Определение № 1541 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 427/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на М. К. Д. срещу решение № 1043 от 04.08.2025 год., постановено по в. гр. д. №2112 по описа за 2024 г. на Софийския апелативен съд, 4-ти граждански състав. Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди, а Прокуратурата на Република България- и относно обезщетението за имуществени вреди, с твърдението, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частите, с които е отменено решение №2815 от 14.5.2024 г. по гр.д.№6629 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, 8 състав, за отхвърляне на исковете на М. К. Д. против касатора за заплащане на основание чл.2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ на обезщетение за имуществени вреди над 30 000 лв. до 42 000 лв. и за неимуществени вреди над 50 000 лв. до 75 000 лв., причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което е оправдан с влязла в сила присъда от 2.3.2020 г. по НОХД №507/2015 г. по описа на СпНС, постановено е друго решение, с което са присъдени допълнително 12 000 лв. обезщетение за имуществени вреди и 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и първоинстанционното решение е потвърдено в частите, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати 30 000 лв. обезщетение за имуществени вреди и 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по въпроса за начина на определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД и по този въпрос въззивното решение не съответства на т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и на цитирани от касатора решения на ВКС. Освен това решението противоречи и на т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК, защото част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. Счита, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС по въпроса следва ли решаващият съд при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в наказателното производство, да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и интензитета на приложената процесуална принуда, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си.

М. К. Д. застъпва становището, че няма основания за допускане на касационно обжалване в обжалваните от Прокуратурата на Република България части на въззивното решение. На свой ред го обжалва в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди над 75 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв. Желае решението в тази част да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да съобрази и посочи в мотивите към решението си всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?

2. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост-обща икономическа среда, покупателна способност, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата?

3. Съдът длъжен ли е да съобрази размера на обезщетението за неимуществени вреди със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната?

4. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът трябва ли да съобрази и да посочи в мотивите на решението си конкретни обективни икономически критерии за съответствие на обезщетението със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, като например: средна работна заплата, среден доход на домакинство, официални статистически данни за разходите за издръжка на живот според НСИ, минимална потребителска кошница, официалните индекси на цените на основни стоки и услуги/електроенергия, горива, храни, жилища/, инфлацията за съответния период, както и публикувани от БНБ и МФ макроикономически показатели за съответния период?

5. Към кой момент следва да бъдат съобразени от съда социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната-към момента на влизане в сила на оправдателната присъда по наказателното дело, или към момента на постановяването на решението за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от съда в производството по ЗОДОВ, или към някакъв друг релевантен момент?

Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор на касационната жалба на М. К. Д..

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Ищецът М. К. Д. е бил привлечен като обвиняем на 11.05.2012 г. за това, че от февруари 2012 г. до 10 май 2012 г. е участвал в организирана престъпна група с цел да върши данъчни престъпления по чл.255 от НК. Наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 8.6.2022 г., след което той е предявил срещу Прокуратурата на Република България искове по ч.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинените от незаконното обвинение неимуществени вреди в размер на 200 000 лв. и имуществени вреди от 42 000 лв., състоящи се в заплатеното в наказателното производство възнаграждение за адвокатска защита.

Първоинстанционният съд е приел, че повдигнатото обвинение е незаконно, поради което следва да се ангажира отговорността на Държавата за причинените вреди. Посочил е, че наказателното производство е отнело значително време-десет години и 28 дни, обвинението е било за извършването на тежки умишлени престъпления, наложена е била най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода от 13.05.2012 г. до 20.07.2012 г., тоест за два месеца и седем дни. От свидетелските показания е установено, че ищецът е изпитвал силна тревога, субективно притеснение и основателен страх от възможността да бъде осъден и да изтърпи наказание „лишаване от свобода“, както и от факта, че случаят е добил обществена известност и се обсъжда публично. Наказателното производство се е отразило неблагоприятно на отношенията с приятелката му, с която имали дете и в крайна сметка те се разделили. Засегнато е било достойнството и доброто име на ищеца и неговата професионална репутация, тъй като той е завършил престижни университети в Швейцария и в Англия в областта на финансите, след което е изпълнявал важни управленски длъжности в дружества в България. От друга страна обаче съдът е приел, че професионалната кариера не е била окончателно съсипана, както твърди ищецът, тъй като през 2014 г. е започнал работа като изпълнителен директор на „Петрол“ АД. Отчел е също, че ищецът не е понесъл като последица от незаконното обвинение сериозни здравословни проблеми или трайни психически травми. Като краен резултат и въз основа на обсъдените критерии първоинстанционният съд е определил за справедлив размер на обезщетението за имуществени вреди сумата от 50 000 лв. и е отхвърлил иска над тази сума до претендирания размер от 200 000 лв. Счел е, че възражението на Прокуратурата на Република България за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е основателно, поради което е присъдил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. и е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 42 000 лв.

На свой ред, за да определи размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че обвинението е за тежки престъпления, наказателното производство е продължило повече от десет години с участието на ищеца във всички съдебни заседания, във връзка с което той е изпитвал големи неудобства и в професионален план. Отчел е, че на ищеца е наложена най-тежката мярка за неотклонение -„задържане под стража“ за период от два месеца и половина, на наказателното производство е дадена гласност и е разпространена информация за образуването и хода на делото. Изтъкнал е, че са доказани типичните негативни последици от обвинението върху психическото и емоционално състояние на ищеца, както и последиците в социален план, които са довели до раздялата с неговата партньорка. Наред с това, за да завиши обезщетението над присъденото от първоинстанционния съд, въззивният съд е взел предвид, че се касае за неосъждано лице, с висше образование от чуждестранен университет и професионална реализация. Взел е предвид, че ищецът в своята млада и активна възраст между 30 и 40 години е живял в несигурност и страх от несправедливо осъждане за две тежки престъпления във връзка с дейност, касаеща професионалното му развитие. Тази несигурност е доминирала съществуването му в продължение на 10 години-изключително дълъг период за един човешки живот. Затова дължимото обезщетение за неимуществени вреди според въззивния съд възлиза на 75 000 лв., като е съобразено със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на настъпване на вредите. По отношение на размера на адвокатското възнаграждение за наказателното производство въззивният съд е посочил, че в разглеждания случай разходите за седем години съдебна фаза, не надхвърлят един разумен размер с оглед вида и тежестта на обвинението, чийто изход е бил решаващ за съществуването и благополучието на ищеца, както и с оглед дължимите в тази връзка усилия на адвоката за осъществяване защитата на лицето. Ето е счел, че искът за имуществени вреди, изразяващи се в заплатеното адвокатско възнаграждение от 42 000 лв. е изцяло основателен.

От тези мотиви на въззивния съд не се констатират основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от страните въпроси.

Първият въпрос на Прокуратурата на Република България, както и първите четири въпроса, поставени от М. К. Д., касаят задължението на въззивния съд да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗД. В практиката на ВКС се приема, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД към датата на деликта - прекратяването на наказателното производство. Съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, както и да изложи мотиви за причинно- следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди. Изпълнението на това задължение обуславя изхода на спора, но в случая въззивният съд не се е отклонил от съществуващата по този въпрос практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и съдържаща се в решения № 281 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други. Прието е, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Следва да бъдат отчетени и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено-икономическата конюнктура в страната и др. Отбелязано е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил всички факти и обстоятелства по делото, които са доказани и обуславят размера на обезщетението: продължителността на наказателното производство от повече от 10 години, тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинението/за тежки умишлени престъпления от общ характер в професионалната сфера на ищеца/, наложената най-тежка мярка за неотклонение - „задържане под стража“ в продължение на два месеца и половина. Противно на твърдението на Прокуратурата на Република България, въззивният съд не е допуснал противоречие с указанията на т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като е приел въз основа на свидетелските показания, че са доказани типичните негативни последици от обвинението върху психическото и емоционално състояние на ищеца-тоест, че е доказана и причинната връзка. Не са състоятелни и съдържащите се в касационната жалба на ищеца и обосновката към нея твърдения за изключителност на причинените нему неимуществени вреди. Както е приел въззивният съд, размерът на обезщетението на тези вреди следва да надвишава обичайния заради личността на ищеца-неосъждано лице, с висше образование от чуждестранен университет и професионална реализация, на която продължителността на наказателното производство се е отразила негативно. Присъденият размер от 75 000 лв. е напълно достатъчен, за да репарира увеличените заради тези обстоятелства вреди, без обаче да е налице такава изключителност, която да обуслови претендирания размер от 200 000 лв. По отношение на критерия за съобразяване на размера на обезщетението за неимуществените вреди със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната/3 и 4 въпрос на ищеца/ въззивният съд също не е допуснал противоречие с практиката на ВКС. Целта на критерия е да не се допусне неоснователно обогатяване на ищеца и несъразмерност на присъденото обезщетение с жизненото равнище на гражданите и в случая въззивният съд е постигнал тази цел. Изискванията на ищеца за по-подробни и детайлни мотиви, обосноваващи спазването на този критерий, не могат да бъдат възприети. Обстоятелството, че в цитираното решение № 65 от 4.5.2022 г. по гр. д. № 2601/2021 г. на III ГО на ВКС този критерий е по-детайлно развит, не означава, че такива императивни изисквания са поставени и пред мотивите на въззивните съдилища. С оглед предмета на спора и ограничената цел на критерия, не е необходимо тези съдилища да извършват детайлния икономически анализ, който ищецът се опитва да им препоръча в четвъртия си въпрос.

По петия въпрос на касатора е създадена трайна, многобройна, последователна и непротиворечива практика на ВКС, според която обезщетението за неимуществени вреди се определя към момента на причиняването им, поради което по този въпрос касационно обжалване също не следва да се допуска.

Относно размера на обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение в наказателното производство, Прокуратурата на Република България е поставила въпроса дали въззивният съд е длъжен да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, вида и тежестта на обвинението и интензитета на приложената процесуална принуда, както и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си. В мотивите си въззивният съд ясно е посочил, че в разглеждания случай разходите за седем години съдебна фаза не надхвърлят един разумен размер с оглед вида и тежестта на обвинението, чийто изход е бил решаващ за съществуването и благополучието на ищеца, както и с оглед дължимите в тази връзка усилия на адвоката за осъществяване защитата на лицето. По този начин съдът е разрешил въпроса в съответствие с указанията на ТР № 1 от 11.12.2018 г. по тълкувателно дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, според които изплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение се дължи изцяло, когато не надвишава съществено разумния и обичаен размер. Ето защо и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

При този изход на спора всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,