Определение № 1042 от 23.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1965/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на ищеца Л. П. Д..

С първата касационна жалба касаторът Д. обжалва решение № 56 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 124/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, в частта, с която е потвърдено решение № 48 от 04.11.2021 г. по т.д. 150/2021 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, поправено с решение № 18 от 01.03.2022 г. по същото дело, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Л. П. Д. срещу „Застрахователна дружество Евроинс“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над сумата от 20 000 лв. до предявения размер от 70 000 лв., представляваща претендирано обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие пътно транспортно произшествие от 28.05.2020 г., причинено от застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, и в частта, с която не е уважена претенцията за присъждане на законни лихви върху главницата за периода от 04.06.2020 г. до 13.01.2021 г., вкл.

Поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно предвид постановяването му при допуснати съществени процесуални нарушения, в нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост, нормата на чл. 52 ЗЗД и е постановил съдебния си акт в нарушение на тълкуването, дадено с ППВС № 4/1968г. Оспорва определеното обезщетение като изключително занижено в сравнение с установените в закона лимити по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Касаторът поддържа, че въззивният акт в обжалваната му част е постановен и при неправилно приложение на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изтъква, че съдът не е отчел, че по делото не се установява пострадалата да е нарушила правилата за движение по пътищата. Поддържа, че е пресичала на кръстовище без светофар и означение за пешеходна пътека, но на пешеходна пътека, съобразно дефиницията на § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП, която определя за пешеходни пътеки и продълженията на тротоарите и банкетите върху пътното платно. Излага, че от събраните доказателства в тяхната съвкупност се установява, че процесното ПТП е причинено от водача на автомобила, който го е управлявал с несъобразена с конкретните пътни условия скорост и при неизпълнение на задължението му при приближаване на кръстовище да се движи с такава скорост, че при необходимост да спре и да пропусне участниците, които имат предимство. Сочи, че в нарушение на закона – чл. 429, ал. 3 КЗ, не е уважено искането за присъждане на законни лихви върху обезщетението от датата на уведомяване на застрахователя, като поддържа, че такива се дължат от изтичане на седемдневния срок, в който делинквентът е бил длъжен да уведоми застрахователя – от 04.06.2020 г., евентуално от уведомяване на застрахователя от пострадалата на 09.06.2020 г. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което искът бъде уважен за пълния предявен размер от 70 000 лв. ведно със законните лихви върху главницата считано от 04.06.2020 г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съда да обсъжда и да се произнесе във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи с въззивната жалба на страната/ ищеца и липсата на произнасяне представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и съответно е основание за неговата отмяна? Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи и да извърши преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, която да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, за да спази изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?

3. Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?

4. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?

5. Несъответствието на фактическите и правните изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила? Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи с приложение на относимата и приложима правна норма въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата?

6. Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване? При главно доказване изисква ли се винаги пълно доказване - т.е. да създава сигурно убеждение у съда в истинността или неистинността на съответното твърдение?

7. Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказано противоправно поведение на пострадалия и недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?

8. Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?

9. Трябва ли приносът да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултата на което е настъпил вредоносният резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем - може ли приносът да е хипотетично предполагаем?

10. При пресичане на пешеходна пътека по смисъла на чл. 119, ал. 3 ЗДвП /“на кръстовищата пешеходни пътеки са продълженията на тротоарите и банкетите върху платното за движение“/, длъжен ли е започналият вече пресичане пешеходец да спре по време на пресичане и да пропусне завиващото превозно средство?

11. Изисква ли се от пресичащ / на пешеходна пътека/ - навлязъл и намиращ се на платното за движение пешеходец, да спре, за да осигури предимство на завиващ автомобил;

12. Установеното в чл. 113, ал.1, т.1 ЗДвП изискване към пешеходците за съобразяване на разстояние и скорост на приближаващите ППС, „преди да навлязат на платното за движение“, може ли да се разширява и да се вменява като изискване, съответно и да се отчита като съпричиняващо поведение, към вече навлезлите на платното за движение пешеходци, като се изисква от последните спиране / и движение назад/ върху платното за движение?

13. При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?

14. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

15. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки от пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г? Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и да оцени в достатъчна степен релевантните обективно съществуващи и установени по делото факти, свързани със състоянието на пострадалата, както и отчитане в тяхната цялост на задължителните критерии за определяне на справедливо обезщетяване за причинените от деликт неимуществени вреди? Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?

16. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и доколко съдът при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“? В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите - в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите?

17. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта /видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания/, с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?

18. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 429 КЗ / в сила от 01.01.2016г./ лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия, до изплащане на обезщетението, респективно от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя?

19. Приложима ли е правната норма на чл. 429, ал. 3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установено задължение за делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие? За застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете, че чл. 429. ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ?

Поддържа очевидна неправилност на съдебния акт в обжалваната му част.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото за представляването му от юрисконсулт.

Касаторът Д. обжалва и решение № 130 от 31.08.2023 г. по т.д. 124/2022 г. по описа на АС – Велико Търново, с което е оставена без уважение молбата й вх.н. 2951/06.06.2023 г. по описа на съда за допълване на решение № 56 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 124/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново с произнасяне по доводите й за присъждане на законни лихви от по-ранна дата, която въззивният съд е квалифицирал като молба за отстраняване на очевидна фактическа грешка. Поддържа, че решението е неправилно предвид постановяването му при нарушение на процесуалния закон, доколкото съдът не е изпълнил задължението си да обсъди всички доводи на страните и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност. Сочи, че решението нарушава и материалния закон – КЗ, досежно уреденото с последния задължение на застрахователя да заплаща застрахователно обезщетение ведно със законни лихви.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съда да обсъжда и да се произнесе във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи с въззивната жалба на страната/ ищеца и липсата па произнасяне представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и съответно е основание за неговата отмяна? Допустимо ли е съдът да постанови решението си, без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страната и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи и да извърши преценка на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, която да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, за да спази изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?

3. Включват ли се в застрахователната сума по застраховка „Гражданска отговорност“ на основание чл. 429 КЗ / в сила от 01.01.2016г./ лихвите за забава за периода от уведомяване на застрахователя от застрахования, респ. пострадалия до изплащане на обезщетението, респективно от настъпване на застрахователното събитие до уведомяването на застрахователя?

4. Приложима ли е правната норма на чл. 429, ал. 3 КЗ, в която е уредено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице и предвид установено задължение за делинквента да уведоми застрахователя в 7-дневен срок от датата на настъпване на застрахователното събитие? За застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, възниква ли задължение за плащане на лихви към пострадалия от 7-мия ден след настъпване на застрахователното събитие и като се отчете, че чл. 429. ал. 2, т. 2 КЗ предвижда, че в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при условията на чл. 429, ал. 3 КЗ?

Не е депозиран писмен отговор на тази жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от надлежна страна срещу подлежащи на обжалване съдебни актове в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с решение № 56 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 124/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в обжалваната му част е приел, че първоинстанционният съд е изяснил всестранно, подробно и обективно фактическата обстановка въз основа на анализ на всички събрани по делото доказателства: писмени, гласни, съдебно-автотехническа експертиза и съдебно-медицинска експертиза. При дължимия самостоятелен анализ на доказателствата е преценил, че по делото се установява, че на 28.05.2020 г. в [населено място], Плевенска област, е настъпило пътно-транспортно произшествие, при което при управление на лек автомобил Опел Астра, с рег. [рег.номер на МПС], А. С. С. е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 5, ал. 1, ал. 2; чл. 20, ал. 1, ал. 2 и чл. 47 ЗДвП и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на Л. П. Д., изразяваща се в счупване на дясна подколенница, довело до трайно затрудняване движението на десен долен крайник за повече от 30 дни, като водачът направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалата. Изводът си е обосновал и с постановената присъда по НАХД № 417/2021г. на Районен съд-Плевен, с която А. С. е признат за виновен на основание чл. 343а, б. А, пр. 2, вр. чл.342 НК за процесното ПТП и по реда на чл. 78а от НК му е определено административно наказание глоба и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за съответен период от време, като е отчел, че присъдата е влязла в сила. Посочил е, че пострадалата Д. е съпричинила вредоносния резултат, тъй като е започнала да пресича пътното платно на необозначено за това място, където не е имало пешеходна пътека, нито светофар, нито каквато и да било друга маркировка, даваща предимство на пешеходеца да прекоси платното за движение на моторни превозни средства. В тази насока е кредитирал приетата по делото пред Окръжен съд-Плевен съдебно-автотехническа експертиза относно механизма на ПТП, включително че с последната се установява, че пострадалата е съпричинила вредоносния резултат, тъй като в нарушение на закона е пресичала на непозволено за това място, като е приел, че съпричиняването е в размер на 50 %. По отношение на търпените от ищеца вреди в резултат на процесното ПТП е посочил, че й е причинена средна телесна повреда, която се установява със заключението на съдебно -медицинска експертиза и писмените доказателства, съобразени от вещото лице, а именно- фрактура на дясна подбедрица, довела до трайно затрудняване движението на десния долен крайник за повече от 30 дни. Подчертал е, че оздравителният процес е протекъл без усложнения и е настъпило пълно анатомично и функционално възстановяване на крайника.

От правна страна се е позовал на нормата на чл. 300 ГПК и приел, че влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд относно противоправността на деянието, виновността на дееца, причинените вреди и пряката причинна връзка между деянието и вредите, които обстоятелства съставляват всички елементи на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД, поради което е счел за доказано, че С. е причинил непозволено увреждане на ищцата, и й дължи обезщетение, за което предвид доказаното застрахователно правоотношение с ответника, следва да бъде осъден последния. Добавил е, че обезщетението следва да бъде намалено в размер на 50 % от дължимото, тъй като ищецът е допринесъл за настъпване на увреждането в посочената степен. За да определи размера на обезщетението, е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съгласно която същото следва да е справедливо, както и постановките на ППВС № 4/1968 г. Отчел е конкретните факти по делото: влязла в сила осъдителна присъда; възрастта на пострадалата - на 51 години; съпричиняването от нейна страна в размер на 50%; вида и характера на средната телесна повреда- фрактура на дясна подколенница; болките и страданията като характер, продължителност и интензитет; икономическите условия в страната, стандарта на живот и лимитите на застрахователните обезщетения, както и практиката на Върховния касационен съд и посочил, че е житейски оправдано, подходящото и достатъчно обезщетението, определено от първоинстанционния съд в размер на 20 000 лв. след намалението по причина на съпричиняването с 50 %, заедно със законната лихва, определена по реда на чл. 497 от КЗ с начална дата 14.01.2021 г.

По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение в тази му обжалвана част.

С обжалваното решение № 130 от 31.08.2023 г. по т.д. 124/2022 г. по описа на АС – Велико Търнов, въззивният съд е оставил без уважение молбата на Л. Д. вх.н. 2951/06.06.2023 г. по описа на съда за допълване на решение № 56 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 124/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново с произнасяне по доводите й за присъждане на законни лихви от по-ранен момент. Изложил е, че основното решение съдържа пълно и ясно произнасяне по жалбата на ищеца, като е потвърдено обжалваното решение в частта, с която законни лихви се присъждат считано от дата 14.01.2021 г. Подчертал е, че произнасянето е еднакво в мотивите и диспозитива на съдебния акт, поради което не е налице очевидна фактическа грешка и молбата на ищеца Д. следва да бъде оставена без уважение.

По допускането на касационно обжалване на въззивните решения съдът намира следното:

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Относно решение № 56 от 20.04.2023 г. по гр.д. № 124/2022 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в обжалваната му част:

Поставените от касатора от първи до пети процесуални въпроси касаят правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение в обжалваната му част е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Решаващата дейност на съда е ясно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства с решението в обжалваната му част приема предявения иск за неоснователен за горницата над сумата 20 000 лв., с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна съдебна практика, изключва приложното поле на допълнително сочените от касатора селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените от касаторите въпроси от шести до девети и тринадесети са обуславящи, доколкото са от значение за изводите на въззивния съд и са включени в предмета на делото предвид поддържаното от ответника и разгледано от съда възражение за допринасяне от пострадалата настъпването на търпените неимуществени вреди.

По въпросите не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Със задължителната съдебна практика по Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, е прието, че предвид нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. Счетено е, че е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съдебната практика е константна и е намерила отражение и в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78/10.07.2014 г. по т.д. 1982/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 169/28.02.2012 г. по т.д. 762/2010 г. по описа на ВКС, II TO, решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. 3540/2013 г. по описа на ВКС, I TO, решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. 172/2011 г. по описа на ВКС, II TO, и много други, с които е прието, че при преценка основателността на сезирало го възражение за съпричиняване съдът е длъжен да обсъди поведението на пострадалия, да прецени дали последното се намира в причинна връзка с настъпване на злополуката и с търпените вреди. Досежно степента на приноса съдът следва да съпостави поведението на увредения с това на делинквента като отчете тежестта, вида и броя на нарушенията, довели до настъпване на вредоносния резултат, включително реалния принос на всяко нарушение за реализирането на увредата. Приносът на пострадалия в настъпване на увредата следва да е винаги конкретен, поведението му следва да се намира в причинна връзка, като е без значение дали същото е виновно. Преценката следва да е конкретна за всеки конкретен случай и да е обоснована от установената от съда фактическа обстановка и механизъм на деликта.

Въззивното решение е съобразено с горецитираната практика на ВКС. Съдът е обсъдил поведението на пострадалата и е приел, че то се намира в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Счел е, че пострадалата не е спазила правилата за придвижване на пешеходци и в частност за пресичане на пътно платно, и че ако бе спазила последните, не би се намирала на място необозначено за пресичане от пешеходци и недаващо й предимство за пресичане като пешеходец и не би претърпяла процесното ПТП. Съдът е определил процентът на съпричиняване като е изложил мотиви за вида на извършените нарушения и от двамата участници в процесното ПТП и как последните се намират във връзка с настъпилите вреди. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне наличието или липсата на съпричиняване, както и степента на съпричиняването, са въпроси на обоснованост на съдебното решение и касаят правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика изключва приложението на сочения общо по всички въпроси допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените въпроси от десети до дванадесети не са обусловили волята на въззивния съд, поради което не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същите решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че ищецът е пресичал платното за движение на пешеходна пътека, включително съгласно дефиницията на последното понятие, дадена с § 6, т. 54 от ДР на ЗДвП, не е приемал, че от пешеходеца се изисква спиране и връщане назад по платното за движение, и не е обсъждал нормата на чл. 119, ал. 3 ЗДвП, която е и отменена /ДВ. бр. 51 от 2007г./ и не е действаща към датата на ПТП.

Поставените въпроси от четиринадесети до седемнадесети са обуславящи, доколкото са от значение за извода на първоинстанционния съд за справедлив размер на дължимото от застрахователя обезщетение, но по отношение на тях не са налице допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

По въпросите е налице задължителна съдебна практика по ППВС 4/1968г., както и непротиворечива такава по постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения като например: решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ТК, ІІ ТО, решение № 88 от 17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г., ТК, ІІ ТО, решение № 130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО, решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.

Съобразно даденото с ППВС 4/1968г. задължително тълкуване на нормата на чл. 52 ЗЗД понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесни увреди са броят, видът и характерът на уврежданията, начинът на извършване, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразно утвърдилата се съдебна практика по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения допълнително следва да бъдат съобразени както определените нормативно застрахователни лимити, така и съществуващата икономическа конюнктура.

Настоящият състав на съда приема, че въззивният съд не се е отклонил от гореустановената практика на ВКС, нито същата се нуждае от осъвременяване или промяна, поради което касация не следва да бъде допускана по тези правни въпроси на заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Въззивният съд е изложил мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с възрастта и вида увреждане на пострадалата, с периода на лечението й и пълното й възстановяване. Взел е предвид и момента на настъпване на ПТП и е отчел социално-икономическото състояние в страната и установените нормативно застрахователни лимити. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението в обжалваната от него част.

Поставените от касатора последни два въпроса касаят решаващия извод на въззивния съд за началния момент, от който се дължи лихва за забава върху обезщетението за неимуществени вреди. По въпроса за началния момент на дължимата лихва за забава в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя е налице практика на ВКС – решение № 128 от 04.02.2020 г. по т.д. №2466/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 72 от 29.06.2022 г. по т.д. №1191/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 50110 от 12.03.2024 г. по т.д. 1108/2022 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касация по този въпрос в частта, в която не е уважена претенцията на ищеца за присъждане на законни лихви за периода от 04.06.2020 г. до 13.01.2021 г., вкл., на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед необходимостта от проверка за съответствието на въззивния акт с разрешенията, дадени в посочената практика на ВКС.

В останалата обжалвана част въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и на решение № 130 от 31.08.2023 г. по т.д. 124/2022 г. по описа на АС – Велико Търново.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по поставените от касатора първи два процесуални въпроса, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е отговорил на доводите на молителя и мотивирано е оставил без уважение молбата му, квалифицираната като такава по чл. 247 ГПК, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена, включително задължителна съдебна практика, изключва приложното поле на допълнително сочения критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените трети и четвърти въпроси не са относими към изводите на въззивния съд, че не е налице очевидна фактическа грешка, а касаят правилността на основното решение, с което съдът се е произнесъл досежно началния момент, от който ответникът дължи законни лихви, поради което по тези въпроси не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното в процедурата по чл. 247 ГПК въззивно решение.

Право на разноски има ответникът по касация за представляването му от юрисконсулт по първата касационна жалба, в частта, с която не се допуска касационно обжалване, на основание чл. 78, ал. 8, вр. ал. 3 ГПК за сумата 200 лв.

Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса, поради което не следва да заплаща държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение