Определение № 4444 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3646/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 10039 от 27.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 4541/2024 г. на Софийски градски съд е оставена без уважение частната жалба на Т. П. К. срещу определение № 9487 от 01.03.2024 г. по гр. д. № 36571/2023 г. на Софийски районен съд, в частта, с която производството по делото е прекратено.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по иск за развод, предявен от Т. К. срещу З. /З./ К., руски граждани, които трайно пребивават на територията на Република България. С исковата молба са предявени за съвместно разглеждане и иск за издръжка на непълнолетното дете на съпрузите, както и иск за делба на имущество, придобито по време на брака.

Прието е, че първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по иска за делба, е правилно. Съдът се е позовал на чл.29 КМЧП, съгласно който българските съдилища и други органи разглеждат делата по българското право. Пояснил е, че се има предвид българското процесуално право. Посочил е също, че няма друг международен акт, по силата на който да е дерогирана посочената разпоредба на КМЧП. Това се отнася и за посочения в частната жалба двустранен договор за сътрудничество със СССР. Текстовете на чл.79 и чл.82 КМЧП сочат приложимост на отечественото материално право, но не и процесуалния ред, по който ще се разглежда искът за делба.

Прието е, че съгласно чл.210, ал.1 ГПК, ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство. Производствата за развод и за съдебна делба по българското право са особени искови производства, които подлежат на разглеждане по различен съдопроизводствен ред и е допустимо да се съединяват само с исковете, изрично посочени в чл.50 и сл. СК и чл.341, ал.2 ГПК. Това е пречка за съединяването на тези два иска за разглеждане в общо производство.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищцата Т. П. К..

Жалбоподателката сочи, че приложимото материално право по предявените искове е правото на Руската федерация, съгласно чл.79 и чл.82 КМЧП. Прави се извод, че обжалваното определение пречи на ищцата да упражни материалното си право пред съд в чужда държава. Освен това жалбоподателката счита, че с исковата молба не е предявила иск за делба, а само осъдителен иск за осъждане на ответника да й заплати парична сума, равняваща се на 50 % от действителната стойност от дяловете на капитала на „Кеал Инвест“ ЕООД. Обжалваното определение било и необосновано, тъй като съдът се основал на разпоредбите на чл.50 и сл. СК и чл.341, ал.2 ГПК, без да вземе предвид, че българският СК не намира приложение. Приложение намирал руският СК, който допуска при развод да се предявяват искания за прекратяване на имуществената общност.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.2, предл.1, 2 и 3 ГПК поради нищожност на въззивното определение /липса на мотиви, неяснота на мотивите до степен да не могат да се разбират/; недопустимост на определението /като постановено по непредявен иск за делба/ и очевидна неправилност /поради това, че цитираните от съда норми не са част от руското материално право и поради това, че в случая не е предявен иск за делба/.

Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл.269, изр.2 ГПК, в производство по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд;

2. Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и съображения в частната жалба;

3. Компетентен ли е българският съд да разгледа спор за имуществени отношения между съпрузи, когато единият от тях има обичайно местопребиваване в Република България;

4. Когато първоинстанционният съд прецени, че не са налице предпоставките за приемане на някакъв иск за съвместно разглеждане с първоначално предявения поради това, че не подлежи на разглеждане по реда на едно и също производство /или исковете не са подсъдни на същия съд/, дали следва да върне исковата молба, с която е предявен съединеният иск, за който съдът счита, че подлежи на разглеждане по друг ред /или пред друг съд/, или следва да го отдели и изпрати по подсъдност на компетентния съд;

5. Опорочен ли е съдебният акт при вътрешно противоречие на мотивите или неразбираемост на същите;

6. В случай на установено от българския съд приложимо материално право на друга държава към спор между страни, който е компетентен да разгледа българският съд, задължен ли е българският съд да установи чуждото материално право и съобразно с него да извърши правната квалификация на предявените искове и преценка за тяхната допустимост;

7. Недопустимо или неправилно е определение за прекратяване на производството по иск, който е неправилно квалифициран от съда с оглед на приложимото законодателство.

Ответникът З. К. оспорва частната жалба. Счита, че няма основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Няма вероятност въззивното определение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно, поради което не са налице основанията по чл.280, ал.2, предл. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Субективното виждане на жалбоподателката за наличие на тези пороци не съответства на данните по делото. Обжалваното определение е ясно мотивирано, произнасянето е в рамките на сезирането и при прочита му не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика. Пред съда е бил поставен въпросът дали приложимото към спора българско процесуално право допуска съединяването на иск за развод с иск за уреждане на имуществени отношения между съпрузите. На този въпрос съдът е дал отрицателен отговор, позовавайки се на приложимата процесуалноправна норма на чл.210, ал.1 ГПК и стъпвайки на констатацията, че производството по иск за развод е особено исково производство, с което могат да бъдат съединявани само исковете по чл.50 и сл. СК. Тук съдът е имал предвид исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, издръжката между съпрузите и фамилното име, а също и останалите брачни искове – за унищожаване на брака, за установяване на съществуването или несъществуването на брак между страните – чл.322, ал.2, вр. чл.318 ГПК. Обстоятелството, че съдът не е посочил точните процесуалноправни норми, които уреждат съединяването на конкретно определени искове за общо разглеждане с иска за развод, а е препратил към материалноправната уредба на тези искове, не опорочава въззивното определение до степен нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Що се отнася до точната квалификация на втория иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата парична сума, равняваща се на 50 % от действителната стойност от дяловете на капитала на „Кеал Инвест“ ЕООД – на първо място самата ищца в исковата молба неколкократно е квалифицирала претенцията като иск за делба. Във всички случаи обаче се касае за имуществена претенция, която не може да се съединява за общо разглеждане с иск за развод според приложимото българско процесуално право.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси.

По първите два въпроса обжалваното определение не противоречи на практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е извършил цялостна преценка за правилността на първоинстанционното определение и се е произнесъл по всички относими към спора доводи на страните.

Въпрос № 3 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, разяснена в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С определението на въззивния съд не е отречена компетентността на българския съд да се произнесе по спора, касаещ имуществени отношения на съпрузите – чужди граждани, а е посочено, че това не може да стане в рамките на процеса за развод между тях.

Въпрос № 4 също не е обуславящ изхода на правния спор и по него не може да се допусне касационно обжалване. Действително, когато с една искова молба в нарушение на чл.210, ал.1 ГПК са съединени за общо разглеждане няколко иска, съдът следва да ги отдели за разглеждане в отделни производства, а не да прекратява производството по някой от тях. Това обаче не важи в случай като настоящия, когато един от исковете е преждевременно предявен. В случая такъв е имущественият иск, който следва да бъде предявен в съда след приключване на делото за развод.

Въпрос № 5 се дублира с твърдението за нищожност на обжалваното определение, което настоящият състав не споделя поради изложените по-горе съображения. Посочената от жалбоподателката практика на ВКС е неотносима към спора по настоящото дело.

Въпроси № 6 и № 7 се свързват от жалбоподателката с нейното виждане, че по предявените искове приложимо е материалното право на държавата, чиято граждани са съпрузите – т.е. руското материално право, а съдът в определението си е посочил разпоредбите на чл.50 и сл. от българския Семеен кодекс. Тези въпроси също не са свързани с решаващ извод на въззивния съд, тъй като въпросът за приложимото материално право за разглеждане на исковете за развод и за имуществените отношения между съпрузите не стои в настоящото частно производство. Същественият въпрос е друг – дали според българското процесуално право съединяването на иск за развод с иск за имуществени отношения между съпрузите е допустимо. Следователно и тези въпроси не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Чуждото материално право, ако е приложимо, се установява от съда при разглеждане на исковете по същество, а не при разрешаване на въпроса дали съединяването им е допустимо. Освен това следва да се има предвид и обстоятелството, че съгласно чл.23, ал.1, т.1 от действащия Договор между Народна република България и Съюза на съветските социалистически републики за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела, личните и имуществените правоотношения между съпрузи, които са граждани на едната договаряща страна, но имат постоянно местожителство на територията на другата договаряща страна, се уреждат от законодателството на страната, където те имат постоянно местожителство.

При този изход на делото на ответника в производството З. К. следва да се присъдят сторените разноски в размер на 700 лв. по договор за правна защита и съдействие от 12.09.2024 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд,