Определение № 364 от 30.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4746/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Й. М. Е., чрез адв. Л. И., срещу въззивно решение № 309/04.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 325/2019 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С обжалваното решение, след частична отмяна и обезсилване на решение № 8/04.02.2019 г. по гр.д. №750/2018 г. Районен съд – Горна Оряховица, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу С. П. С. иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на сумата 7 698 лв., поради неизпълнение на спогодба от 09.03.2017 г.; уважен е съединеният иск с правно основание чл.30 ЗЗД на С. С. срещу Й. Е. и е унищожена като сключена при заплашване спогодба между страните от 09.03.2017 г. с нотариална заверка на подписите. Обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен евентуално съединеният иск на С. С. срещу Й. Е. за установяване нищожността на спогодбата от 09.03.2017 г., на основание чл.26, ал.2, предл.2-ро ЗЗД – поради липса на съгласие. В касационната жалба са изложени доводи за процесуална и материалноправна незаконосъобразност и необоснованост на решението на въззивния съд. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3-то ГПК за допускане на касационен контрол по следните (уточнени и обобщени от състава на ВКС) въпроси: 1/ по иск с правно основание чл.30 ЗЗД ищецът трябва ли да проведе пълно и главно доказване на претенцията си; 2/ може ли изводите на съда за основателност на иска да се основават само на показанията на един разпитан по делото свидетел, който е в родствени отношения със страната, без да са обсъдени всички доказателства; 3/ налице ли е фактическият състав на заплашването по чл.30 ЗЗД, ако като причина за осъществяването му ищецът се позовава на собствените си неправомерни действия, извършени преди сключването на оспорения договор; 4/ необходимо ли е исковата молба по чл.30 ЗЗД да съдържа конкретно описание на фактите и обстоятелствата, формирали основателен страх и ако липсва такова описание, може ли съдът сам да определи в какво се изразява заплашването, опорочило волята на едната от страните по сделката. Касаторът твърди, че по изведените въпроси въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – решение №379/12.05.2003 г. по гр.д.№921/2001 г., II г.о.; решение №38/12.02.2009 г. по гр.д.№532/2008 г., V г.о., решение №1139/14.11.2008 г. по гр.д.№4408/2007 г., I г.о. на ВКС, както и че е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата – С. С., чрез адв. Л. П., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: По делото е установено, че страните са съседи, като къщата на жалбоподателя е по-ниска и е прилепена на калкан до по-високата жилищна сграда на ответника С. С.. През зимата на 2015 г., при почистване на сняг от покрива на сградата си, С. го изхвърлил върху къщата на Е., в резултат на което покривът й пропаднал и започнал да тече при дъжд. Касаторът подал жалби срещу действията на С. в прокуратурата и общината. По повод тези жалби, С. предложил в срок до 30.11.2017 г. да премахне стария покрив на къщата на ищеца и да направи нов за своя сметка, като заплати материалите и труда по изграждането му. Страните сключили спогодба на 09.03.2017 г. с нотариална заверка на подписите, в която записали, че покривът е повреден от действията на С.; че същият се задължава в срок до 30.11.2017 г. да извърши ремонта и да изгради покрива с труда на св.Д. М. Д.. Е. поел задължение да оттегли жалбите си по повод станалото и да не подава нови жалби. Тъй като С. не изпълнил задължението си да изгради нов покрив на къщата на Е., последният предявил иск за заплащане на обезщетение в размер на сумата 7 698 лв., представляваща стойността на необходимите материали и труд за направата на покрив. В производството са съединени за разглеждане искове на С. срещу Е. по чл.30 ЗЗД – за унищожаемост на спогодбата като сключена при заплашване; и по чл.26, ал.2, предл.2-ро ЗЗД – за нищожност поради липса на съгласие. Унищожаването е претендирано с доводи за възбуден у С. основателен страх, че ако не сключи спогодбата, Е. няма да оттегли жалбите си; че ще бъде привлечен към наказателна отговорност за увредения покрив и ще понесе неблагоприятни последствия от органите за строителен надзор към [община]. Нищожността, поради липса на съгласие, се обосновава с отсъствие на воля да се сключи сделката. Въззивният съд е приел, че искът по чл.30 ЗЗД е основателен, тъй като спогодбата е сключена под въздействие на упражнена от Е. психическа принуда във връзка с подадените от него жалби. Посочил е, че страховата представа у С. е породена от обстоятелството, че в резултат на жалбите „може да му съборят къщата, тъй като процесът по узаконяването й не бил приключил”. Прието е, че независимо от законността на средствата, използвани от Е. /подаването на жалби срещу действията на С. до компетентните органи/, впоследствие те били използвани „с незаконна цел и като средство за психическа принуда” спрямо С. да подпише спогодбата. По този начин бил деформиран нормалния процес на волеобразуване на страната, което е опорочило сделката и е налице основанието по чл.30 ЗЗД за унищожаването й. За да достигне до този извод съдът е кредитирал изцяло показанията на св.Х. С. – брат на ищеца С. по иска по чл.30 ЗЗД. Евентуално съединената претенция по чл.26, ал.2, пр.2-ро ЗЗД за нищожност на спогодбата е прието, че не следва да се разглежда и първоинстанционното решение в тази част е обезсилено. При възприетото относно порока във волята на една от страните при сключването на оспорената спогодба, въззивната инстанция е постановила решение за унищожаването й на основание чл.30 ЗЗД. С оглед на това, за неоснователен е счетен и е отхвърлен иска по чл.79, ал.1 ЗЗД на Й. Е. за заплащане на сумата 7 698 лв., претендирана като обезщетение за неизпълнението на поетите със спогодбата задължения на С. С.. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по втория изведен и уточнен въпрос, касаещ приложението на процесуалните норми по чл.172 и чл.235, ал.2 ГПК. По този въпрос е налице задължителна и трайно установена практика на ВКС – т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 на ОСГТК, решение № 15/30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/ 2014г., IV г. о., решение № 66/12.03.2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г., IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г, I г. о., решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., II г. о. на ВКС и др., на която въззивното решение противоречи. Останалите три въпроса нямат претендираното от касатора значение за фазата по чл.288 ГПК. Аргументацията на въпросите касае проверката на правилността на решението, която е предмет на производството по чл.290 ГПК. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение