Определение № 995 от 02.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4073/2015 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. Л. Л. от [населено място] против въззивно решение № 153 от 11.05.15г. по в.гр.д.№ 136 по описа за 2015г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1031 от 26.11.2014г. по гр.д. № 3860/2014г. на Районен съд Перник за осъждането й да заплати на В. С. С., на основание чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД сумата от 6 000 лв., получена без правно основание сума чрез извършен на 18.06.2009г. банков превод, ведно със законната лихва, считано от 9.06.2014г., като са присъдени следващите се разноски. В. съд е счел за основателен предявения евентуален иск с правно основание чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД пред вид приетия като безспорен и ненуждаещ се от доказване по делото факт, че ищецът е превел по сметка на ответницата процесната сума и липсата на установено от последната основание за получаването й /съдът е счел за недоказано твърдението й, че сумата е преведена във връзка с предходно сключен между страните договор за заем/. Като се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторката желае да се допусне касационно обжалване по следните два въпроса: 1.за допустимостта на постановения съдебен акт, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.10 от ТР № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че ищецът не е посочил основание на иска си, съдът се е произнесъл по нередовна искова молба, като в нарушение на чл.127 ал.1 т.4 ГПК, във вр. с чл.129 ал.1 и 2 ГПК не е оставил производството без движение и 2. Следва ли да бъде уважен иск по чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД, ако ищецът основава иска си на заем за послужване, по който е кредитор без да доказва наличието както на подобен договор или на друго обстоятелство, даващо основание на иска. Позовава се Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д. № 1/79г.на Пленума на ВС. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. При преценката за допустимостта й до касационно разглеждане, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Поставените от касаторката въпроси не отговарят на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на съда и не съответстват на данните по делото. По тях не следва да се допуска касационно обжалване и защото не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както се твърди от касатора. Съображенията: По въпроса за допустимостта на постановения акт: Съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д. № 1 /09г. на О. на ВКС и т.5 от ТР № 1 от 9.12.2013г. по т.д. № 1 /13г. на О. на ВКС - даденото разрешение с т.10 от ТР № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС при задължителното касационно производство намира приложение в стадия на селектиране на касационните жалби, така че ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд следва да го допусне до касационен контрол, като преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая подобна вероятност за недопустимост на въззивния акт не съществува и на това основание жалбата не следва да се допуска до касационен контрол, защото не е налице твърдяната нередовност на исковата молба досежно предявения евентуален иск /по който само понастоящем е висящо производството/. С исковата молба ищецът е поискал – в случай, че съдът прецени, че не е доказано наличието на сключен между страните устен договор за заем, процесната сума да бъде присъдена на основание чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД като получена без правно основание. Следователно – считайки, че не е установено страните да са сключили договор за заем и присъждайки сумата като получена без правно основание, съдът се е произнесъл по предявен /при условията на евентуалност/ иск. Съгласно установената практика – при иска с правно основание чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД – ищецът доказва даването /което в случая е прието още от първоинстнационния съд за безспорен факт по делото/, а ответникът е този, който следва да докаже основанието за получаване на сумата /вж.решения № 739 от 15.11.2010г. по гр.д.№ 316/2010г.на ІV г.о., № 24 от 20.01.2010г. по гр.д.№ 4740/08г. на ІІІ г.о./ С. като – въззивният съд е приел, че ответникът не е доказал никакво основание за получаване на сумата /извод,който не подлежи на проверка в настоящето производство/, претенцията на ищеца е следвало да бъде преценена като основателна. Поставеният от касатора материално-правен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание, защото съдържа несъответстващата на данните по делото теза, че ищецът основава иска си на заем за послужване. Освен, че не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, така поставения въпрос още и не е разрешен съда в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно Постановление № 1 от 28.05.1979г. по гр.д. № 1/79г.на Пленума на ВС /на което се позовава касатора/ съставът на чл.55 ал.1 изр.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание /като е възможно предаването да е станало и без наличието на някакво установено правоотношение между страните/ и в случая същото е приложено точно. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение