Определение № 2029 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2681/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. А. К. срещу въззивно решение № 10 от 12.01.2023 г. по в. гр. д. № 640/2022 г. на Старозагорския окръжен съд с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 260005 от 25.05.2022г. по гр. д. № 293/2021г. на Чирпанския районен съд и вместо него e отхвърлил като неоснователен предявения от касаторката против Т. Т. К. иск с правна квалификация чл. 109 ЗС за осъждане на ответницата да прекрати действията, с които пречи на ищцата да упражнява правото си на собственост, а именно да премахне поставените от нея съоръжения за добив и ползване на вода и прекрати ползването на кладенеца, находящ се в УПИ *-*, кв. 19 по плана на [населено място], общ. Б. Д., придобит от нея по силата на нотариален акт за покупко-продажба № 107/2017 г. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 107/2017 г., ищцата в първоинстанционното производство Ж. А. К. е закупила от М. Д. Т. и С. К. Т. УПИ *-*, кв. 19, по регулационния план на [населено място], ведно с построените в него полумасивна жилищна сграда и стопански постройки. Имотът на ответницата се намира от другата страна на разделящата двата имота улица и за него е отреден УПИ-* в кв. 18. С „Договоръ за продажба на недвижимъ имотъ“, без дата, /или с нечетлива дата/ Н. Ж. и С. Т. са прехвърлили на Д. Т. К. правото на собственост и фактическо владение върху собствените си градини, находящи се в [населено място] землище при посочени граници, едно пространство от 1 м широчина и 40 см дължина или общо 40 кв. м за път да ходи до кладенеца за сумата 200 лв./ по 5 лв. кв. метър/, получена от продавача напълно в деня на подписване на договора. Праводателките на ищцата са наследници по закон на Н. Ж. Г., починал на 06.04.1957г., а ответницата е наследник на Д. Т. К. /Д. Т. Т./. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че от сключването на посочения договор ответницата и нейните наследодатели са извършили фактически действия – поставяне на електрическа помпа, изграждане на надземна и подземна тръбна мрежа, изграждане на резервоар за повишаване налягането на водата, с оглед доставяне на вода за поливане на техния имот. Едва през 2012г., когато С. Т. е дошла да живее в имота, същата е създала проблеми и е премахнала съораженията за ползване на вода от кладенеца. През 2017 г. ответницата отново е възстановила ползването на кладенеца и фактическите действия по упражняване на сервитут на водоползване. Според приетата по делото съдебно - техническа експертиза не може да се установи само с визуален поглед разположението на тръбната мрежа, която свързва намиращия сe в имота на ищцата кладенец с имота на ответницата, тъй като тръбите са закопани под земята. Тази мрежа има един изход пред дворната врата на ответницата и три изхода вътре в двора. Функцията на резервоара, разположен върху масивната барака до кладенеца в имота на ищцата, вероятно е била да събира водата, изпомпвана от помпа, с цел да се увеличи нейният напор и тя да може да достигне до по-отдалечени точки в съседните имоти. Тръбата, изходяща от резервоара, вероятно е била насочена към имота на ответницата. Към момента електроподаването към помпата в кладенеца се осъществява от дома на ответницата. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че искът по чл. 109 от ЗС е средство за правна защита на собственика срещу всяко неоснователно действие или създадено състояние, което му пречи да упражнява своето право, според предназначението на имота или в съответния обем на правото на собственост. За да бъде уважена негаторната претенция, не е достатъчно само да се установи, че извършването на въпросните съоръжения за добив и ползване на вода и самото ползване на вода не почиват на правни основания, а е необходимо неоснователните действия, чието прекратяване се иска, да пречат на собственика-ищец да упражнява своето право. Изложени са съображения, че твърдяното от ответницата сервитутно право не е придобито въз основа на посочения договор, който не е сключен изискуемата от закона форма - нотариален акт съгласно чл. 219 ЗЗД, действал от 01.03.1893 г. до 01.01.1951 г. Доколкото договорът е написан преди езиковата реформа, проведена на 27.02.1945 г., съдът е приел за достоверна дата на договора 26.02.1945 г. - деня преди проведената езикова реформа, при която е отпаднало изписването на буквата „ь“ в края на думите, след който в официалните документи не се е използвал старият правопис. Договорът за сервитут на водоползване относно процесния имот е сключен по време на действието на чл. 258 ЗИСС /отм./, предвиждащ възможност сервитутът за вземане на вода да се придобива по давност за двадесет години. С оглед сключения между наследодателя на праводателките на ищцата и наследодателя на ответницата договор за продажба на сервитут на водоползване и свидетелските показания, от които е установено непрекъснато и необезпокоявано ползване /владение/ на дворното място на ищцата за водоползване и преминаване до кладенеца от наследодателите на ответницата, въззивният съд е приел, че от 26.02.1945 г. е започнал да тече срок за придобиването по давност на сервитут за водоползване, който е изтекъл на 26.02.1955 г. и от тази дата ответницата, респ. нейният наследодател го е придобил по давност. Изложени са и съображения, че позоваването на придобивното основание по чл. 79 ЗС не е с оглед на личността и не се погасява със смъртта на владелеца, а се включва в наследството му. Имуществото на наследодателя преминава към наследниците му като съвкупност от права, задължения и фактически състояния. Ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност щом са продължили владението. Тъй като действието на придобивното основание се зачита от момента на изтичане на срока, то при наличие на позоваване от страна на наследниците, ще се счита, че придобивното основание е осъществено от наследодателя. На основание чл. 85 ЗС, във връзка с чл. 82 ЗС, ответницата присъединява към своето владение на сервитутното право на водоползване и владението на наследодателите си. Доколкото по делото е установено, че ответницата и наследодателите й са владели сервитутното право на водоползване в различни времена, следва да се приложи презумпцията на чл. 83 ЗС, че са осъществявали владение и в промеждутъците. Не са налице събрани по делото доказателства за прекъсване течението на придобивната давност по смисъла на чл. 84 ЗС, във вр. чл. 116 ЗЗД, съгласно които разпоредби владението може да бъде смутено само и единствено чрез предявяване на иск или възражение по съдебен ред, но не и чрез други действия. Тъй като от 26.02.1945 г. и понастоящем ответницата и нейните праводатели упражняват фактически действия, които съответстват на съдържанието на сервитутното право на водоползване, и тези действия са извършвани явно, непрекъснато и необезпокоявано, заедно с намерението, което съответства на сервитутното право, съдът е приел, че те са придобили това сервитутно право по силата на изтекла придобивна давност и наследствено правоприемство. По тези съображения предявеният негаторен иск е приет за неоснователен. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства“; 2. „Може ли съдът да обоснове правните изводи в решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни“; 3. „Извършването на фактически действия спрямо недвижим имот, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки приятелски, съседски или други лични отношения, представляват ли упражняване на фактическа власт като елемент от владението по смисъла на чл. 68 ЗС“; 4. „Следва ли лицето, което осъществява търпими действия по отношение на недвижим имот, да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене, т. е. че трансформира търпимите действия в такива по осъществяване на владение“; 5. „Какви са правните последици от изгубването на владението по смисъла на чл. 81 ЗС, дали тези последици са само занапред, или имат и обратна сила“. Ответницата по жалбата е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като в случая по отношение на последния поставен въпрос /уточнен от съда съгласно дадените с т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения/, а именно: Настъпват ли правните последици на придобивната давност, ако наследникът се позове на изтекла в полза на наследодателя му, респ. в негова полза придобивна давност, след като е изгубил владението в продължение на повече от шест месеца, касаторката основателно сочи, че той е решен в противоречие с посочената от нея практика на ВКС – решение № 73 от 09.07.2019 г. по гр. д. № 3771/2018 г., IІ г. о., поради което касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговор на останалите въпроси евентуално ще бъде даден с решението по съществото на спора. С оглед изложеното на касаторката следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,