Определение № 2259 от 29.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4670/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество, чрез юрисконсулт Г. Г., срещу въззивно решение № 697/28.05.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд по гр. д. № 1353/2024 г. Касаторът излага съображения за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна Д. М. С., чрез адвокат А. Т., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като изменил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати на Д. М. С. обезщетение по чл. 2а ЗОДОВ в размер на 20 000 лв. за причинени неимуществени вреди по чл. 2а ЗОДОВ, ведно със законната лихва, считано от 04.03.2021 г. до окончателното издължаване, като отхвърлил иска до пълния предявен размер от 40 000 лв. За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че въз основа на решение № 557/16.12.2011 г. на Комисията е внесено мотивирано искане в Софийски градски съд за допускане на обезпечение на бъдещ иск срещу ищеца за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, с цена на иска 914 292,40 лв. С определение № 38/23.12.2011 г., по гр.д. № С-43/2011 г., СГС е допуснал обезпечение на бъдещия иск чрез налагане на редица обезпечителни мерки: възбрани върху два апартамента, запор на дружествени дялове от две търговски дружества, запор на вземане, дължимо по силата на сделка за недвижим имот, както и запори върху множество банкови сметки на ищеца. Производството пред Комисията е образувано въз основа на писмо от ВКП, съдържащо копие от европейска заповед за арест на ищеца във връзка с провеждано срещу него наказателно производство за престъпления против паричната и кредитната система в Република Италия и други държави. Приложено е и писмо от 16.09.2011 г., с което на основание чл. 21 ЗОПДИППД (отм.) Софийската градска прокуратура е изпратила на Комисията постановление за привличане на обвиняем от 22.07.2011 г. по ДП № 5192/2011 г., с което ищецът Д. С. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 246, ал. 3, вр. чл. 243, ал. 2 НК. Това досъдебно производство е прекратено по отношение на ищеца С. с постановление от 24.02.2014 г. на прокурор към СГП, връчен на Комисията на 13.03.2014 г. С писмо от 13.05.2015 г. СГП е уведомила Комисията, че постановлението за прекратяване не е обжалвано към момента на изпращане на преписа, но не може да удостовери влизане в сила на постановлението за прекратяване. С молба от 23.07.2014 г. ищецът е поискал от СГС да отмени наложените му през 2011 г. обезпечителни мерки. С определение от 23.04.2014 г. СГС е оставил молбата без уважение, което е потвърдено от САС. С писмо от 16.02.2019 г. СГП е уведомила Комисията, че постановлението за прекратяване на наказателното производство спрямо ищеца С. (на осн. чл. 243, ал. 10 НПК) следва да се счита за влязло в сила. С писмо от 27.03.2019 г. на Министерство на правосъдието Комисията е уведомена, че не е постъпвало в България искане от Италия за признаване и изпълнение на присъда спрямо С. (осъден в Италия с присъда от 27.04.2012 г. на лишаване от свобода за срок от 7 години и 4 месеца; при обжалването присъдата е намалена по размер, и отложена за изпълнение с окончателно решение на Апелативния съд - Бари, в сила от 26.09.2014 г.). С решение № 820 от 29.05.2019 г. на КПКОНПИ производството за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, срещу ищеца С. е прекратено поради отпадане на една от предпоставките на чл. 3 от ЗОПДИППД (отм.) – наказателно преследване за престъпление по НК, попадащо в приложното поле на чл. 3, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.). В изпълнение на решението от Комисията е внесено искане до СГС за отмяна на наложените по бъдещия иск обезпечителни мерки. Постановено е определение № 14258 от 10.06.2019 г. по гр. д. № 4583/2014 г. по описа на СГС, ГО, IV-Б състав, с което е отменено допуснатото обезпечение на бъдещия иск по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.). Определението е влязло в сила на 02.07.2019 г. В обжалваното въззивно решение съдът приел, че е налице фактическият състав на отговорността по чл. 2а ЗОДОВ – извършени са незаконосъобразни действия на Комисията по ЗОДПИППД (отм.) при изпълнение на нейните правомощия, довели до претърпени от ищеца вреди – пряка и непосредствена последица от действията на Комисията. Съдът изяснил, че отговорността на Комисията е за предприетото и проведено производство по ЗОДПИППД (отм.). Образуването на производство по чл. 3, ал.1 от ЗОДПИППД (отм.) и налагането на обезпечителни мерки са действия, извършени при или по повод изпълнение на правомощията на Комисията. Прекратяване на производството означава, че в рамките на производството не са установени предпоставките за конфискуване на имущество от страна на ответника, в резултат на осъществена от него престъпна дейност, за което макар лицето да е осъдено в друга държава, не е искано и не е извършвано допускане на признание и изпълнение на чуждестранното наказателно съдебно решение. Прието е, че производството по чл. 3, ал. 3, вр. ал. 1 ЗОДПИППД (отм.) следва да е обвързано с искане от чуждата държава, под чиято юрисдикция е разследваното и наказано престъпление, довело до обогатяването с незаконно имущество; в конкретния случай такова искане няма и дори и след постановяване на присъдата от съдилищата в Италия не е последвало изпълнение на тази присъда на територията на Република България. Прието е при това положение, че образуването на производство пред Комисията се явява изначално