно на „Тим консултинг“ ЕООД - за периода от 01.01.2019 г. до 31.12.2020 г. и на „Алекс и И БГ“ ЕООД - за 2021 г. срещу възнаграждение да управлява предприятието на дружеството-ищец и да извършва счетоводно обслужване на същото), е намерено за недоказано. В тази връзка съдът е приел, че несъмнено ответникът е този, който е подавал за времето от 2019 г. до 2022 г. годишните финансови отчети на ищцовото търговско дружество в НСИ за 2019 г., 2020 г. и 2021 г. - съответно на 15.01.2020 г., 29.01.2021 г. и 21.03.2022 г. Установил е, че по силата на уговорката в чл. 10, ал. 3 от всеки един от двата договора срещу услугата по счетоводно обслужване в периода от 2019 г. до 2022 г. се дължи плащане от ищеца, което се извършва към сметка на служител на „Тим консултинг“ ЕООД, респ. на „Алекс и И БГ“ ЕООД като за изпълнение на задълженията на възложителя по този договор (ищеца по делото) се съставя протокол за прихващане на договореното възнаграждение със заплатата на служителя. Аргументирал е доводи, че този служител е именно ответникът, който е получавал плащания на договорно основание – съществуващото правоотношение между ищеца и „Тим консултинг“ ЕООД, респ. ищеца и „Алекс и Ив БГ“ ЕООД (впоследствие), по силата на което е извършвана от служителя на посочените дружества услугата по счетоводното обслужване на ищеца. При горните факти второинстанционният съд е намерил предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за неоснователен и го е отхвърлил. Като преклудирано е счетено релевираното едва във въззивната жалба твърдение на ищеца, че действията по подаването на годишните финансови отчети са извън обхвата на възложената работа, поради което не следва да се приема, че е налице изпълнение по договорите – т.е. че има облигационна връзка, по силата на която ответникът може да задържи полученото от него. Изтъкнато е и обстоятелството, че извършената от ответника дейност по счетоводно обслужване на ищеца (т.е. в изпълнение на договор) се установява също от хронологичния регистър на дружеството, представен като доказателство от ответника и неоспорен по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Горните въпроси имат следното съдържание:

1. „Настъпва ли процесуална преклузия за въвеждането на правни доводи в процеса, респективно губи ли страната правото си да въвежда правни доводи относно доказателствената стойност и значение на един документ, ако същият не е бил оспорен относно неговата автентичност?“;

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички твърдения и доводи на страните по делото, както и събраните в хода на делото доказателства и да формира самостоятелни доводи по всички въпроси от съществото на спора?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 2136/2017 г. на I г.о. (по първото питане) и решение № 60224 от 04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. на IV г.о. (по второто питане).

Настоящият състав на ВКС, ІІІ г. о. намира, че липсват предпоставки за допускане на касационен контрол.

Първият повдигнат въпрос не обуславя изхода на делото, тъй като наличието на основание за ответника да получи и задържи платеното, е обосновано с доводи за съществуваща облигационна връзка по възлагане на счетоводното обслужване на ищцовото дружество от търговци, при които ответникът е работел по трудово правоотношение, с уговорката насрещната престация на възложителя за услугата да се плати по сметка на служител на дружеството – изпълнител. Прието е, че с оглед доставяне на дължимия по този договор резултат, осъществен с конкретните усилия на ответника като работещ при юридическото лице – изпълнител именно като счетоводител и с вменени длъжностни задължения да обслужва счетоводно ищцовото дружество, е извършена насрещната престация от последното. Затова плащането в полза на ответника, реализирано по изрична уговорка в договора за услуга с третото лице - изпълнител, почива на правно основание. При така обективираната решаваща воля на въззивния съд, правните доводи на ищеца (макар и да не се обхващат от преклузията на чл. 133 ГПК според решение № 27 от 25.05.2018 г. по гр. д. № 2136/2017 г. на ВКС, I г. о.), че конкретната проявна форма по подаване на ГФО на счетоводно обслужваното дружество (възложителя) от ответника е извън предмета на договора за счетоводно обслужване, са без значение за изхода по делото и за установеното наличие на основание за плащане на процесната сума. Меродавно е приетото в обжалваното решение, че е осъществена престация – доставена е счетоводна услуга на ищцовото дружество, срещу която то дължи възнаграждение на изпълнителя по договора (трето за спора търговско дружество), платимо по изрична клауза в това съглашение на служител на последния – ответника по делото. Дали изпълнението по договора за услуга, реализирано от ответника като служител на третото лице – изпълнител по договора с ищеца като възложител, е точно и в каква степен отговоря на възлагането (за да има право на възнаграждение, т.е. да получи плащане по своята лична сметка, почиващо на правно основание), е въпрос на преценка на доказателства и касае законосъобразността на изводите на въззивния съд. Тя обаче е извън обсега на производството по чл. 288 ГПК. Затова и поставеното питане, вкл. и относно това преклудирана ли е възможността на страната да обсъжда доказателствената стойност на хронологичните регистри на търговеца, не се отразява на постановения от втората инстанция правен резултат и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба по първия въпрос. Това обстоятелство, само по себе си, е достатъчно да се откаже достъпа до касация по това питане.

Не може да се уважи искането за допускане на обжалването и по втория въпрос. Той е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото, както доводите и твърденията на страните, които имат значение за решението по делото. В задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на релевантните факти и обстоятелства относно установяването на извършената дейност от ответника (работещ в съответния период при трети лица – търговски дружества като счетоводител, които дружества са сключили договори по счетоводно обслужване на ищеца) и при анализ на доказателствата, които я установяват (вж. изложението по – горе). Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Ето защо и тук няма основание за допускане на касационното обжалване.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.