Определение № 728 от 15.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 53309/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] чрез адв. В. Н. срещу решение № 1386 от 10.07.2015г. по т.дело № 1409/2015г. на Варненски окръжен съд с което след отмяна на решение №1164 от 09.03.2015г на Варненски РС, е отхвърлен иск на основание чл.12 ЗЗД, предявен от касатора като частичен против [фирма], [населено място] за заплащане на сумата от 22 500 лв като обезщетение за претърпени от ищеца вреди, в резултат на забавата на ответника да сключи договора за изкупуване на ел.енергия на основание чл.31 ЗЕВИ и представляващи пропуснати ползи от непроизведено и неизкупено количество електрическа енергия на фотоволтаична електро централа ( ФЕЦ) за периода 26.04.2013г – 22.10.13г. В изложението по допускане на касационно обжалване се посочва основание по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 и са формулирани въпросите: 1.Следва ли да се приеме,че ДКЕВР (към 2013г.), в рамките на правомощията си по ЗЕ, може да определя приложимото си решение, касаещо цената на ел.енергията от ВЕИ?; 2.Задължително ли е становището на Комисията, произнесено с решение - за приложимото решение за цената на изкупуване, по повод сезиране от един производител, за всички други производители и за [фирма]?; 3.Необходима ли е била в процеса на сключване на окончателен договор намесата на държавен орган, който да тълкува легалната дефиниция на понятието „обект за производство“ по смисъла на §1 т.23 от ДР на ЗЕ и на това „въвеждане в експлоатация“ с разрешение за ползване, издадено на основание ЗУТ и Наредба № 2 за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти?; 4. Има ли законова обосновка предложението за сключване на договор за изкупуване, отправено до [фирма] на цена, несъответстваща на решението на ДКЕВР към момента на въвеждане в експлоатация на обекта за производство, съобразно разрешението за ползване? Може ли да се счете, че предложение за цена, несъобразена с уредени в закона правила, е недобросъвестно поведение? ;5.След като договорът е сключен на първоначално предложената от дружеството цена, съответстваща на определената с решение на ДКЕВР, съобразно момента на въвеждане в експлоатация на обекта на производство и в него е прието, че влиза в сила от този момент, имало ли е - основана на закона, логиката и добросъвестността - пречка да бъде сключен незабавно след договора за достъп и възможността за начало на реално производство на електрическа енергия?; 6. Причинена ли е на дружеството щета от отложеното начало на изкупуване, съобразно приложимата по закон цена за количества, определени конкретно по научни методи от експертизата?; 7. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания? Според защитата, от отговора на въпрос дали е в компетенциите на ДКЕВР да определя приложимото си решение за цената ,зависи дали тя подлежи на договаряне между страните. Въззивният съд решаващо приема ,че непостигнатото съгласие за цената изключва недобросъвестността в поведението на „Енерго- Про –Продажби” при несключване на договора, т.е че различната интерпретация на закона от страните не може да бъде вменена във вина само на една от тях .По този начин, според защитата, е бил формиран решаващ извод, че цената подлежи на договаряне, който извод е неправилен ,тъй като приложимата цена е регулирана с ясни норми, които не подлежат на тълкуване. Цената на изкупуване в случая не е изисквала съгласие, не следва да бъде обект на договаряне и позоваването от ответника на друга ,а не на определената от приложимото решение на ДКЕВР цена, е причина да не се сключи договора за исковия период, съответно да се търпят вреди от това. От ответника [фирма] е постъпил отговор. Изтъква се ,че основаниета по чл. 280 ал.1 ГПК не са налице. Не е изяснено с коя практика има противоречие по поставените въпроси. Самите въпроси не са били предмет на разглеждане по делото ,не са обусловили изводите на съда, не са в причинна връзка с поведението на ответника, или са абстрактни. Регулаторът издава решения, които са задължителни за субектите на енергийния пазар и по този въпрос спор няма. При възникване на спора в случая е нормално процедурата по сключване на договора да се забави, до уточняване на всички елементи от сложния фактически състав. Претендират се разноски. При постановяване на решението си Варненски окръжен съд е приел за установено по делото, че ищцовото дружество е производител на електроенергия от възобновяеми източници чрез изградена ФЕЦ в [населено място], общ. Дряново, при сключен договор за присъединяване на обекта към електроразпределителната мрежа на Е.ОН- България от 20.05.2010г. и след издадени разрешения за ползване на строежа и съответните присъединителни съоръжения. Договорът за достъп е сключен на 19.04.2013г с [фирма],а на 26.04.2013г ищецът е поискал сключване на договор за изкупуване. Въззивният е обсъдил водената в тази връзка кореспонденция за исковия период и безспорното обстоятелство ,че до 22.10.2013г., на която дата договорът (за изкупуване на произведена електроенергия по смисъла на чл. 31 ЗЕВИ ) е сключен, страните - обществен доставчик и производител ,са изтъквали и поддържали различна приложима преференциална цена за отношенията си по дългосрочния договор. Предвид чл.31 от ЗЕВИ,чл.177 ал.2 от ЗУТ вр. §1 т.23 от ДР на ЗЕ в съответните им редакции, въззивният съд е приел, че цената за изкупуване е била определяема от държавен регулаторен орган и отчитайки наличието на решение №Ц-18/20.06.2011г. и решение №Ц-29/29.08.2012г. на ДКЕВР, определящи различни преференциални цени за изкупуване на произведената електроенергия - второто при значително по-нисък размер от тази по първото, всяко от които относими към различните моменти на издаване на двете разрешения за ползване (на строежа ,респ на съоръженията), е счел това обстоятелство за причина договорът да не се сключи до разрешаването на въпроса.Тъй като преференциалната цена е регулирана от държавен орган ,то и решаването на въпрос за приложимата цена е станало компетентно от ДКЕВР (с постановяването на решение №Ж-211/27.09.2013г. на ДКЕВР), При това положение спорът относно същата, въззивният съд е определил и като непостигане на съгласие между страните относно клауза, която не е изисквала въобще постигане на съгласие и като „различна интерпретация на закона”, затова не може да се вмени вина само на една от тях. Съответно е изтъкнато ,че не е налице основание за приложението на чл.12 от ЗЗД ,като е съобразено ,че поведението на ответника не е недобросъвестно при конкретните обстоятелства, обстойно изложени в мотивите .Последният е предприел действия по сключване на договора непосредствено след издаването на решението на ДКЕВР от 27.09.2013г. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Обвързването на формулираните като материалноправни въпроси в изложението с доводи за неправилност на изводите на въззивния съд, който бил приел необходимост от постигане на съгласие по отношение на цената, няма връзка с решаващото съображение и аргументацията на решаващия съд по отношение на добросъвестността ,респ. недобросъвестността на насрещната страна и предпоставките на чл. 12 ЗЗД, които са решаващо преценени. Изложените от въззивния съд съображения се възприемат превратно, като връзка на въпросите с преценката на преддоговорното поведение не се обосновава. Съгласието е елемент на всеки договор, то е необходимо за ,за да възникне този юридически факт. В случая договор е сключен след като регулаторът е дал разрешение на въпрос от своята компетентност с административен акт (Решение №Ж-211/27.09.2013г),то е по същество в полза на изтъкнатата от ищеца регулирана цена. В решаваща за изхода на делото насока въззивният съд е изтъкнал ,че държавният регулатор е бил сезиран с въпрос, който е в административната му компетентност, тъй като не се касае за клауза в договора, която е била обект на договаряне и е изисквала съгласие. При тези безспорни обстоятелства, тезата че поведението на ответника е недобросъвестно - като опит за свободно договаряне при нормативно недопустимост за това, е въпрос от фактологически характер, а не правен - не налага тълкуване на конкретна материалноправна или процесуална норма, каквото е изискването на общата предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК. Гореизложеното се отнася за въпросите, формулирани в т. 1 до т. 6 от изложението, те изразяват опит да се правят други изводи от фактите. Видно, съдът е оценил несъгласието на двете страни да сключат договора при разногласието си за приложимата изкупна цена, породено от различната интерпретация на закона и докато въпросът не се реши от ДКЕВР, но не е примал че цената подлежи на договаряне между страните, за да изключи преддоговорна отговорност обществения доставчик. Въпросът може ли да се счете, че предложение за цена, несъобразена с уредени в закона правила, е недобросъвестно поведение, има отговор ,обусловен от конкретните обстоятелства По него не се обосновава соченото основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК и не може да се обоснове необходимост от тълкуване на неясни норми, или уеднаквяване на съдебната практика по прилагането на закона ,в случая нормата на чл. 12 ЗЗД. Недобросъвестността при воденето на преговори е общ въпрос, който има и правен аспект, свързан с нейните признаци, разглеждани на плоскостта на деликта, но при специфична форма на вина ,чиито елементи се установяват. Поради това несъстоятелен като обосновка по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК е доводът ,че няма „използваема” практика на ВКС. Съгласно т.4 от ТР №1/19.02.10г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос е „от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени”.Обективната липса на пречки за сключване на договора в по-ранен момент не би могла да обоснове недобросъвестност, така че и отговорът на този въпрос няма да доведе до друг решаващ извод. Въпросът по т. 7 от изложението е от процесуален характер, за задълженията на въззивния съд да дава указания на страните да предприемат процесуални действия по посочване на относими доказателства, когато са пропуснали това поради непълноти и грешки в доклада .по този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, но от изложението не става ясно кое съдържание на доклада по делото обуславя извод за отсъствие, непълнота ,или неточност.В касационната жалба се поддържа процесуално нарушение, изразяващо се единствено в липса на мотиви в решението, тъй като същите били кратки и еднотипни с мотивите по други решения на ВОС със сходен предмет. Липсват доводи за пропуснати процесуални действия или неангажирани от страната относими доказателства, дължащи се на липсващи съответни указания, при релевирани във въззивното производство възражения за непълнота и неточност на доклада на първата инстанция съгласно ТР №1/2013 ОСГТК. Поради това по поставения въпрос не се обосновава условието на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК за допускане до обжалване. В полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1524 лв., съгласно приложен списък. Върховният касационен съд, ІІІ г.о.