Определение № 209 от 25.05.2021 г. на ВКС по т. д. № 833/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „Пауерскрийн-България“ ЕООД срещу въззивно определение на Софийски градски съд, потвърждаващо първоинстанционното определение на Софийски районен съд, с което последният е прекратил производството пред себе си и е изпратил делото по подсъдност на Пловдивски районен съд, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът „Мостстрой Пловдив Плант“ ЕООД не изразява становище. По допускане на касационното обжалване съдът прие следното. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 270, ал. 2 ГПК за установяване на нищожност на решение на Софийски апелативен съд и на определение на Върховен касационен съд, по които ответник е търговско дружество със седалище в Пловдив. От правна страна е приел, че при липсата на изрична разпоредба, която да предвижда специална местна подсъдност за исковете по чл. 270, ал. 2 ГПК, се прилага общото правило по чл. 105 ГПК, т. е. по седалището на ответника. Допускането на касационно обжалване се обосновава с това, че: „Липсва изрична разпоредба в процесуалния закон и задължителна съдебна практика относно местната подсъдност на обявяване на съдебно решение като „нищожно“. Основание за допускане на определението пред касация – чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса – каква е местната подсъдност на предявяването на иск за нищожност на съдебно решение – в съдебенния (sic) район на постановеното съдебно решение, за което се иска „обявяване на нищожност“ или важат общите правила на подсъдността.“ Цитираното изложение не обосновава допускане на касационно обжалване. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция, нито наличие и на останалите елементи на третата форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Извън липсата на надлежно обосноваване, следва да се отбележи, че не е и налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, доколкото в отсъствието на специална разпоредба относно местната подсъдност на исковете по чл. 270, ал. 2 ГПК тази категория искове се обхваща от хипотезата на общата разпоредба по чл. 105 ГПК, съобразно която следва да се определи местната подсъдност. С тези мотиви съдът