Определение № 26 от 24.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 667/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. Р. О. и Е. Е. О. срещу решение №260031 от 30.10.2020г. по гр.д.376/20г. на Пловдивски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба – Гаранционен фонд, [населено място], чрез пълномощника си- адв. Ст. М. е на становище, че не са налице прeдпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. В приложеното към жалбата изложение по чл.284,ал.3,т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите, чрез пълномощника си – адв. А. Г. са поддържали, че съдът с решението си се е произнесъл по въпрос, свързан с приложение на принципа за справедливост, „ въведен с чл.52 ЗЗД при определяне на кръга от материално легитимирани лица, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък“. Този въпрос страната е поддържала в хипотеза на чл.280,ал.1, т.1 ГПК, като е посочила, че „ въпросът за размера на обезщетението“ бил решен в противоречие с ТР ОСНГТК № 1/18г.в каквато връзка са направени кратки оплаквания за неправилност на изводите на състава за липса на активна материалноправна легитимация на ищците. Във връзка с тези оплаквания и след излагане на фактическата обстановка, с оглед защитната теза на страната е поставен въпросът – „Следва ли когато се определя кръга от материално легитимирани лица имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на свой близък, във връзка с приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, съдът да решава въпроса за наличие на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение, конкретно, за всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото.“Тук отново общо е посочено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК доколкото е обвързано с изложените преди поставения въпрос твърдения за противоречие с обсъдената във връзка с първия въпрос задължителна тълкувателна практика. Поставен е и въпрос по приложението на чл.175 ГПК, като страната е твърдяла, че обстоятелството, че застрахователят извънсъдебно е предложил обезщетение на ищците означава „признаване на иска“. Цитирана е съдебна практика по приложението на чл.175 ГПК. Страната общо и в контекста на кратко оплакване на неправилност на решението е поддържала и твърдения за очевидна неправилност на акта. Други доводи не са изложени. Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. С оглед така възприетата със задължителна практика дефинитивност на основанието, първият въпрос не е релевантен, поради това, че касаторът е поддържал като негово основно съдържание определяне на справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД, т.е. въпросът е по отношение на определяне на размера на обезщетението, а решаващите мотиви на състава се изчерпват с преценката за липса на установеност на материалноправната активна легитимация т.е. доводи по основателността на иска, а не по определяне размера на обезщетенията. Така страната е смесила различни правни категории, като е обвързала определяне размера на обезщетение с оплакването си за неправилност на акта, поради приетото от съда, че ищците не установяват предпоставки за включването им към кръга от лица, на които се присъжда обезщетение за вреди, произтичащи от непозволеното увреждане в резултат на ПТП, при което е починал техният брат. Но дори и от така поставените въпроси в раздел 1 да бъде изведен правен въпрос, който може да бъде възприет като относим към общото основание, то следва да се обсъди поддържаното общо противоречие с ТР ОСНГТК № 1 /18г. С това твърдение, страната, не обосновава наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради това, че липсва противоречие между приетото от въззивния съд и приетото с цитираната тълкувателна практика. Касаторите, възпроизвеждайки своите оплаквания за неправилност на решението, с оглед защитната им теза,са поддържали, че е установена емоционална връзка между братята, надхвърляща обичайната, като са развили разбирането си, че това било доказано по спора, а съставът неправилно ценил доказателствата. Съдът, обаче, както вече бе отбелязано, с оглед фактите, установени по делото изрично е мотивирал недоказаност на тези твърдения.Позовавайки се на цитираната от касаторите задължителна практика, е приел, че за да е налице, основание да бъде приложено изключението, с оглед очертания от ППВС № 4/61 и ППВС№5/69 кръг лица, които следва да бъдат обезщетени, следва да бъдат доказани от ищците отношения извън обичайните отношения в семейството, считани за традиционни за българското общество- отношенията на обич и привързаност между братята. Изключение, според даденото от ОС НГТК разрешение е само в хипотези, при които поради конкретни житейски обстоятелства тази привързаност е надхвърлила обичайните си рамки на взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост и поради това е довела при смъртта на брата до морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет нормално присъщите за съответната родствена връзка. В конкретния случай, е приел съставът, с оглед тези разрешения, всички установени факти обосновават, че отношенията между братята съставляват обичайните отношения между лица израснали в едно и също семейство и не са израз на такава дълбока връзка, установяваща изключението, определящо ищците като лица извън кръга очертан от двете цитирани постановления на Пленума на ВС. Следователно, като е приел, липса на доказаност за връзка между ищците и починалия, надхвърляща нормалните отношения на привързаност между братята, съдът не е постановил акта си в противоречие, а в пълно съответствие с разгледаната задължителна практика на ВКС. Вторият поставен въпрос също не е релевантен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е неотносим към решаващите правни изводи на състава. Съдът не е разглеждал в контекста на цялостния доказателствен материал твърдение за извънсъдебно признание на иска, каквото задължение би имал, ако е било валидно процесуално въведено, а не както е в случая направено за първи път с касационната жалба и съответно недопустимо въведено. Приложението на чл.175 ГПК, извън това, регламентира извънсъдебно признание на факт, който е релевантен за съдебното производство, какъвто факт не се установява да е признат за безспорен при провеждане на процедура по КЗ, с оглед отправено искане до застрахователя при настъпване на застрахователно събитие. Освен това, доводите нямат относимост към решаващите мотиви на съда, свързани с доказване на обстоятелството, че лицата – ищци в производството са в кръга на лицата материалноправно активно легитимирани да претендират по исков път изплащане на обезщетение в резултат на вреди от ПТП. Този факт е обективен и подлежи на пълно и главно доказване в исковото производство, поради което, както и поради това, че застрахователя субективно не може да го установи, същият не може да бъде признат и извънсъдебно от него, като в случая и такива доказателства липсват по спора, не се и твърдят. Тези обстоятелства, правно необосновано са изведени от касаторите от задължително провежданата процедура по Кодекса за застраховане и съответно от разбирането им, че тази процедура обосновава възможности различни от правно уредените, съобразно нейната законова уредба. Съдът, обосновавайки изводите си със задължителна за него съдебна практика е приел, че ищците не са материалноправно легитимирани да търсят обезщетение, поради което и искът е отхвърлен. Или, страната не обосновава основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и с оглед този поставен въпрос. Касаторът е поддържал в заключение и основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, като е направил лаконично общо оплакване, че съдът не бил извършил преценка за конкретните факти, а и не взел предвид оплакването за признанието на иска. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК, тъй като обоснованото чрез лаконично оплакване за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК не установяват очевидна неправилност на акта, съобразно разгледаната дефинитивност на основанието. С оглед така депозираното изложение решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение