Определение № 1288 от 11.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 2717/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Сол България” ЕАД, чрез адв. Б. С. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 363/30.05.2022 г., постановено по в. т. д. № 664/2021 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 3 състав, в частта, в която изцяло (за яснота на страните) е отменено Решение № 260582/06.03.2021 г., поправено с Решение № 260168/04.03.2022, постановено по т. д. № 1008/2019 г., СГС, ТО, 6 състав, и частично е уважен предявеният от „Електроенергиен системен оператор” ЕАД срещу „Сол България” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата от 39699,18 лв. (след уважаване на възражението за прихващане с вземането на „Сол България” ЕАД към цедента „Енерджи пауър” ЕООД - компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди от прекратяването на сключения между тези страни Договор № Е-Б-060/27.06.2018 г. за продажба на електрическа енергия, в размер на сумата от 10412,06 лв.), представляваща остатъкът от продажната цена по фактура № 1118/31.10.2018 г. - за доставена електроенергия за периода от 16.10.2018 г. до 23.10.2018 г. по Договор № Е-Б-060/27.06.2018 г. за продажба на електрическа енергия, сключен от „Енерджи пауър” ЕООД, което вземане е прехвърлено на „Електроенергиен системен оператор” ЕАД от „Енерджи пауър” ЕООД с Договор за цесия № ВАL-0072/05.11.2018 г., ведно със законната мораторна лихва от подаването на исковата молба - 31.05.2019 г., до окончателното ѝ заплащане (този иск е отхвърлен до пълния му предявен размер от 61604,78 лв.), както и в частта, в която е оставено без уважение компенсаторното възражение, предявено от „Сол България” ЕАД, за сумата в размер на 41141,04 лв., представляваща обезщетение, формирано от разликата между заплатената на „ЧЕЗ Трейд България” ЕАД електроенергия за периода от 01.11.2018 г. до 31.11.2018 г. и за периода от 01.12.2018 г. до 31.12.2018 г., и тази, която „Сол България” ЕАД би заплатило на „Енерджи пауър” ЕООД - съобразно по-ниските договорени цени (въззивното решение е постановено при участието на „Енерджи пауър” ЕООД (н.) - трето лице-помагач на страната на „Сол България” ЕАД). В останалата част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила – в частта, в която главният иск е отхвърлен над сумата от 39699,18 лв. до пълния му предявен размер от 61604,78 лв., както и в частта, в която изцяло е отхвърлен акцесорният иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 99 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 6012,29 лв., представляваща мораторна неустойка, уговорена в клаузата на чл. 5.2.5 от Договор № Е-Б-060/27.06.2018 г. за продажба на електрическа енергия - сключен между „Енерджи пауър” ЕООД и „Сол България” ЕАД, формирана от сбора на сумата в размер на 1311,85 лв. - неустойка върху сумата от 61604,78 лв. по фактура № 1118/31.10.2018 г., изтекла за периода от 16.11.2018 г. до 11.02.2019 г., и сумата в размер на 4700,44 лв. – мораторна неустойка върху остатъка от главницата по фактура № 1118/ 31.10.2018 г., изтекла за периода от 12.02.2019 г. до 31.05.2019 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като то е постановено в нарушение на материалния закон и в противоречие с правилата на логическото мислене, обуславящо неговата необоснованост. Счита, че незаконосъобразно съдът е достигнал до фактическия извод, че с възражението от 29.11.2018 г. „Сол България” ЕАД е отправило до „ЕСО” ЕАД изявление за материалноправно прихващане с негово вземане от „Енерджи пауър” ЕООД (компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди под формата на претърпени загуби, изразяващи се в заплатената по-висока цена за закупената от доставчика от последна инстанция електроенергия вследствие прекратяване на договора с „Енерджи Пауър“ ЕООД), тъй като необосновано е приел, че с писмо от 11.02.2019 г., адресирано до „ЕСО” ЕАД, ответникът е извършил материалноправно прихващане с определена от него сума със задължението му към цесионера. Твърди, че във възражението от 29.11.2018 г. „Сол България” ЕАД изрично е посочило, че не се съгласява с извършената цесия поради наличие на основния