Определение № 2891 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 878/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№39752/28.12.2023 г. на Е. Р. Р., чрез адв. П. К. срещу решение №1422/17.11.2023г. по в.гр.д. №73/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което въззивният съд е: 1. Отменил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е допуснато изкупуване по реда на чл. 33, ал.2 ЗС над 2/6 ид. ч. от недвижим имот, представляващ ап. №3, находящ се в [населено място], [улица], вх.В, с площ 64,53 кв. м, с идентификатор [№], описан в Нотариален акт №145, том 4, рег. №3314, дело №716/2016г., и вместо това е отхвърлил иска, предявен от Е. Р. Р. с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС, против ответниците в частта, с която се иска изкупуване над 2/6 ид. ч. от гореописания недвижим имот, при уговорена цена от 12 103,30 лв. за целия имот; 2. Потвърдил е първоинстанционното решение в частта, с която в полза на Е. Р. Р. е допуснато по реда на чл. 33, ал.2 ЗС изкупуване на продадените от съсобственика й Р. С. С., наследодател на ответниците с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №145, том 4, рег. №3314, дело №716/2016г. 2/6 ид. ч. от процесния недвижим имот за сумата от 4034, 43 лв., представляваща 2/6 от уговорената цена за целия имот в размер на 12103, 30 лв., която сума ищцата следва да заплати на купувача С. Ф. Е. в едномесечен срок от влизане на решението в сила; 3. Потвърдил е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на С. Ф. Е., че Е. Р. Р. е собственик на основание наследство на 1/6 ид. ч. от същия недвижим имот, като С. Ф. Е. е осъдена да предаде владението на посочените идеални части на ищцата на основание чл. 108 ЗС. Според жалбоподателката решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че ищцата в качеството си на съсобственик по реда на чл. 33, ал.2 ЗС няма право да изкупи всички идеални части на разпоредилия се чрез продажба съсобственик, тъй като в имуществената общност има и друго лице, което не е упражнило в настоящото производство правото си на иск, доколкото всеки един от тях може да иска изкупуване, но съобразно правата си. Твърди, че упражняващият право на изкупуване съсобственик встъпва в правата на купувача по разпоредителната сделка, като го замества изцяло, т.е. обемът на признатото му право не е обусловен от притежаваната от него част в съсобствения имот, като е без значение, че другият съсобственик не е упражнил правото си на изкупуване. Счита, че в случаите, в които съсобствениците с право на изкупуване са повече от един, то всеки от тях преценява дали да предяви иск с правно основание чл. 33, ал.2 ЗС или не, като материалноправните предпоставки за уважаването му се преценяват за всеки отделно, като при евентуално активно съединяване на искове по чл. 33, ал. 2 ЗС би било налице обикновено, а не необходимо другарство, тъй като материалноправното положение на съсобствениците с право на изкупуване не е еднакво, респективно липсва необходимост и съдебното решение да е еднакво спрямо всички тях. Тъй като другият съсобственик Ш. М. не е предявил иск, то е недопустимо въззивният съд да разрешава предварително въпроса за наличието или липсата на право на изкупуване в неговата правна сфера. В изложението се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: „Нормата на чл. 33, ал. 2 ЗС императивна ли е, упражняването право на изкупуване, като субективно потестативно право може ли да се упражни поотделно от всеки един от обикновените съсобственици, като при наличието на предпоставките по чл. 33, ал. 2 ЗС упражняващият право на изкупуване съсобственик встъпва ли в правата на купувача по разпоредителната сделка и замества ли го изцяло?; Обемът на признатото му право обусловен ли е от размера на притежаваната от него част в съсобствения имот и от значение ли е дали другият/те съсобственик/ци е/са упражнил/ли или не правото си на изкупуване?; Упражняването на потестативното право на изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС зависи ли изцяло и единствено от волята на съсобственика – носител на това право, като ако съсобствениците с право на изкупуване са повече от един, не преценява ли всеки от тях дали да предяви иск по чл. 33, ал. 2 ЗС или не?; Решението по исковете по чл. 33, ал. 2 ЗС необходимо ли е да бъдат еднакви, те разпростират ли силата си на пресъдено нещо по отношение на непредявилите искове по чл. 33, ал. 2 ЗС съсобственици и ползват ли ги, вредят ли им?; Единствено при конкуренция на искания по чл. 33, ал.2 ЗС следва ли съдът да признае на всички предявили искове съсобственици право на изкупуване в съотношение според дяловете им?; Материалноправното положение на съсобствениците с право на изкупуване еднакво ли е и съдебното решение следва ли да е еднакво спрямо всички тях, оттам те задължителни необходими другари ли са?; Съдът може ли и следва ли да се произнася по наличието или липсата на право на изкупуване на съсобственик, който не е предявил иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, като по този начин предварително решава един бъдещ иск?“. По отношение на тези въпроси се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а именно: решение №87/24.07.2015г. по гр.д. №5323/2014г., решение №689/04.04.2011г. по гр.д. №999/2010г., решение №91/11.05.2015г. по гр.д. №6251/2014г., решение №48/10.06.2021г. по гр.д. №3001/2020г., Тълкувателно решение №5 от 28.11.2012г. по тълк.д. №5/2012 г. на ВКС, ОСГК, Определение №19/03.02.2010 г. по гр.д. №2023/2009 г. на ВКС. Според касатора посочените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са конкретно разработени в съдебната практика. Моли, след като да бъде допуснато касационно обжалване, решението да бъде отменено, като му бъдат присъдени разноски. Ответникът по касационната жалба С. Е. Д., чрез назначения му особен представител адв. Л. К. не оспорва подадената касационна жалба, като счита същата за основателна и претендира разноски. Твърди, че съдът е постановил неправилно решение, като е приел, че съсобственикът Е. Р. няма право да изкупи продадената част от съсобственика, а само част от нея, което противоречи на установената съдебна практика, съгласно която упражнилият право на изкупуване съсобственик встъпва в правата на купувача по разпоредителната сделка като го замества изцяло. Ответниците А. С., С. С., Б. С., Т. Х., Р. С., Шерифе С. и С. Е. не са депозирали отговор на подадената касационната жалба. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Производството е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 33, ал.2 ЗС. Ищцата Е. Р. Р. моли на основание чл. 108 ЗС да бъде установено спрямо С. Ф. Е., че е собственик на основание наследство на 1/6 ид.ч. от недвижим имот, представляващ апартамент №3, находящ се на адрес: [населено място], [улица], вх. В със ЗП 64,53 кв.м, с идентификатор [№], описан в Нотариален акт №145, том 4, рег. №3314, дело №716/2016г. като ответницата бъде осъдена да ѝ предаде владението на посочените идеални части от имота. Моли да бъде допуснато в качеството й на съсобственик да изкупи по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС 5/6 ид.ч. от процесния недвижим имот при уговорената цена, която да заплати на ответницата С. Е. – купувач по сделката, обективирана в нотариален акт №145, том 4, рег. №3314, дело №716/2016г. Ищцата твърди, че през 2000г. Р. С. закупил процесния апартамент от Й. К., чрез договор по нотариален акт №18, том 2, рег. №2029, дело №201/2000г. Имотът е придобит по време на брака му, сключен на 20.08.1984г. с неговата втора съпруга Ш. С. С., починала на 12.06.2008г., поради което е СИО. Наследници по закон на Ш. С. са нейната дъщеря Е. Р. Р. /ищцата/, синът ѝ Ш. С. М. /син/ и съпругът ѝ Р. С. С., чиито квоти са 4/6 ид.ч. за преживелия съпруг Р. С. и по 1/6 ид.ч. за ищцата и Ш. М.. През 2015г. Р. С. сключил нов граждански брак с Шерифе А. С.. На 09.06.2016г. Р. С., легитимирайки се като изключителен собственик, продал целия апартамент на С. Ф. Е. /дъщеря на съпругата му Шерифе С./, с договор, обективиран в нотариален акт №145, том 4, рег. №3314, дело №716/2016г. Р. С. С. починал на 02.08.2016г., като оставил следните наследници по закон: А. Р. С. /син/, С. Е. Д. /внук/, С. Е. С. /внучка/, Б. Н. С. /снаха/, Т. О. Х. /внучка/, Р. О. С. /внук/ и Шерифе А. С. /съпруга/. Ищцата твърди, че по наследство от своята майка е придобила 1/6 ид.ч. от имота, поради което продажбата за тази 1/6 ид.ч. е валидна, но не поражда правни последици, тъй като праводателят не е бил собственик и съответно не е могъл да прехвърли същата на купувача. В останалата й част, с която са продадени 5/6 ид.ч. от процесния имот, счита сделката за валидна, но моли на основание чл. 33, ал.2 ЗС да ѝ бъде допуснато изкупуване на тази част. В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК, ответницата С. Ф. Е. оспорва основателността на предявените искове. Твърди, че е придобила по давност в резултат на добросъвестно владение процесният имот на годно правно основание чрез покупко-продажба в предписаната от закон форма, като не е знаела, че праводателят й не е собственик на целия имот. Оспорва наличието на брачно правоотношение между праводателя й Р. С. и наследодателката на ищцата Ш. С.. Твърди, че искът с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС е предявен след изтичането на законоустановения преклузивен двумесечен срок и е погасен по давност. Първоинстанционният съд, след като е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства, е постановил решение, с което е уважил предявените искове, както следва: 1. признал е за установено по отношение на С. Е., че ищцата Е. Р. е собственик по наследство на 1/6 ид.ч. от процесния недвижим имот и е осъдил ответницата да предаде владението върху съответната идеална част; 2. допуснал е на основание чл. 33, ал. 2 ЗС право на изкупуване от страна на Е. Р. на продадените от Р. С. /наследодател на ответниците А. Р. С., С. Е. Д., С. Е. С., Б. Н. С., Т. О. Х., Р. О. С., Шерифе А. С./, 5/6 ид. ч. от процесния недвижим имот, при уговорена цена от 12103,30 лв. за целия имот, като Е. Р. следва да заплати на купувача С. Е. 5/6 ид. ч. от цялата цена от 12103,30 лв. в едномесечен срок от влизане в сила на решението. По иска с правно основание чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел за недоказано възражението на ответницата С. Е. за осъществен фактически състав на придобивна давност, включително и наличието на добросъвестно владение. Приел е, че към датата на сключване на сделката продажба Р. С. е притежавал само 4/6 ид. ч. от имота, а останалите ид. ч. са собствени на ищцата и нейния брат, придобити по наследство от тяхната майка - по 1/6 за всеки от тях, съответно по отношение на тези 2/6 ид. ч. от имота договорът за покупко-продажба няма вещно транслативно действие и липсва правно основание за осъщественото от ответницата владение. По тези съображения, предявеният ревандикационен иск е приет за основателен и доказан, съответно първоинстанционното решение е потвърдено в тази част. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта, с която е допуснато изкупуване над 2/6 ид.ч. от недвижимия имот, като е отхвърлил иска за горницата до 5/6 ид. части, и е потвърдил решението в частта, с която на основание чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на Е. Р. е допуснато изкупуване на продадените от съсобственика й Р. С. С. на купувача С. Ф. Е. с договор за покупко-продажба 2/6 ид. ч. от имот за сумата от 4034, 43 лв., представляваща 2/6 от уговорената цена за целия имот в размер на 12103, 30 лв. Въззивният съд е възприел за правилен изводът, че в полза на ищцата Е. Р. възниква право на изкупуване и същата може по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС да иска изкупуване на идеални части от процесния имот, но е счел, че първоинстанционният съд в нарушение на императивните правни норми, не е съобразил, че правото на изкупуване не принадлежи единствено на ищцата Е. Р., но и на другия съсобственик Ш. М.. Съдът е посочил, че собственици на имота към момента на продажбата са: Е. Р. и Ш. М. с по 1/6 и. част и Р. С. - с 4/6 ид. ч. за. Съобразил е, че Р. С. е продал на ответницата С. Е. целия имот, но продажбата има вещнопрехвърлителен ефект само по отношение на притежаваните от него 4/6 ид. ч. от имота. Посочил е, че другите съсобственици – Е. Р. и Ш. М. могат да искат изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС само на тези идеални части съобразно правата си, т.е. по 2/6 ид.ч. за всеки. Счел е, че доколкото Ш. М. не е упражнил своето право на изкупуване по отношение на 2/6 ид.ч., то по отношение на тях продажбата остава в сила. В заключение е приел, че ищцата Е. Р. може да упражни правото си на изкупуване, но то следва да бъде уважено само по отношение на другите 2/6 ид. ч. от процесния имот. Поради тези съображения, въззивният съд е счел, че в тази част искът по чл. 33, ал. 2 ЗС е основателен и следва да бъде уважен след частична отмяна на първоинстанционното решение. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че са налице основания за допускането до касационно обжалване. Последното е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Всички формулирани въпроси в обобщен вариант касаят приложението на разпоредбата на чл. 33, ал. 2 СК когато съсобствениците са няколко, но само единият от тях е предявил иск за изкупуване на продадената част от съсобствения имот. Чрез така поставените въпроси всъщност се цели разясняване относно частта от имота, по отношение на която следва да се признае право на изкупуване по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС когато съсобствениците са повече от двама, но само един от тях е предявил иска- дали само съобразно неговите ид. части в съсобствения имот или има правото да замести изцяло купувача по разпоредителната сделка като изкупи всички идеални части, принадлежащи на праводателя - продавач по сделката. Предвид което Върховният касационен съд счита, че следва да се допусне касационно обжалване по преформулирания въпрос: „При упражнено право на изкупуване по реда на чл. 33, ал.2 ЗС само от един от съсобствениците, в хипотеза като настоящата, при която съсобствениците са повече от двама, в какъв обем следва да му се признае това право – само съразмерно на притежаваните от него ид. части, или за цялата част, с която продавачът –съсобственик се е разпоредил, и има ли значение дали другият/третият/ съсобственик е упражнил правото си на изкупуване?“ При допускане на касационното обжалване страната -касатор дължи внасяне на държавна такса в размер на 121.00 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,