Определение № 5807 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4585/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от В. С. Б. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. срещу определение № 620 от 10.09.2025г. по ч.гр.д. № 510/2025г. на Апелативен съд Варна, с което е отменено определение № 3915 от 21.08.2025г. по ч.гр.д.№ 1843/2025г. на ОС Варна и вместо това е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на бъдещите обективно съединени искове в полза на Община Варна срещу В. Б. с правно основание чл.101, ал.1, вр.чл.102 Закона за държавния служител за осъждане за заплащане на сумите от 1 830 722.88лв., от 733 502.25лв. и от 60 066лв., главници, както и от 47 884.94лв., 21 551.63лв. и 4 429.17лв., заплатени такси, всички ведно със законната лихва, считано от 4.08.2025г., заплатени по изп.д.№ 393/25г.на ЧСИ Д. чрез налагане на следните обезпечителни мерки: възбрана върху: 1/. поземлен имот с идентификатор № ... по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], Район „П.“,к.к.“Ч.“ с площ от 850 кв.м., начина на трайно ползване. за друг обществен комплекс, ведно с построената в имота сграда с идентификатор № ..., с площ от 60 кв.м.и РЗП 89.20кв.м., брой етажи-2, предназначение вилна сграда, еднофамилна, 2/.25/126 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № ..., находящ се в землището на [населено място], район „П.“, м. „Р.“, с площ от 51 974 кв.м., с трайно предназначение на територията- земеделска, начин на ползване – нива, 3/. 25/126 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № ..., находящ се в землището на [населено място], район „П.“, м. „Р.“, с площ от 10 936кв.м., трайно предназначение на територията- земеделска, начин на ползване – нива, 4/. Поземлен имот, лозе с площ от 1 793.46 кв.м., находящ се в землището на [населено място], м.“С. а.“, представлаващ парцел № 109 от масив 25 по плана за земеразделяне, 5/.празно дворно място, цялото от 1 200 кв.м.,съставляващо част от поземлен имот с пл.№ ... по плана на [населено място], [община], 6/. поземлен имот с идентификатор № ... по КККР на [населено място], [община], с площ от 1 381 кв.м., с трайно предназначение на територията- земеделска, начин на ползване – нива и запор на банкови сметки в „ЦКБ“АД, вкл.сметка [банкова сметка], в „ПИБ“АД, „ОББ“АД и „Уни кредит Банк“ АД до общия размер на претендираните суми от 2 698 156.87лв. и е определен едномесечен срок за предявяване на бъдещите искове. Срещу подадената частна жалба е постъпило становище от Община Варна,представлявана от кмета К., чрез процесуалния представител юрисконсулт И., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, доколкото не се сочи релевантен въпрос, а ако се приеме че посочените са такива, то те не отговарят на изискванията за посоченото специално основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Отделно счита постановеният за акт за правилен. Частната жалба е подадена в срок, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: Не се спори и се установява със заповед № ДС-0373 от 25.04.2014г.на кмета на Община Варна, че В. С. Б., считано от 28.04.2014г.е назначен на длъжността „Главен архитект“, на основание чл.16а и чл.67, ал.4 ЗДСл. Бъдещият иск, който молителят е посочил, че ще предяви е по чл.101, ал.1 ЗДСл, съгласно който: „Държавният служител отговаря за вредите, които е причинил умишлено или при груба небрежност на държавата или на гражданите чрез незаконосъобразни действия или бездействия при или по повод изпълнение на служебните му задължения“. Съгласно чл.102 ЗДСл.тази имуществена отговорност се осъществява по исков ред. Твърденията си за реално причинени вреди, Община Варна е обосновала с постановено окончателно осъдително решение № 6524 от 17.06.2025г.по адм.д.№ 4696/2024г. на ВАС, което прилага. С него е отменен първоинстанционния акт и е постановен нов, с който Община Варна е осъдена да заплати на „Тодор Билт 2006“ ЕООД и „Знамената“ ЕООД сума от по 375 000евро за всяко едно от дружествата, на основание чл.1, ал.1 ЗОДОВ. В мотивите изрично е прието, че присъдените вреди са „пряко и непосредствено причинени от виновното бездействие на Главния архитект при изпълнение на задължението му да завери за влизането му в сила и предаде влязлото в сила разрешение за строеж на собствениците на имота, за да могат те да упражнят правата си и да изпълнят задължението си да предоставят това разрешение за строеж на строителя за да започне работа и да изпълнят условието да се пристъпи към учредяване на право на строеж между страните по договора“. При тези данни, въззивният съд е преценил искането за допускане на обезпечение за основателно, с решаващ довод за допустимост и вероятно основателност на бъдещите искове и наличие на обезпечителна нужда с оглед опасността ответникът да отчужди или укрие имуществото си. Поисканите обезпечителни мерки са преценени че са подходящи и не сочат свръхобезпеченост. При така изложените мотиви, частният жалбоподател се позовава на основанията за допустимост /изискуеми съгласно препращането по чл.274, ал.3 ГПК/ по чл.280, ал.2 ГПК -недопустимост и очевидна неправилност на постановения акт и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Счита, че са разрешени в противоречие с установената съдебна практика следните поставени три въпроса: 1. Може ли да бъде допуснато обезпечение на бъдещ иск, който е недопустим? Какви са задълженията на съда при преценка съществуването на правото на обезпечителна защита? Твърди се противоречие с определение приетото в ч.гр.д.№ 5495/2013г.на ІV г.о., 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по основателността на искането за обезпечение? Твърди се противоречие с приетото в решения, постановени по гр.д.№ 774/2023г.на ІІІ г.о. и гр.д.№ 4488/2019г.на ІV г.о., и 3. Следва ли в обезпечителното производство, при налагане на запор върху банкова сметка с титуляр ответник по бъдещ иск по чл.101 ЗДСл., по която се получава възнаграждение за труд, да се съобразява нормата на чл.446, ал.1 ГПК? Твърди се противоречие с ТР № 2/26.05.2015г.по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. Първото основание за недопустимост по чл.280, ал.2 ГПК е обосновано с твърдение за постановяване на акт по недопустима молба за допускане на обезпечение, защото тя е подадена от главен юрисконсулт, в нарушение на нормата на чл.39, ал.2 ЗМСМА, изискваща кметът на общината да определи със заповед заместник кмет, който да го замества при отсъствието му от общината. Считат, че компетентен да подаде молбата може да е заместник кмет, но не и Главен юрисконсулт. Основанието очевидна неправилност е обосновано с липса на извършена преценка за предпоставките за основателност на искането за допускане на обезпечение. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато, доколкото не е налице нито едно от посочените от касационния жалбоподател специални основания за допустимост. Постановеният въззивен акт не е недопустим, защото не е постановен по нередовна молба, предявена от некомпетентно лице. Искането е подадена от главен юрисконсулт, който е бил изрично упълномощен за това от кмета на Община Варна. По делото не са представени доказателства, от които да се изведе извод, че упълномощителят /кметът К./ е бил отстранен от длъжност или по някакъв начин е лишен от правата, произтичащи от заеманата от него длъжност. В този смисъл хипотезата по чл.39, ал.2 ЗМСМА, на която се позова жалбоподателят, не е налице, защото не се касае за предприето действие в резултат на заместване на кмета поради отсъствието му от общината, а за надлежно упълномощаване от компетентното лице /кмета/ на лице с юридическа правоспособност /главния юрисконлут/ да осъществи конкретно процесуално действие. Доколкото в този смисъл е и първият поставен - във връзка с посоченото основание за допустимост по чл.280, ал.1 ГПК въпрос - следва да се посочи че в случая противоречие с цитираното ч.гр.д.№ 5495/2013г.на ІV г.о. няма. С него е прието, че нужда от обезпечение може да съществува само на допустим иск, поради което съдът следва да прецени допустимостта на иска, чието обепечаване се претендира и да събере служебно необходимите доказателства за това и в случая именно това е направено. Не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по втория поставен въпрос. Безспорно е, че съгласно установената практика /включително и посочената от жалбоподателя/, въззивният съд дължи излагане на собствени мотиви, които да отразяват неговите фактически и правни изводи, които следва да са ясни и точни и това е направено. Те са свързани с наличие на обезпечителна нужда с оглед вероятната основателност на бъдещите искове. Касае се за преценка, осъществена въз основа на конкретно посочените от молителя данни във връзка с бъдещия иск /страни, предмет, правно основание/ и представеното окончателно съдебно решение, което съдържа достатъчно приети за установени факти и обстоятелства, въз основа на които да се изведе извод за допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск. Във връзка с допълнително представената от жалбоподателя молба с вх. № 22543/4.12.2025г., с която се уведомява съда, че по предявеният в указания срок иск по чл.101, ал.1 ЗДСл. е образувано гр.д.№ 2239/2025г.на ОС Варна, по което е постановено разпореждане за оставяне без движение на исковата молба с дадени задължителни указания във връзка с констатирани нередовности, следва да се посочи, че това обстоятелство е ирелевантно за настоящето производство. В обезпечителното производство се преценява само и единствено наличието н предпоставките по чл.391 ГПК – обезпечителна нужда, допустимост на бъдещия иск и наличие на писмени доказателства, въз основа на които да се изведе извод за неговата вероятна основателност. Третият поставен въпрос, касаещ съобразяване с чл.446, ал.1 ГПК при налагане на обезпечителна мярка „запор“, също не може да обоснове допустимост на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това е така, защото посочената норма, регламентираща начина на изпълнението, което е насочено към възнаграждение на труд, е насочена към съдебния изпълнител. Тя намира приложение при изпълнението, а не при допускането на обезпечението. При допускане на обезпечението се определят съответните обезпечителни мерки, а при тяхното изпълнение – се определя обема, при съобразяване на императивно установените законови разпоредби. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя за очевидна неправилност на постановения въззивен акт. Очевидната неправилност по чл.280, ал.2 ГПК не съвпада с понятието за неправилност на акта. За да е очевидно неправилен - следва да са допуснати нарушения или на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на спора, или законът да е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, или грубо да са нарушени основни логически, опитни или общо приложими научни правила, а настоящият случай не е такъв. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ г.о.,