незаконосъобразно - от самото му образуване и с налагане на обезпечителните мерки в края на 2011 г.; прието е, че обстоятелството, че Комисията е действала в изпълнение на задълженията си и в качеството на държавен орган не я освобождава от отговорност за настъпилите от това вредоносни последици, тъй като именно въз основа на проверката, която е извършила, Комисията е следвало да прецени дали да иска обезпечителни мерки и да заведе съдебно производство по чл. 28 ЗОДПИППД (отм.). В конкретния случай до такова не се е стигнало, тъй като образуваното от българската прокуратура разследване е било прекратено, което според съда също обуславя извод, че в страната е липсвало основание за внасяне в съда на обвинение спрямо С.. Именно неправилната преценка, че в случая може да се направи предположение за придобито в резултат на престъпна дейност имущество, подлежащо на отнемане, съставлява незаконно действие от страна на Комисията, детерминиращо като незаконни и всички останали нейни актове, съставляващи в своята съвкупност незаконни действия по смисъла на чл. 32 от ЗОПДИППД (отм.). Съдът установил, че в резултат на предприетите от ответната страна действия ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в безпокойство, страх и притеснения. Обезпечителните мерки по отношение на имуществото на ищеца са били в сила за продължителен период – около 7 години и половина; ищецът не е могъл свободно да разполага, т.е. да се разпорежда със своето имущество - да продава двата си апартамента и дяловия си капитал и да ползва финансовите средства по запорираните банкови сметки и вземания; При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди съдът взел предвид, както общите критерии за определяне на обезщетението по справедливост по реда на чл. 52 ЗЗД, така и специфичните обстоятелства, свързани с характера на производството за отнемане по ЗОПДИППД (отм.), в което, за разлика от наказателното производство, където действа презумпцията за невиновност и цялата доказателствена тежест се носи от прокуратурата, проверяваното лице следва да установява всички твърдени от него обстоятелства, от които черпи права. Отчетено е също така, че с налаганите в производството по ЗОПДИППД (отм.) обезпечителни мерки се засягат с по-голям интензитет и в по-голям обем правото на труд и правото на частна собственост, които пряко засягат свободата на личността За да обоснове по-висок размер на обезщетението за ищеца съдът приел, че производството по специалния закон е довело до негативно въздействие върху психическото му състояние. С. станал затворен, неконтактен, мълчалив. Липсата на сигурност в бъдещото и липсата на възможност да упражнява бизнеса си, с което и да издържа семейството си, е предизвикало стрес, довело до напълняване и злоупотреба с алкохол; преживеният стрес е оставил у ищеца трайни негативни преживявания. Съдът съобразил продължителността на производството, надхвърляща разумните срокове, интензитета му, узнаването и формираните негативни нагласи в общността, в която семейството е живяло, засягането на честта и доброто име на ищеца в обществото, накърненото достойноство, както и отражението върху физическото и психичното му здраве, настъпилите промени в семейната среда, страхът от незаконното отнемане на придобитото; отчетена е и конкретната икономическа обстановка. Като обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетението, съдът взел предвид това, че срещу ищеца в периода на провеждане на производството по специалния закон в България е водено и наказателно производство в Италия, като стресът, притеснението и негативното отражение, породени от двете производства не може да се разграничи и да се приеме, че само производството по българския закон е довело изцяло до негативните изживявания за ищеца – те се дължат и на паралелно воденото в Италия наказателно производство. Съобразено е наред с това и обстоятелството, че ищецът е пребивавал в италиански затвор за част от периода и влошаването на здравословното му състояние и емоционалния срив не биха могли да се обосноват само с образуваното производство от Комисията; здравословното му състояние не е изисквало медицинско лечение или поне не е пристъпено към такова и следователно самия ищец е успял самостоятелно, с помощта на своите близки да надмогне отрицателните въздействия. Касаторът поставя въпроси в изложението, за които поддържа, че следва да бъдат разгледани по същество от касационната инстанция поради наличие на хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и на т. 3 ГПК. Първият въпрос е какви следва да са обективните критерии по които решаващият съд следва да определи размера на полагащото се обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице по чл. 2а ЗОДОВ и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като твърди се, че въпросът има значението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Същевременно, касаторът поставя и питане, което по същността си е включено в горното, поддържайки, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/68 г., решение № 69 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр.д. № 4686/2013 г., IV г.о.; решение № 66 от 03.07.2012 г. на ВКС по т.д. № 619/2011 г., II т.о.; решение № 124 от 11.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 708/2009 г., II т.о. Питането (трето поред в изложението) е: обвързано ли е понятието „справедливост“ с преценката на конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Въпросите са включени в предмета на спора и от значение за постановения резултат, но не се установява поддържаното противоречие с практиката на ВКС по тълкуването на чл. 12 и чл. 235 ГПК, на чл. 52 ЗЗД и на чл. 2а ЗОДОВ, което прави неприложима хипотезата на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Същевременно, след като по приложението на нормите и във връзка с поставените правни въпроси има многобройна, непротиворечива съдебна практика, приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се изключва, доколкото и ПРБ не поддържа, че установеното тълкуване трябва да бъде осъвременено, изоставено или променено. Софийският апелативен съд, при точно приложение на закона, както и в съответствие с тълкуването на правната от ВС и от ВКС, е взел предвид установените по делото реално съществуващи обстоятелства, имащи отношение към това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата му, за да определи обезщетение по справедливост. Касаторът и не твърди, че апелативният съд е отчел обстоятелства, които са ирелевантни или пък, че е пропуснал да съобрази установени обстоятелства, които имат отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, съответно такива, които са специфични за отговорността на държавата по чл. 2б ЗОДОВ. Следва също да се посочи, че в касационната жалба, вкл. и в изложението, няма никакви конкретни твърдения, които да могат да се квалифицират като касационни доводи по см. чл. 281 ГПК по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 52 ЗЗД относно обсъждането на релевантните обстоятелства, а касационната инстанция е контролноотменителна и се произнася в рамките на сезирането/оплакванията, като изключенията са строго ограничени и случаят не е такъв. Недопустимо е служебно касационният съд да извърши цялостна проверка по точното приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК при бланкетни оплаквания и само, защото бланкетното оплакване е включено в питане по чл. 280, ал. 1 ГПК. Друг поставен въпрос в изложението е: следва ли да бъде доказана категорично причинната връзка между действията на Комисията и нейните органи и причинените вреди, или тя може само да се презумира; следва ли също при доказване на причинната връзка между действията на органите на Комисията и причинените вреди да се разграничи от воденото преди това наказателно производство срещу лицето – твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 7/30.12.1959 г. на Пленума на ВС, решение № 945 от 15.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3026/2008 г., IV г.о. Въпросите са включени в предмета на спора и от значение за постановения резултат, но не се установява противоречие с цитираната съдебна практика. Съдът е намерил, че установените от него неимуществени вреди са последица именно от неправомерното действие на Комисията и съображенията във въззивното решение не са необосновани. Касаторът, същевременно, не съобразява вида на вредите – неимуществени, а още и отговорността на държавата, уредена със специалния закон - ЗОДОВ, и в този смисъл - трайната, непротиворечива съдебна практика на ВКС, която е идентична и с решенията на ЕСПЧОС по български казуси, по приложение на чл. 52 ЗЗД за вреди по ЗОДОВ, а именно, че при установяването на неимуществените вреди в хипотезите на ЗОДОВ не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства; съществуват типични, обичайни по вид увреждания и наличието им се предполага. В допълнение, съображенията на касатора да постави този въпрос се основават на оплакването, че въззивният съд не бил посочил причинноследствена връзка „между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и не е посочено значението им за размера на обезщетението“. Ясно е, че се търси причинноследтвена връзка между противоправното поведение и увреждането, а обективните обстоятелства, имащи отношение към продължителността, интензивността на търпените болки и страдания са от значение за приложението на чл. 52 ЗЗД (няма как, напр., да се търси „причинноследствена връзка“ между възрастта на увредения и причинената му вреда; възрастта, както изрично е споменато и в ПП 4/68 на ВС, е сред примерно изброените обстоятелства от значение за справедливия размер на обезщетението, не за наличие на увреждане). Последният въпрос е: „правилно ли е решаващият съд да приеме, че производството образувано от КОНПИ е “изначално незаконосъобразно образувано и провеждано“, поради това, че не е довело до положителен резултат, а е било прекратено без да се стигне до иск пред съда, като игнорира факта, че същото това производство е образувано след надлежно и годно уведомяване от компетентен орган, а че самото прекратяване е инициирано от органът, който го е образувал — Комисията, отново на основание, посочено в закона. Въпросът няма белезите на такъв по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК – правилно или не е дадено заключение във въззивното решение се проверява по същество, с решение, ако касационно обжалване е било допуснато. Наред с това, в самия въпрос се съдържат твърдения, които не отговарят на постановеното от въззивния съд – той не е игнорирал обстоятелството, че Комисията е била уведомена от прокуратурата, а и само по себе си това не изключва отговорността на държавата. Без значение е и по искане на кого е прекратено производството. При тези съображения, касационно обжалване не следва да се допуска. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебноделоводни разноски - 940,78 евро (представени са доказателства за платен адвокатски хонорар в размер на 1840 лв.). Мотивиран от горното, съдът