за евентуално претендиране на обезщетение за причинени от цедента по същото правоотношение имуществени вреди, поради което той не е извършил извънсъдебна компенсация с насрещно предявените материални права, а съдебно (процесуално) прихващане, релевирано в настоящото исково производство. Като апелативният съд е приел обратното, въззивното решение било както необосновано, така и постановено в противоречие с материалния закон. В този смисъл, счита, че правният извод на въззивния съд, че активното вземане е следвало да бъде изискуемо и ликвидно към момента, в който длъжникът е извършил изявление за прихващане, би бил законосъобразен единствено при материалноправното прихващане при предпоставките на чл. 103, ал. 1 ЗЗД. А в настоящия процес ответникът е навел като защитно процесуално средство компенсаторно възражение във висящото исково производство - по установяване на вземането на цесионера-ищец. Позовавайки се на тълкувателните постановки, дадени по т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК, касаторът поддържа, че правопогасителното действие на компенсаторното изявление, когато е надлежно упражнено, настъпва с обратна сила, в случай че активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо, поради което е ирелевантно обстоятелството кога е настъпила ликвидността на активното вземане - в процеса или извън него. В този смисъл, счита, че, тъй като изискуемостта на активното вземане е настъпила преди предявяване на исковата молба, длъжникът своевременно е релевирал по отношение на цесионера (ищец в настоящото исково производство) възражението за неизпълнен договор срещу цедента по договора за прехвърляне на вземане. Именно след предявяване на иска тези насрещни субективни права са предявени чрез компенсаторно възражение. Искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът обосновава със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроси: 1. „Следва ли изразяване на изрично несъгласие с формулиране на възражения, които длъжникът има към цедента по съобщена на длъжника цесия по смисъла на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, да се счита за материалноправно изявление за прихващане по чл. 104, ал. 1 ЗЗД, без да се обективира изявление за такова?” и 2. „Следва ли съдът при произнасяне по процесуално възражение за прихващане от длъжник-ответник, въведено за прихващане като активно вземане от цедента срещу задължение към цесионера-ищец, да допусне прихващане, ако активното вземане е станало изискуемо след съобщаване на цесията, но преди завеждане на иска или неговата изискуемост е установена със съдебното решение по висящия спор? Налице ли е ограничение за предявяване на процесуално възражение за прихващане от длъжник-ответник с активно вземане от цедента срещу вземане на ищеца-цесионер само с активни вземания, чиято изискуемост е възникнала преди съобщаване на цесията?”. По първия въпрос твърди противоречие със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 1 на ТР № 2/2022 г. на ОСГТК по т. д. № 2/2020 г., както и с казуалната практиката на ВКС по чл. 290 ГПК - Решение № 330/10.02.2019 г. по т. д. № 2839/2017 г. ВКС II т. о.; Решение № 113/09.07.2013 г. по т. д. № 1274/2013 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 195/28.05.2019 г. по т. д. № 2393/2017 г. на ВКС II т. о., а по втория въпрос - противоречие с Решение № 2175/08.11.1955 г. на ВС по гр. д. № 6610/1955 г., IV г. о.; Решение № 195/28.05.2019 г. по т. д. № 2393/2017 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 149/30.10.2009 г. по т. д. № 79/2009 г. на ВКС, II т. о; Решение № 247/02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г. на ВКС, II т. о. и Решение № 103/01.08.2017 г. по гр. д. № 61323/2016 г. на ВКС, IV г. о. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуален представител, с надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният е съд е приел за установен правнорелевания факт, че между „Енерджи пауър“ ЕООД, като продавач, и „Сол България“ ЕАД, като купувач, на 27.06.2018 г. е сключен договор за доставка на електрическа енергия при цена от 77,50 лв./МВтч, със срок на действие до 31.07.2019 г., като в клаузата на т. 5.2.1 е уговорено, че доставената електроенергия ще се фактурира от продавача на последния ден от съответния месец, а купувачът според уговорката на т. 5.2.3 е задължен да заплати дължимата продажна цена по издадената фактура до 15-то число на месеца, следващ доставката. Съобразно клаузата на т. 5.2.5. при забава на плащанията купувачът дължи мораторна неустойка в размер на 0.07 % върху неиздължената сума - за всеки ден забава. Като безспорно е прието обстоятелството, че от 24.10.2018 г. на основание чл. 68 ПТЕЕ продавачът по този договор - „Енерджи пауър“ ЕООД, е изведен от пазара на електроенергия като търговски участник, поради което и от тази дата договорът за търговска продажба, сключен със „Сол България“ ЕАД, е прекратен, а на основание чл. 68, ал. 4 ПТЕЕ купувачът е включен в балансиращата група на доставчика от последна инстанция. След този момент, считано от 01.11.2018 г. „Сол България“ ЕАД е закупувало електроенергия от „ЧЕЗ Трейд България“ ЕАД – на по-висока стойност. На 05.11.2018 г. е сключен договор между „Енерджи пауър“ ЕООД, като цедент, и „ЕСО“ ЕАД, като цесионер, въз основа на който са прехвърлени вземанията на цедента-продавач към купувача „Сол България“ ЕАД по Фактура № 1112/15.10.2018 г., Фактура № 1118/ 31.10.2018 г. и Фактура № 1119/ 31.10.2018 г. - в общ размер на 152840,64 лв., ведно с принадлежностите им. Не е било спорно между страните, а и от проведената кореспонденция между „ЕСО“ ЕАД и „Сол България“ ЕАД се изяснявало, че уведомлението на цесионера за извършеното прехвърляне на вземанията е достигнало до длъжника на 27.11.2018 г. С писмо от 29.11.2018 г. „Сол България“ ЕАД е отправило възражение до „ЕСО“ ЕАД за размера на прехвърлените вземания, твърдейки, че при прекратяване на договора за доставка „Енерджи пауър“ЕООД (преди изтичането на срока на действие на продажбеното правоотношение) са му причинени имуществени вреди в размер на 193877,23 лв. – заплатена по заместващата сделка на новия доставчик на електроенергия по-висока цена от тази, която е била заплащана на предходния продавач - „Енерджи пауър“ ЕООД, поради което е прихванал тези парични вземания, възникнали към първоначалния доставчик (твърдяното компенсаторно обезщетение за причинените му имуществени вреди при прекратяване на договора за продажба на електроенергия с цедента), с прехвърлените по процесната цесия парични вземания. Впоследствие, с писмо от 11.02.2019 г., адресирано до „ЕСО“ ЕАД, ответникът е заявил, че определя размера на причинените му при прекратяване на договора с „Енерджи пауър“ ЕООД имуществени вреди на сумата от 51553,10 лв., като прихваща тази сума от задължението си към цесионера - в размер на 152840,62 лв. След приспадане на сумата по прихващането остатъкът от 101287,54 лв. бил заплатен от „Сол България“ ЕАД в същия ден по банкова сметка на „ЕСО“ ЕАД, като получаването на сумата не се оспорва от ищеца. Тълкувайки систематически клаузата на т. 5.2.1 с уговорката по т. 5.2.1 от договора за търговска продажба на електрическа енергия, въззивният съд е достигнал до правния извод, че задължението за заплащане на продажната цена е срочно, тъй като продавачът се е задължил да я фактурира на последния ден от месеца, през който са извършвани доставките, като тя следва да бъде заплатена до 15-то число на следващия месец. Счел е, че падежът по всички вземания, които са цедирани, е настъпил на 15.11.2018 г., поради което към момента на сключване на договора за цесия - 05.11.2018 г., длъжникът не е бил в забава за заплащане на главниците, а следователно, не са възникнали акцесорни задължения за мораторна неустойки по т. 5.2.5 от договора за доставка. Достигайки до правния извод, че при цесията могат да бъдат прехвърлени само вземания за неустойки, които съществуват към датата на сключване на този транслативен договора, но не и такива, които не са били изискуеми или бъдещи, е приел, че такива добавъчни парични притезания не са били прехвърлени на приобретателя по договора за цесия, поради което този акцесорен иск изцяло е отхвърлен. Вземайки предвид извършеното на ищеца от ответника (на 11.02.2019 г.) плащане на сумата от 101287,54 лв., апелативният съд е обосновал правното съждение, че продажната цена, обект на прехвърленото с процесната цесия главно парично вземане, е заплатена частично, като незаплатеният остатък (при извършване на т. нар. прихващане на изпълнението на еднородни задължения - по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД) възлиза на сумата от 50111,24 лв. по фактура № 1118/31.10.2018 г., респ. в пълния размер на сумата от 1440,94 лв. по фактура № 1119/ 31.10.2018 г. Но съобразявайки, че предмет на искането за съдебна защита е единствено предявеното парично вземане по фактура № 1118/ 31.10.2018 г., съдът е счел, че при произнасянето по релевираното под евентуалност чрез възражение компенсаторно изявление (със сумата от 51553,10 лв. - обезщетение за причинените имуществени вреди при прекратяване на договора за доставка с „Енерджи пауър“ ЕООД) не следва да се взима предвид вземането от 1440,94 лв., представляваща главница по фактура № 1119/31.10.2018 г. Като е приел за установено, че касаторът не е дал съгласие за прехвърляне на процесните парични вземания (с аргумент от обратното основание от чл. 103, ал. 3 ЗЗД), съдът е достигнал до правния извод, че длъжникът може да прихване задължението си към цесионера със свое вземане спрямо цедента, в случай че материалноправните предпоставки за компенсиране са съществували преди съобщаването на цесията – съобразно обратното действие на прихващането (задълженията се смятат погасени от деня, в който прихващането е могло да бъде извършено). Приел е, че ответникът може надлежно да упражни потестативното право с едностранно волеизявление да извърши прихващане с насрещно породеното вземане (парично обезщетение за причинените имуществени вреди при прекратяване на договора за доставка на електроенергия), само ако неговата изискуемост е настъпила преди 27.11.2018 г. – момента, в който цесията му е била съобщена. При съвкупната преценка на събраните по делото относими доказателства въззивният съд е счел за установено, че насрещно предявеното чрез компенсаторното изявление (като защитно процесуално средство) парично вземане е породено и съществува в размера от 51553,10 лв., но възражението за прихващане трябва да бъде уважено само за сумата от 10412,06 лв., представляваща разликата в цената между прекратения договор за продажба и заместващата сделка, сключена с „НЕК“ ЕАД - за периода от 24.10.2018 г. до 31.10.2018 г., и която съобразно данните по представените фактури е следвало да бъде заплатена в срок до 20.11.2018 г. Приел е, че задължението за заплащане на процесното компенсаторно обезщетението става изискуемо от момента на настъпване на увреждането, а това е датата, на която е изтекъл падежът за заплащане на закупената от доставчика от последна инстанция електроенергия за периода от 24.10.2018 г. до 31.10.2018 г., а именно от 18.11.2018 г. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни съображения апелативният съд е заключил, че изискуемостта на активното вземане на длъжника (предмет на компенсаторното изявление) в размер на 10412,06 лв. е настъпила преди датата на съобщаване на цесията, поради което е достигнал до правния извод, че длъжникът може надлежно да упражни правото на прихващане срещу новия кредитор само с вземания, чиято изискуемост е настъпила до съобщаването на цесията, като е намалил задължението на ответника към цесионера „ЕСО“ ЕАД - към 18.11.2018 г., в размер на 50111,24 лв. по фактура № 1118/ 31.10.2018 г. с вземането към цедента „Енерджи пауър“ ООД (компенсаторно обезщетение за причинените имуществени вреди) в размер на сумата от 10412,06 лв. Позовавайки се на тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК, е изяснил, че при уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното - поне изпълняемо. В останалата част - относно сумата в размер на 41141,04 лв., представляваща компенсаторно обезщетение, формирано от разликата между заплатената на „ЧЕЗ Трейд България“ ЕАД електроенергия за периода от 01.11.2018 г. до 31.11.2018 г. и от 01.12.2018 г. до 31.12.2018 г., и тази, която „Сол България“ ЕАД би заплатило на „Енерджи пауър“ ЕООД - поради по-ниските договорени цени, възражението за прихващане е оставено без уважение, тъй като активното вземане на длъжника за обезщетение е изискуемо от датата на увреждането (моментът, в който са станали изискуеми задълженията за заплащане в по-висок размер на електроенергията от „ЧЕЗ Трейд България“ ЕАД), като те следват 27.11.2018 г., на която дата е съобщена цесията и това вземане не може да бъде противопоставено на цесионера. Въз основа на тези правни доводи въззивният съд е приел за основателно възражението за прихващане срещу цесионера до сумата от 10412,06 лв., поради което предявеният от „ЕСО“ ЕАД иск за реално изпълнение е уважен до 39699,18 лв., а отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 61604,78 лв. Първият правен въпрос, макар и абстрактно поставен, не е от значение за изхода по настоящото дело, тъй като не е включен в предмета на спора и не е обусловил правните съждения на съда (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК). Апелативният съд не е уважил частично компенсаторното възражение, защото е приел, че то по своето правно естество представлява извънсъдебно (материалноправно) прихващане, при което активното вземане трябва да е ликвидно (безспорно установено по основание и размер), а защото е счел, че за отхвърлената част то не е било изискуемо преди съобщаването на цесия на длъжника (от този момент прехвърлянето на вземането има действие за длъжника – чл. 99, ал. 3, предл. 2 ЗЗД). Изрично е изяснил и че при липса на съгласие за цесията от страна на длъжника той може да релевира на новия кредитор възражение за прихващане с вземане, което произтича от същото договорно правоотношение, по което е възникнало прехвърленото парично притезание, като и в този случай погасяването на двете насрещни и еднородни задължения (до размера на по-малкото от тях) ще настъпи в момента, в който са съществували материалните предпоставки за компенсиране (с обратна сила – чл. 104, ал. 2 ЗЗД), а именно активното вземане (с което се упражнява преобразуващото право на прихващане) да е изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Този правен извод не е в противоречие, а в съответствие със задължителната практика по т. 1 от ТР № 2/18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК, съгласно което – по отношение на момента на настъпване на правопогасителното действие на компенсаторното възражение, не се разграничава материалното (извънсъдебното) от процесуалното (съдебното) прихващане: „Съдът зачита правното действие на изявлението, когато правото на прихващане е осъществено в процеса, но и когато то се е осъществило извън процеса. Чл. 298, ал. 4 ГПК не разграничава двете хипотези. Действието на прихващането, изразено в погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях, винаги настъпва с обратна сила - от първия ден, в който прихващането е могло да се извърши, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността на вземането на прихващащия - в процеса или извън него - е без значение за обратното действие на погасителния способ”. По втория материалноправен въпрос, който съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касационната инстанция е уточнила и конкретизирала: „Може ли да бъде извършено прихващане между цедирано парично вземане и активно парично притезание, породени от едно и също правоотношение, когато изискуемостта на активното парично вземане настъпва след съобщаването на извършената цесия и длъжникът не е дал съгласие за нея?“, следва да се извърши проверка дали той е разрешен в противоречие с правния отговор, даден в Решение № 195/28.05.2019 г. по т. д. № 2393/2017 г. на ВКС, II т. о. Въззивното решение в частта, в която в неговия диспозитив компенсаторното възражение за сумата в размер от 41141,04 лв. е оставено без уважение, трябва да бъде допуснато до касация и при уредената в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК самостоятелна процесуална предпоставка – за преценка относно неговата вероятна недопустимост съобразно тълкувателните постановки по т. 2 от ТР № 2 от 18.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2/2020 г., ОСГТК. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и съобразно обжалваемия материален интерес касаторът трябва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 793,98 лв. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд