Определение № 2284 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4116/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Б. И., Й. С. И., С. Й. И. и М. Й. И., чрез пълномощник адвокат Й. Й. от САК, срещу въззивно решение № 2487/16.05.2023 г. постановено по възз. гр. д. № 13383/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което, след отмяна на решение № 20152454/06.07.2021 г. по гр. д. № 53931/2019 г. на Софийски районен съд, е обявен за недействителен на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК] /правоприемник на първоначалния ищец „Банка Пиреос България“ АД, ЕИК[ЕИК]/ сключения между И. Б. И. и Й. С. И., в качеството на продавачи, и С. Й. И. и М. Й. И., в качеството на купувачи, договор за покупко – продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт за покупко – продажба на недвижим имот № ..., том ІV, рег. № 29653, дело № 724/2014 г. на нотариус Р. Д., с рег. № 274, в частта относно прехвърлената от И. Б. И. 1/4 идеална част от апартамент № .., находящ се в [населено място],[жк]ІІ, [жилищен адрес] със застроена площ 80.59 кв. м., заедно с 1.281 % идеални части от общите части на сградата, включително и правото на строеж върху държавна земя, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор ...... Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В същата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „При наличие на валидно учредено поръчителство и възникнала въз основа на него солидарна отговорност, как следва да се тълкува по смисъла на чл.20 ЗЗД последващо волеизявление на поръчителя за задължаването му като солидарен длъжник по смисъла на чл.121-123 ЗЗД и дали същината и характеристиката на отговорността на поръчителя към кредитора се променят в отговорност на встъпил в дълг съдлъжник, без да е изразена изрична воля от поръчителя за встъпване в задължението като съдлъжник?“ и 2. „Дали в производство по предявен конститутивен иск по чл.135 ЗЗД може да се оспорва материалната легитимация на ищеца, чрез възражение на ответника за погасяване по давност на вземането на ищеца и дали разглеждането на такова възражение от съда е в противоречие с разясненията по т.2 на тълкувателно решение №2 от 09.07.2019 г. по тълк. д. №2/2017 г. на ОСГТК на ВКС?“. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди се, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 213/06.01.2017 г. на ВКС IV г.о., по гр.д. № 5864/2015 г.; решение № 156 на ВКС IV г.о., по гр.д. № 6042/2015 г.; решение № 85 на ВКС III г.о., по гр.д. №1207/2014 г.; решение № 231/17.01.2020 г. на ВКС IV г.о., по гр.д. № 4249/2017 г. По втория въпрос се сочи противоречие с: решение № 50190/10.02.2023 г. на ВКС I т.о., по т.д. № 1953/2021 г. и решение № 60082/03.09.2021 г. на ВКС I т.о., по т.д. № 2771/2018 г. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – тъй като с атакуваното решение въззивният съд се произнесъл по въпроси, който са от значение за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответника по жалбата „Юробанк България“ АД, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че „Юробанк България“ АД /правоприемник на „Банка Пиреос България“ АД/, има качеството на кредитор на ответницата И. Б. И. по силата на сключен между тях им договор за встъпване в дълг от 03.11.2010 г., обективиран в Анекс А2 към Договор за кредит – Овърдрафт № OVD – 182/2008 г., и въз основа на изпълнителен лист от 07.11.2011 г., издаден в полза на „Банка Пиреос България“ АД въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 41558/2011 г. на СРС срещу солидарните длъжници „Доби Билд“ ЕООД и И. Б. И. за вземания по договора за кредит. Посочено е, че на 04.11.2008 г. е бил сключен Договор за кредит – Овърдрафт по разплащателна сметка № OVD – 182/2008 г. между „Банка Пиреос България“ АД- кредитор, „Доби Билд 1“ ЕООД - кредитополучател, и И. И. Б. – поръчител, съгласно който Банката - кредитор приела да извършва плащания по нареждане на кредитополучателя при условията на кредит – овърдрафт за осъществяване на текущи разплащания на кредитополучателя по разплащателна сметка на последния открита в банката, при максимално допустимо дебитно салдо в размер до 50 000 лв. На 03.11.2009 г. между същите бил сключен Анекс А1 към Договора за кредит, за съдържанието на който липсвал спор между страните. На 03.11.2010 г. бил подписан Анекс А2 към Договор за кредит между банката- кредитор, „Доби Билд 1“ ЕООД - кредитополучател, и И. И. Б., посочена като солидарен длъжник. Със същия срокът за издължаване на кредита бил удължен до 04.11.2011 г., като в чл. 3 от Анекс А2 Банката и И. Б. И. уговорили солидарна отговорност по смисъла на чл. 121 – 123 ЗЗД между последната и кредитополучателя по Договора за кредит за заплащане на всички дължими суми до окончателното му погасяване. Съгласно чл. 4 от Анекс А2 кредитополучателят, като първоначален длъжник, не се освобождавал от отговорност към Банката и продължава да отговаря за изпълнението на договора за кредит и всички сключени анекси към него заедно със солидарния длъжник, а съгласно чл. 5 от Анекс А2 при неплащане на дължими съгласно договора суми, банката можела да насочи изпълнението и да събере дължимите суми в пълен размер както от кредитополучателя, така и от солидарния длъжник. Въззивният съд е приел, че учреденото с договора за поръчителство /обективиран в договора за кредит от 04.11.2008 г./, обезпечително правоотношение между Банката и И. Б. И. е било изменено с последващ договор за встъпване в дълг от 03.11.2010 г., сключен между тях /обективиран в Анекс А2/, като нововъзникналото обезпечително правоотношение вече е породило самостоятелно задължение за ответницата, като солидарен длъжник, в какъвто смисъл били и сочените от ищеца основания за ангажиране на нейната отговорност. Прието е, че тъй като отговорността на ответницата И. И. не произтича от договор за поръчителство, за правния спор срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е правно ирелевантен, и че не подлежат на обсъждане, като неотносими към спора, въпросите относно това бил ли е спазен същия. За неотносими към спора, образуван по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, са приети от въззивния състав и възраженията на ответниците за изтекла погасителна давност на вземането на ищеца, доколкото по делото нито се твърдяло, нито се установявало съществуването на вземането на Банката да е било отречено със сила на пресъдено нещо. Посочено е, че в производството по иска по чл. 135 ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор, а защитата си като длъжник по тези отношения ответникът би могъл да осъществи само по иска за самото вземане. По делото не се твърдяло и наличие на преюдициален спор между страните, с предмет установяване съществуването, респ. несъществуването на вземанията на банката. Прието е, че ищецът е придобил качеството на кредитор преди длъжникът И. Б. И. да прехвърли притежаваното от нея право на собственост върху процесния недвижим имот на ответниците С. Й. И. и М. Й. И. чрез оспорената увреждаща сделка, сключена на 19.09.2014 г. Посочено е, че с извършеното отчуждаване имуществото / ј идеална част от апартамент № .../ служещо за общо обезпечение на банката –кредитор, имуществото на длъжника е било намалено, поради което разпоредителното действие е увреждащо кредитора, без значение дали при извършването му в патримониума на длъжника е постъпило друго имуществено благо. Знанието на купувачите С. Й. И. и М. Й. И. за увреждането и тяхната добросъвестност не подлежало на доказване с оглед на законова презумпция в чл. 135, ал. 2 ЗЗД за знание и на факта, че те са низходящи /деца/ на праводателя И. И.. По делото не били ангажирани доказателства, от които да следва извод, че посочената презумпция е оборена. С оглед на изложеното въззивния съд е достигнал да извода, че са налице предпоставките по чл. 135, ал. 1 ЗЗД и предявеният иск е основателен. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Поставения от касатора в изложението първи въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Същия предпоставя обстоятелства и факти /липса на изразена изрична воля от поръчителя за встъпване в дълга като съдлъжник/, които въззивния съд не е приемал за установени от доказателствата по делото. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е изложил доводи, че клаузата на чл.3 от Анекс А2 от 03.11.2010 г. е ясна и е приел, че с тази разпоредба е договорена солидарна отговорност по смисъла на чл.121- чл.123 ЗЗД между банката и И. Б. И., като последната като солидарен длъжник е поела договорното задължение да отговаря за целия дълг по договора за банков кредит. Решаващият съдебен състав е приел, че е изменено съществувалото до момента правоотношение между банката- кредитор и поръчителя И., като последната по силата на изрично съглашение с кредитора се е задължила като съдлъжник с кредитополучателя да отговаря солидарно за изпълнението на целия дълг. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация. Следва освен това да се посочи, че вземането на ищеца в случая е основано на изпълнителен лист, издаден в полза на банката – кредитор въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК срещу И. Б. И., в качеството й на „солидарен съдлъжник по договора за кредит“. Заповедта за изпълнение, замества съдебното решение като изпълнително основание. Тя се ползва със стабилитет, сходен по последици със силата на пресъдено нещо. Тя установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК за длъжника остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК /когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането/, настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират /решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 6 от 21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 3 от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и др./. Вторият въпрос е релевантен предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения, но по него не са налице допълнителните предпоставки от поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Приетото от въззивния съд е в съответствие със задължителната практика, изразена в Тълкувателно решение №2 от 09.07.2019 г. по тълк.д. 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което Павловият иск е средство за защита, конститутивен облигационен иск, за отмяна на увреждащи сделки. Предмет на делото не е самото вземане, а потестативното право да се обяви недействителна спрямо кредитора сделка. Съгласно дадените там разяснения по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл. 135 от ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно, не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 от ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането/. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. В производството по иска по чл. 135 от ЗЗД съдът не проверява съществуването на твърдяното от ищеца вземане, освен ако този въпрос не е въведен като предмет на делото- било от ищеца, чрез съединяването на отменителния иск с иск за съществуване на вземането, било от ответника, чрез предявяването на насрещен иск. В този случай при предявен иск относно вземането, процесът би бил преюдициален по отношение на процеса по Павловия иск. В случай, че не е заявено вземането за съвместно разглеждане с иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД, сезираният с последния иск съд, преценява само на основание твърдените факти, дали вземането съществува. В Тълкувателното решение е прието, че извън това оспорванията на вземането в процес по иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД не могат да се разглеждат. Качество на кредитор може да бъде спорно, но не може да бъде отречено в инициирания от тази страна процес, поради възражения, които намалилият своето имущество длъжник би имал във връзка със съдържанието на облигационното отношение, по силата на факти, които следва да се предявят чрез иск или възражение, но не в процеса по чл. 135 ал.1 от ЗЗД. Оспорването може да стане само в процес относно вземането и ако има такъв да се зачете от съда, разглеждащ иска с правно основание чл. 135 от ЗЗД / решение № 266/18.03.2021 г. по гр. д. № 247/2020 г. на ВКС, IV г.о.; определение № 450/30.06.2020 по т.д. № 2603/2019 г. на ВКС, II т.о./. В случая съдът е приел за установено вземане основано на изпълнителен лист от 07.11.2011 г., издаден в полза на банката – кредитор въз основа на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 41558/2011 г. на СРС срещу солидарните длъжници „Доби Билд“ ЕООД и И. Б. И. за вземания по договора за кредит, и това е дало основание да приеме, че наред с останалите предпоставки, предвидени в чл. 135 от ЗЗД, е налице право на банката да обяви за относително недействителна атакуваната сделка. Въпросът е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което липсва допълнително соченото основание по чл. 280, ал.1 т. 1 от ГПК. Поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос също отсъства и прави неоснователно искането за достъп до касация. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение