Определение № 60125 от 18.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3563/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 ГПК. Образувано е по частна жалба вх. № 283416 от 23.02.2021 год. на А. Б. Я., чрез адв. П. А. от САК, срещу определение № 261272 от 21.01.2021 год. по в. ч. гр. д. № 11806/2020 год. на Софийски градски съд в частта му, с която не е уважена молбата й по чл. 248, ал. 1 ГПК за горницата над уважения размер от 150 лв. до пълно претендирания размер на направените разноски, съгласно представения от нея списък по чл. 80 ГПК. Поддържат се доводи за неправилност на обжалваното определение в тази му част, в която всъщност е налице допусната очевидна фактическа грешка с оглед липсата на изричен потвърдителен диспозитив в отхвърлителната част, подлежаща на поправка по реда на чл. 247 ГПК. Искането е за неговата отмяна и вместо това се присъди претендираната разлика до пълния размер на направените от жалбоподателката разноски в делбеното производство. Претендира присъждане на такива и за настоящето производство. В постъпилия писмен отговор ответникът И. В. И., чрез адв. Ст. Д. от САК, оспорва частната жалба като недопустима, респ. неоснователна. Претендира присъждане на разноски в настоящето производство. Съделителката Т. Б. П. не е взела становище. Частната жалба срещу въззивното определение е процесуално допустима, като подадена в срок от легитимирана страна, съдържаща изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК с релевиране на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като са формулирани процесуалноправни въпроси относно момента в производството по съдебна делба на присъждане на разноските, както и от кой момент започва да тече срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК, за приложението на чл. 78 ГПК в делбеното производство. Жалбоподателката се позовава на противоречие с представената практика на ВКС, както и с ППВС № 7/73 год. Релевира и наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред първоинстанционния Софийски районен съд по гр. д. № 21583/2014 год. е образувано по предявен от А. Б. Я. иск за делба на описания в исковата молба недвижим имот в [населено място], срещу двама ответници – И. В. И. и Т. Б. П.. Делбата на имота е допусната с влязло в сила решение от 24.03.2018 год. между страните, при посочените в решението квоти, а с решение от 2.09.2019 год. същият е изнесен на публична продан, както и е отхвърлен предявения от А. Я. срещу И. И. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 1 462.34 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на нейната част от имота в периода от 3.11.2014 год. до 4.10.2018 год. Съделителите са осъдени да заплатят по сметка на съда дължимата от всеки от тях съобразно дела им държавна такса. По претендираните от А. Я. разноски съдът не се е произнесъл с решението, поради което и същата е подала на 8.10.2019 год. /пощенското клеймо/ молба по чл. 248 ГПК за допълване на решението в частта за разноските, съгласно представения по делото списък по чл. 80 ГПК. С обжалваното определение въззивният съд е отменил частично определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата, като е приел, че за направените в първата фаза на делбата разноски молбата е просрочена. Поради това и тези разноски следва да останат за сметка на направилата ги страна, а относно тези по извършването на делбата следва да намери приложение чл. 355 ГПК – спор между страните по ликвидиране на съсобствеността относно способа не е съществувал, претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлена, поради което и не се дължат разноски на ищцата А. Я.. При това положение за заплатеното възнаграждение за вещото лице на същата следва да й се заплати от съделителя И. И. неговия дял от 150 лв., който тя е внесла за негова сметка, а направените от нея разноски в депозита съразмерно нейния дял в съсобствеността, както и заплатеното адвокатско възнаграждение остават за нейна сметка, съгласно чл. 355 ГПК. Поставеният въпрос относно момента в производството по съдебна делба на присъждане на разноските, както и от кой момент започва да тече срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК, е обуславящ изхода на спора за присъждане на претендираните от страната разноски, тъй като направените такива в първата фаза на делбата не са присъдени поради изтекъл срок за обжалване на решението, респ. изтекъл срок за подаване на молба за изменение в тази му част. Макар и решението по допускане на делбата да изпълнява самостоятелна правозащитна функция – установяване правото на делба със сила на пресъдено нещо, поради което и придаващо самостоятелен характер на първата фаза на делбеното производство, то целта на съдебната делба се постига с извършването й във втората фаза, т. е. подчертаният двуфазен характер на съдебната делба е подчинен на една и съща цел за ликвидиране на имуществената общност. Затова и разноските, които се дължат в делбеното производство се подчиняват на особен режим – съгласно правилото на чл. 355 ГПК страните заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, а по присъединените искове същите се определят по чл. 78 ГПК. Непротиворечива е практиката на ВКС относно приложението на горната разпоредба, идентична с чл. 293а ГПК, отм. /респ. по чл. 78 ГПК с чл. 64 и чл. 65 ГПК, отм./, относно разноските, които съделителите заплащат съобразно дяловете си при приключване на делбеното производство: тези по призоваване на свидетели, възнаграждения на вещи лица по допуснати експертизи, разноски по извършване на процесуални действия по повод признаване и ликвидиране на съществуващата съсобственост, като при липса на оспорване на правата на съделителите и при липса на спор относно способа за извършване на делбата, всеки съделител понася сам направените разноски за процесуално представителство от адвокат. При наличието на такъв спор по правата, респ. оспорване на самия факт на съсобствеността, ако искът бъде отхвърлен, както и по присъединените искове във втората фаза на делбата и при обжалване, приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК, /респ. чл. 64 ГПК, отм./, съгласно разясненията в т. 9 на ППВС № 7/73 год., както и в последващата практика на ВКС, напр. определение № 4/6.01.2011 год. по ч. гр. д. № 542/2010 год., ІІ г. о., определение № 692 от 29.09.2014 год. по гр. д. № 4283/2014 год. ІІІ г. о., определение № 47 от 29.01.2015 год. по ч. гр. д. № 6919/14 год. І г. о., определение № 255 от 9.10.2013 год. по гр. д. № 563/2012 год. І г. о. и др. Като е приел, че направените в първата фаза на делбата разноски не могат да се присъдят поради това, че е следвало да се поиска изменение на решението по допускане на делбата в срока по обжалването му, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с горната съдебна практика относно момента на присъждането на разноски в делбеното производство, а оттук и по приложението на чл. 355, респ. чл. 78 ГПК, тъй като не са присъдени поради просрочие на подадената молба. Това обосновава допускане на касационното обжалване на въззивното определение при наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно даденото в утвърдената съдебна практика разрешение относно разноските в делбеното производство, съгласно чл. 355 ГПК - страните в делбеното производство заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им, респ. с оглед изхода по присъединените искове съгласно чл. 78 ГПК. Дяловете се обособяват при приключване на делбеното производство, с извършването на съдебната делба. В този момент се определят и дължимите държавни такси, което е осъществено от първоинстанционният съд в решението му по извършване на делбата, но е пропуснато произнасяне по искането на ищцата за присъждане на направените от нея разноски. Пропускът да се произнесе по разноските обосновава произнасяне по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, която е подадена в срок. Правилно въззивният съд е приел, че спорове относно съсобствеността и способа на извършване на делбата не е имало в настоящето производство, поради което и разноските за възнаграждението на вещите лица следва да се понесат от тях съобразно дяловете им. В първата фаза за възнаграждение на вещото лице е внесена сумата 306.70 лв., държавна такса 12 лв. за вписване на исковата молба, които разноски всеки от съделителите следва да понесе съобразно дела си – 159.35 лв. за И. И., и по 79.67 лв. за всяка от останалите две съделителки. Разноските за възнагражденията на пълномощниците на страните също следва да се понесат от страните, така както са ги направили. Тъй като ищцата, сега жалбоподател, е платила възнаграждението за особен представител на И. И., съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК, то последният следва да бъде осъден да й заплати тези разноски /800 лв. съгласно вносния документ/, както и съответстващия му се дял от останалите такива по установяване на съсобствеността, внесени в хода на производството от ищцата А. Я., извън тези, предмет на въззивното определение. Или, общо този съделител дължи на жалбоподателката сумата 959.35 лв. за направените от нея в първата фаза на делбата разноски, а другата съделителка Т. П. - сумата 79.67 лв. за частта, съответстваща на дела й в същите. С оглед на изложените съображения относно разпределянето на отговорността за разноските в приключилото делбено производство, следва извода за неправилност на въззивното определение в обжалваната му част до посочените по-горе размери, до които същото следва да бъде отменено и вместо това същите следва да бъдат присъдени на жалбоподателката. В останалата му част, за разликата над тези размери до пълните предявени такива по списъка, искането е неоснователно. Разноски в настоящето производство не се присъждат, въпреки исканията на страните в тази насока. Съображенията за този извод се извеждат от същността му като несамостоятелно производство, с предмет произнасяне по искане на страна за изменение на вече постановен акт в частта му за разноските в съответната съдебна инстанция, поради което интересът на страната изключва осъществяването на нови разноски, респ. присъждането им. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение