Определение № 766 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 319/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца В. К. Х., чрез адвокат Б. Й., срещу решение № 104 от 18.10.2023 г. по в. гр .д. № 184/2023 г. на Окръжен съд-Търговище, потвърждаващо решение № 366 от 06.07.2023 г. по гр.д.№ 1431/2022 г. на Районен съд-Търговище, с което е отхвърлен предявеният от В. К. Х. срещу Г. З. Г. и М. М. Г., по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за приемане за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/3 идеална част от недвижим имот – апартамент №, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 82.14 кв.м., ведно с прилежащото му избено помещение № *, с площ от 5.17 кв.м., и с 1.11% от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост с идентификатор ***.*.***.*. по КККР, и за отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, на нотариален акт № , том **, дело № 2940/29.10.201* г. на СВ-Т., с който посочените ответници са признати за собственици по давност на описания имот, както и предявеният от В. К. Х. срещу Е. А. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС за предаване владението върху 1/3 идеална част от гореописания недвижим имот. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, отмяната му и уважаване на предявените искове.

Насрещните страни – ответниците Г. З. Г. и М. М. Г., в депозиран отговор, чрез адвокат Р. Р., излагат становище за неоснователност на касационната жалба и за правилност на въззивното решение.

Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, прие следното:

Предявените искове за собственост са основани на наследяване на С. К. от ищеца и придобиване от последния на правото на собственост върху 1/3 идеална част от апартамента по наследство от майка си Р. Г., която е придобила собствеността по наследство от майка си П. Й. и сключен от последната договор за покупко-продажба.

Ответниците Г. и М. Г. са направили възражение за придобивна давност, с твърдения за упражнявано владение върху имота от 2004 г. до продажбата му на ответника Е. М. на 23. 09. 2021 г., а ответникът Е. М. е заявил, че е придобил собствеността на основание договор за покупко-продажба от 23. 09. 2021 г., евентуално – на основание придобивна давност.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с н.а. № 77/23.07.2004 г. П. П. Й., майка на ответника Г. З. Г., е придобила процесния апартамент чрез договор за покупко-продажба. На 12.08.2008 г. П. Й. починала и оставила за законни наследници трите си деца – А. З. Г., Г. З. Г. и Р. З. Г.. На 09.10.2019 г. Р. З. Г. и синът й С. В. К. са починали. Ищецът В. К. Х. е бивш съпруг на Р. Г. и баща и законен наследник на сина си С. В. К.. С н.а. № ***/29.10.201* г. ответниците Г. З. Г. и съпругата му М. М. Г. са признати за собственици по давност на 2/3 идеални части от процесния апартамент, а с н.а. № ***/23. 09. 202* г. продали същия на ответника Е. А. М..

Въз основа на събраните гласни доказателства е прието за установено, че цялото семейство на Г. З. Г., включително и майка му П. Й., живеело в Италия. Г. Г. спестил пари и майка му се прибрала в България и купила апартамента с парите на Г., с уговорка след завръщането им в България, П. Й. да прехвърли апартамента на Г.. Апартаментът бил в много лошо състояние и веднага след закупуването му ответниците Г. и М. Г. възложили на един от свидетелите ремонт на жилището. Свидетелят извършил ремонта, изкъртил всичко в банята, направил нова баня, целият ремонт приключил 2007 г. и бил финансиран само от ответниците Г. и М. Г.. През 2007 г. двамата заживели в апартамента до 2014 г., когато заминали да работят и живеят в Германия. Майката на Г. имала собствен апартамент, намиращ се в близост до процесния и не е живяла в процесния. При завръщането си в България ответниците Г. отсядат в процесния апартамент, а през останалото време апартаментът се наглежда от майката на М. Г.. Ключ от апартамента са имали само Г., М. и майката на М.. Не е имало спорове между ответниците Г. и останалите деца на П. Й. – Р. Г. и А. Г. за апартамента. Те знаели, че апартаментът само формално се води на името на майка им П. Й., но е на брат им Г.. След смъртта на П. е имала уговорка между нейните наследници апартаментът да се прехвърли изцяло на Г., но това не е станало. Починалата сестра на Г. – Р. не е изявявала никакви претенции за този апартамент. А. и Р. са знаели, че апартаментът е притежание на Г., защото е закупен с негови пари.

Не са кредитирани показанията на свидетеля на ищеца, тъй като са неясни, колебливи и в някои части - нелогични. С. е [дата на раждане] и към момента на смъртта на баба си П. е бил на 16-17 години, поради което показанията на свидетеля, че П. е живяла при внука си и обгрижвана от него са възприето критично, още повече, че П. е починала в Италия, където живеела преди смъртта си и е имала друг апартамент, намиращ се в близост до процесния, също до болницата– в [жилищен адрес] а процесният е в бл. 41 на[жк].

От правна страна въззивният съд е приел, че релевантният по делото въпрос, касаещ заявеното от ищеца придобивно основание, е дали към 9. 10. 2019 г., смъртта на С. К., същият е бил придобил по наследство от майка си Р. Г. спорната 1/3 идеална част от процесния апартамент и дали правото на собственост върху тази идеална част е било част от имуществото му и наследена от баща му – ищеца В. К..

Приел е, че П. П. Й. формално се е водила собственик на процесния апартамент и веднага след закупуването му е предала владението върху същия на сина си Г. Г.. Само Г. и М. Г. са владели апартамента от 2004 г. до продажбата му на ответника Е. М. на 23. 09. 2021 г. Осъществявали са действия, сочещи на своене на апартамента както преди смъртта на П. Й. през август 2008 г., така и след това. Останалите наследници на П. – синът й А. и дъщеря й Р. са приемали апартамента като жилище на техния брат Г.. Нямали искания за делба, за ползване, за отдаване на апартамента под наем. Не са извършвали действия по поддръжка и плащане на данъци за имота. Към смъртта на Р. Г. и сина й С. К., и двамата починали на 9. 10. 2019 г., този апартамент вече е бил придобит от Г. и М. Г. по давност и не е бил част от имуществото нито на Р. Г., нито на С. К., поради което ищецът В. К. Х. не е придобил 1/3 идеална част от правото на собственост върху имота по наследство от сина си С. В. К..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за правния спор, както и всички събрани доказателства по делото относно релевантните факти и тяхната взаимна връзка.

2. Длъжен ли е съдът да обосновава своите правни изводи и да преценява кои свидетели са заинтересовани и как следва да се преценяват дадените от тях показания. Взема ли се предвид възрастта на свидетеля към момента, както и подкрепени ли са или отречени от останалите събрани доказателства обстоятелствата при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки свидетел поотделно. Длъжен ли е съдът, на основание чл. 174 ГПК, да извърши очна ставка между свидетелите, ако е налице противоречие в показанията им.

3. Когато семейството на един от сънаследниците живее в апартамент и наследникът е установил самостоятелна фактическа власт върху жилището със знанието и без противопоставянето на другите съсобственици, трябва ли да извършва някакви други действия по отблъскване владението на другите съсобственици.

4. Как следва да защити правата си наследник, ако не е могъл да узнае, че друг съсобственик владее неговите идеални части и то скрито, непостоянно, не не непрекъснато и несъмнено.

Твърди се, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с решение № 61 от 02.06.2022 г. по гр.д.№ 1898/2021 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 235 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 513/2010г. на ВКС, ІV г.о., решение № 222 от 27.03.2018 г. по търг.д.№ 505/2017 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 8 от 19.01.2018 г. по търг.д.№ 2435/2016 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по търг.д.№ 425/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., втори въпрос – в противоречие с решение № 159 от 22.02.2016 г. по търг.д.№ 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 165/2020 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д.№ 3244/2016 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 118 от 11.01.2021 г. по гр.д.№ 665/2020 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 36 от 29.06.2020 г. по гр.д.№ 1997/2019 г. на ВКС, ІІ г.о., трети въпрос – в противоречие с решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр.д.№ 86/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о., Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, решение № 596 от 30.06.2010 г. по гр.д.№ 1534/2009 г. на ВКС, І г.о. Относно четвъртия въпрос се твърди, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Първият въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивния съд, като инстанция, разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с уредбата на въззивното производство като ограничен въззив, с правомощията си по чл. 269 ГПК и с указанията по прилагането му, дадени с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обсъдил всички ангажирани от страните доказателства, установяващи релевантни за спора факти, всички доводи и възражения на страните, направил е собствени изводи от фактическа и правна страна и ги е обективирал в мотивите към решението. Последните отразяват правораздавателна дейност, осъществена от инстанция по съществото на спора.

Вторият въпрос от изложението също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд, при преценка на свидетелските показания, е спазил изискванията на процесуалния закон. Съобразил се е с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите, съобразил е всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, извършил е преценката на свидетелските показания в съвкупност с целия доказателствен материал.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос от изложението. В мотивите към представените от касатора съдебни решения (решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр.д.№ 86/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 596 от 30.06.2010 г. по гр.д.№ 1534/2009 г. на ВКС, І г.о.) се възприема становище, съответно и на формираната впоследствие задължителна съдебна практика с ТР № ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/12 г. на ОСГК на ВКС. Посочено е, че за да придобие наследствените идеални части на другите наследници, сънаследникът, който упражнява фактическа власт върху имота, следва да трансформира държането на идеалните части на другите сънаследници във владение, да демонстрира по отношение на тях промяната в намерението си да владее целия имот за себе си. В тълкувателното решение е разяснено, че ако фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага и обратно - ако фактическата власт е установена на основание, което предполага владението и на другите съсобственици, тогава владеещият съсобственик е само държател на идеалните части на останалите съсобственици.

Изводите на въззивния съд не противоречат на посочената от касатора съдебна практика.

На първо място, настоящото решение е постановено при различна фактическа обстановка - ответникът е получил владението върху процесния имот от неговия предишен собственик, и е установил самостоятелно владение още приживе на наследодателя. Съгласно практиката на ВКС, формирана във връзка със сходни случаи (решение № 378 от 19.06.2024 г. по гр.д.№ 2938/2023 г. на ВКС, І г.о., решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г. на ВКС, І г. о., решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о. на ВКС и решение № 3/25.02.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о. на ВКС, решение № 73 от 3.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2244/2017 г., I г. о. и цитираното в него решение № 32 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. на ВКС по гр. д. № 619/2019 г., I г. о.), ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. Владението на това лице е установено на основание, различно от наследяването, поради което съгласно чл. 69 ЗС следва да се счита, че това лице продължава да владее имота само за себе си и не е нужно да извършва действия, с които да демонстрира пред наследниците намерението си за своене. Ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС давностен срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя.

Четвъртият въпрос от изложението не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същият е поставен при предпоставка, каквато не се установява по делото – скритост на установеното от ответника владение върху имота.

С оглед изхода на делото, касаторът следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на ответниците по касационната жалба Г. З. Г. и М. М. Г. сумата 800 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение