Определение № 384 от 10.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5008/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 264818 от 16.07.2021 г. по в. гр. д. № 417/2020 г. на Софийски градски съд частично е отменено решение от 17.07.2019 г. по гр. д. № 24440/2018 г. на Софийски районен съд и като краен резултат е уважен предявеният от П. С. Найденов против „Максима България“ ЕООД иск с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, получени в резултат на трудова злополука на 24.03.2017 г., за сумата от 30 300,00 лв. от общо претендирания размер от 68 000,00 лв. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 30 300,00 лв. до 68 000,00 лв. Срещу частта от въззивното решение, в която като краен резултат предявеният иск е отхвърлен за разликата над сумата от 30 300,00 лв. до 68 000,00 лв., е подадена касационна жалба от П. С. Найденов, чрез адв. В. Т.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/ „Длъжен ли е съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички изложени от страните доводи и възражения, да посочи защо приема едни доводи и възражения, а други не приема и да обоснове крайните си изводи?“ – по този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 63/24.06.2020 г. по гр.д. № 2763/2019 г. на ВКС, І г.о. и решение № 8/19.01.2018 г. по т.д. № 2435/2016 г. на ВКС, ІІ т.о.; 2/ „В кои случаи е допустимо и какъв е начинът за извършване на препращане към мотивите на първоинстанционния съд по чл. 272 ГПК“? – твърди се противоречие с решение № 271/08.02.2017 г. по гр.д. № 1368/2016 г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими обстоятелства и реално да ги съпостави с конкретните увреждания на пострадалия и настъпилите последици и длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, формиращи съдържанието на понятието справедливост?“ – по въпроса се счита, че е налице противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 121 от 15.11.2017 г. по гр. д. № 5321/2016 г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение № 28 от 24.04.2020 г. по т. д. № 374/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.; решение № 4 от 08.03.2021 г. по т. д. № 2940/2019 г. на ВКС, ІІ т.о.; 4/ „Какъв е обхватът на въззивната проверка по чл. 269, изр. 2 ГПК и може ли въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, без съответно възражение във въззивната жалба?“ – твърди се противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; 5/ „Включва ли се в принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД основното начало на правото, че сходните случаи следва да се третират по сходен начин и следва ли от това необходимостта от съобразяване на съдебното решение със съществуващата съдебна практика по сходни случаи, или е допустимо за сходни телесни увреждания и трайни последици да се определят неколкократно (няколко пъти) завишени или занижени размери на обезщетението? – посочва се, че произнасянето по този въпрос ще бъде от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Максима България“ ЕООД, в писмен отговор чрез адв. Н. В., излага съображения за неоснователност на същата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да се произнесе, съдът съобрази следното: Предявен е иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на трудова злополука с правна квалификация чл. 200, ал. 1 КТ. Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е заемал длъжността „работник – поддръжка на пътища“ при ответника по силата на сключен трудов договор. На 10.10.2017 г. работникът е претърпял трудова злополука, призната за такава по надлежния ред, след което е бил временно нетрудоспособен за период от почти година. Според съда спорно по делото е дали е налице съпричиняване от страна на ищеца вследствие на проявена от него груба небрежност при неспазване на правилата за безопасно полагане на труд, както и какъв е размерът на дължимото обезщетение. Въззивният състав е възприел фактическите констатации и правните изводи на първоинстанционния съд, според който са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника като работодател за обезщетяване на причинените болки и страдания на ищеца вследствие на трудова злополука, настъпила на 24.03.2017 г., ищецът не е съпричинил вредоносния резултат и не е допуснал груба небрежност нито нарушение на технологичните правила. На основание чл. 272 ГПК втората инстанция е препратила към мотивите на първоинстанционното решение с изключение на частта, свързана с определяне на справедливия размер на обезщетението. За да направи своята преценка за този размер, въззивният съд е съобразил характера на установеното травматично увреждане, проведеното двукратно оперативно лечение, продължителният възстановителен период, както и намалената трудова перспектива на ищеца. Отчел е, че съгласно кредитираното заключение на СМЕ опорната функция на крака е възстановена и ограниченият обем на активното свиване на 2-5-ти пръсти на дясно ходило няма да се отрази на опорно-двигателната система на пострадалия и на целия организъм. Приел е обаче, че процесната трудова злополука е имала изключително негативен ефект върху физическото и психическото състояние на ищеца, който е преживял силни болки и страдания, значителен емоционален дискомфорт и допълнителни неудобства, свързани с нормалното му ежедневие в периода на проведеното лечение. Съобразно тежестта и интензитета на увреждането, периода на възстановяване и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, според въззивния съд заместващото обезщетение за преживените от ищеца болки и страдания следва да бъде в размер на сумата от 32 000 лв., редуциран с размера на изплатеното застрахователно обезщетение до 30300лв. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първите четири въпроса са процесуалноправни и касаят фактите по делото и обсъждането на доводите и възраженията на страните от съда. Несъгласието с фактическите изводи на съда и с анализа на доказателствата, както и доводите за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Във връзка с оплакванията на касатора следва да се отбележи още и че освен да препрати към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 ГПК, въззивният състав е изложил и собствени, макар и лаконични, мотиви, обосноваващи извода за липса на съпричиняване и проявена груба небрежност от страна на пострадалия, а така също и относно размера на присъденото обезщетение. По отношение на обхвата на въззивната проверка е ясен тълкувателният извод на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, че въззивният съд следи служебно за валидността изцяло на първоинстанционното решение, за неговата допустимост в обжалваната част, както и дали решението е неправилно поради нарушение на императивна матeриалноправна норма или когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Във въззивното решение няма отклонение от това тълкувателно разрешение. Петият въпрос е обуславящ въззивното решение, но по него липсва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Във връзка с прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди съществува трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която при определяне на обезщетението съдът е длъжен да извърши конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Наличието на съдебна практика, в това число и задължителна, на която въззивното решение не противоречи, изключва основанието по чл.280 т.3 ГПК. При този изход на спора разноски на касатора за процесуално представителство пред ВКС не се дължат, а ответникът по касация не е доказал извършени такива. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,