Определение № 3869 от 04.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1521/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Д. Г. Г., чрез адв. И. П. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 220/12.12.2022г. по в.гр.д.№ 436/2022г. по описа на Апелативен съд Пловдив, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен предявения от Д. Г. Г. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.128,ал.2 вр. с ал.1 НК по нохд № 626/2015г по описа на РС Казанлък до размер от 8 000 лева и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лева. Касаторът ищец Г. обжалва решението в отхвърлителната част с доводи за неправилност и необоснованост. Твърди, че е доказал всички заявени за репарация неимуществени вреди и високия им интензитет, поради което му се следва пълния претендиран размер на обезщетението. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи това на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения от касационната инстанция (съобразно т. 1 на ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС) въпрос за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Касаторът ответник Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като обуславящи изводите на въззивната инстанция, са поставени в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2-ри ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които определят и изключват неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?“ 2/ „Допустимо ли е във въззивното производство съдът служебно да разшири основанието и обхвата на исковата претенция, в частност да разшири периода на твърдените вреди от ищеца от обвинението, от 03.08.2011г. на 27.05.2010г. и фактически да осъди Прокуратурата на Р България при непредявен иск по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ, при неизчерпана процедура по чл. 8 ЗОДОВ?“ 3/ „Следва ли въззивният съд при изразяване на решаващата си воля да съобрази дали в първоинстанционното решение, в диспозитивно-осъдителната му част, има съдържателни противоречия и празноти и при констатирането им следва ли да отмени първоинстанционното решение?“ 4/ „Следва ли въззивният съд при изразяване на решаващата си воля по същество да я изложи в пълнота и без противоречия?“ 5/ „Представлява ли обвинение в извършено престъпление по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ снемането на обяснение от полицейски служител на етап предварителна проверка, инициирана по жалба на частно лице до началника на РПУ ?“ Вторият и петият въпроси са поставени в контекста на оплакванията, че въззивният съд недопустимо и неправилно е определил за начална дата на наказателното преследване срещу ищеца 27.05.2010г., вместо 03.08.2011г., когато на ищеца е било повдигнато обвинението, по което е оправдан, и е отчел продължителността на наказателното преследване като обстоятелство, водещо до по- висок размер на обезщетението за неимуществени вреди, без да е бил сезиран с иск по чл. 2б ЗОДОВ. Третият и четвъртият въпроси са относими към твърдението на касатора ответник за противоречие в решаващата воля на съда, изразяващо се в това, че нохд № 626/2015г. по описа на РС Казанлък, цитирано в диспозитива на първоинстанционното и въззивното решение, е продължило малко над една година, а в мотивите на въззивния съд е прието, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило над осем години. Ищецът оспорва касационната жалба на ответника. Ответникът не е депозирал отговор на касационната жалба на ищеца. Съдът намира за допустими касационните жалби, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения: За да уважи предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 8 000 лева, въззивният съд е взел предвид следните конкретно установени по делото обстоятелства: 1/ от една страна, свързаните с наказателното преследване – обвинението срещу ищеца е едно, за тежко престъпление по чл. 128, ал.2, вр. с ал.1 НК; наказателното преследване срещу ищеца за това престъпление е започнало на 27.05.2010г., когато е разбрал за образуваното срещу него досъдебно производство и е продължило до 21.09.2018г., когато е влязла в сила оправдателната присъда т.е. за 8 години и 4 месеца; наказателното производство е било съдопроизводствено усложнено, а процесуалното участие на ищеца – значително; ищецът е търпял мярка за неотклонение „подписка“ и 2/ от друга страна, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищеца, като тук са съобразени обичайният характер на търпените неимуществени вреди (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, уронване на доброто име) и обстоятелството, че за заявените за репарация нетипични вреди – конкретни несполуки в професионалния и личния живот на ищеца, не се доказва от същия, чиято е доказателствената тежест, да са в причина връзка с незаконното обвинение. Съпоставката на очертаните по- горе две групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че с оглед неразумния срок на наказателното преследване и обусловения от него интензитет на вредите, справедливият размер на претендираното обезщетение възлиза на 8000 лева – с 3000 лева повече от определения от първата инстанция. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касатора ищец въпроси, както и първият въпрос на касатора ответник са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения или в обичайната му битова, обществена и професионална среда и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Въззивният съд се е съобразил изцяло с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение само за обичайните неимуществени вреди, а определяйки глобалния размер на обезщетението е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на страните с конкретния размер на обезщетението, както и това на ищеца с извода за липса на причинна връзка между личните и професионални му несгоди и незаконното обвинение, са довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Поставените от касатора ответник от втори до пети въпроси, вкл., нямат претендираното значение за изхода на спора. По реда на предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ се обезщетяват вреди от нарушаване правата и благата на обвиненото лице от неоснователно упражнената държавна принуда във връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление. За какъв период е упражнявана тази принуда и индивидуализацията на досъдебното и съдебното производство, в които това е станало, са въпроси от съществото на спора и нямат определящо значение за основанието на предявения иск. Такова имат престъплението, за което се твърди незаконно обвинение и изхода от последното – дали наказателното производство е прекратено или приключило с оправдателна присъда. В случая е извън съмнение, че предмет на спора са вреди от воденото срещу ищеца наказателно производство по повод престъпление по чл. 128, ал.2 вр. с ал.1 НК - причиняване на тежка телесна повреда на Г. Т. на 20.05.2010г., както и че по обвинението за това престъпление ищецът е оправдан с влязла в сила на 21.09.2018г. присъда. Няма спор и че предмет на нохд № 626/ 2015г. по описа на РС Казанлък е обвинението за процесното престъпление. Ето защо, посочването в диспозитива на обжалваното решение на цитираното наказателно общ характер дело, наред с престъплението, за което ищецът е незаконно обвинен, не внася нито противоречие с мотивите на съда, нито неяснота относно основанието на предявения иск. При разглеждане на иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ съдът е властен да определи периода, за който се търпят вреди от незаконното обвинение, съобразно събраните по делото доказателства. Не е задължително началният момент на този период да съвпада с връчване на постановлението за привличане на обвиняем. Съдебната практика константно тълкува употребеният в чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление” по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл, което й позволява да приеме, че на това основание се обезщетяват и вредите, които лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи преди да бъде привлечено в качеството на обвиняем. В този смисъл са решение № 187/13.06.2012г. по гр.д.№ 1215/2011г., ВКС, ІІІ ГО; решение № 353/ 06.11.2015г. по гр.д. 892/2015г., ВКС, ІV ГО; решение № 50202/06.10.2022г. по гр.д.№ 3415/21, ВКС, ІV ГО; решение № 73/24.06.2020г. по гр.д.№ 4400/2019г. на ВКС, ІІІ ГО и др. чиито разрешения се споделят от настоящия състав. В съответствие с тази практика въззивният съд е определил за начален момент на наказателното преследване срещу ищеца датата 20.07.2010г., когато, съгласно приетото с обжалваното решение, ищецът е бил разпитан в рамките на образувано срещу него досъдебно производство за процесното престъпление. Въззивният съд не е приемал, че на тази дата, както твърди касаторът ответник, са снети обяснения от ищеца от полицейски служител на етап предварителна проверка, инициирана по жалба на частно лице до началника на РПУ. Продължителността на наказателното преследване срещу ищеца е преценена с обжалваното решение като критерий за определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, какъвто тя безспорно е. Обсъждането й не е недопустимо и не представлява произнасяне по иск по чл.2б ЗОДОВ, какъвто ищецът безспорно не е предявил. В обобщение, няма основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и съдът