Определение № 1570 от 12.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 664/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от адв. Ц. З. Т. от САК – особен представител на ответниците Х. Н. Е. и В. К. Е., срещу определение № 228 от 30.01.2024 г. по в. ч. гр. д. № 530/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 269032 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 14714/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, I-16 състав. С последното е оставена без уважение молбата адв. Т. с правно основание чл. 248 ГПК, инкорпорирана в подадената от него въззивна жалба, за изменение на постановеното първоинстанционно решение № 264264 от 28.06.2021 г. в частта за разноските, чрез определяне на възнаграждение на особения представител в размер на 11 642.62 лв. за всеки един от представляваните ответници, респективно за задължаване на ищеца да доплати разликата над внесените и изплатени 6 025.76 лв. В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, и се моли за отмяната му. Поддържа се, че, без да изложи мотиви и в противоречие с разпоредбите на чл. 78, ал. 4 ГПК и чл. 36, ал. 2 ЗАдв във вр. с чл. 2, ал. 5 и чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ) съдът е намалил дължащото му се възнаграждение под установения за настоящия случай минимум съобразно цената на иска. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните въпроси, поставени в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а именно: 1. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на собствени фактически и правни изводи?; 2. Следва ли да се намалява размерът на възнаграждението на особения представител под установения в НМРАВ минимум поради причина неизвършване на процесуално представителство, а изготвяне на писмено становище по иска и въззивна жалба, без да е налице възражение от ищеца за прекомерност?; 3. Следва ли размерът на възнаграждението на особения представител да се определя от съда под установения в НМРАВ минимум поради причина неизвършване на процесуално представителство, а изготвяне писмено становище и въззивна жалба?; 4. Намира ли НМРАВ приложение при определяне размера на възнаграждението на особения представител?; 5. Как се определя размерът на адвокатското възнаграждение, дължимо на особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, при обективно кумулативно съединени с една искова молба оценяеми искове срещу двама (или повече) защитавани от особения представител ответници: въз основа на интереса, формиран от сбора на цената на всички искове, или съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно? и 6. За вида и характера на фигурата на особения представител и начина на определяне на възнаграждението и размера му, и възможността да се намалява под установения минимум. Допълнителният селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с твърдяното произнасяне на въззивния съд в противоречие с приетото от ВКС в следната съдебна практика: т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 217 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г., III г. о. и решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г., II т. о. – по въпрос № 1, определение № 298 от 06.07.2010 г. по ч. гр. д. № 244/2010 г., ІІ г. о. – по въпрос № 2, определение № 2388 от 07.08.2023 г. по ч. гр. д. № 2999/2023 г., III г. о. и определение № 670 от 19.10.2015 г. по ч. гр. д. № 3982/2015 г., IV г. о. – по въпрос № 3, т. 6 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – по въпроси №№ 4 и 6, и определение № 77 от 24.02.2022 г. по ч. т. д. № 1692/2021 г., I т. о. – по въпрос № 5. Излагат се съображения и за наличието на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, изведено от соченото произнасяне на въззивния съд не по направените в жалбата искания, възражения и доводи и доказателствата по делото, а от общо позоваване на мотиви на ВКС, касаещи друга хипотеза. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – „Юробанк България“ АД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, съставът на Софийския апелативен съд на първо място и с оглед оплакванията в частната жалба е изложил подробни съображения относно валидността на първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК. По правилността на същото въззивният съд е намерил за неоснователно искането на особения представител възнаграждението му да бъде определено поотделно за всеки един от ответниците. Приел е, че защитата им е била идентична – процесуалното представителство е осъществявано от името и на двамата ответници и обемът на извършените процесуални действия се отнася до идентична фактическа и правна обстановка, в който смисъл са и решаващите изводи на ВКС в определението му от 06.06.2022 г. по ч. т. д. № 1129/2022 г., с което е била оставена без уважение жалбата на адв. Т. по повод искане, направено пред въззивния съд, за присъждане поотделно за двамата представлявани от него ответници разноски за особен представител при въззивното обжалване по същото дело. Съдът е посочил, че разпоредбите на ЗПП и НМРАВ за определяне на минималните възнаграждения за вида процесуална услуга, на които се позовава особеният представител в частната жалба, нямат никакво отношение към случая. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил е решаващата правна воля на съда и има значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на касатора да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и докаже и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпроси, касаещ процесуалните задължения на въззивния съд, е разрешен изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В производството по обжалване на определенията въззивният съд е длъжен да се произнесе не само по всички оплаквания в частната жалба, които имат отношение към законосъобразността на обжалвания съдебен акт, но и да я разгледа при условията на пълен въззив. Няма отклонение и от цитираната от частния жалбоподател практика на ВКС, респ. от служебно известната на съда такава, според която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора. Останалите въпроси най-общо се свеждат до критериите за определяне на възнаграждението на назначен по делото особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК с оглед разпоредбите на НМРАВ. Така обобщен въпросът не удовлетворява релевираните предпоставки за достъп до касация, доколкото определението на въззивния съд е в съответствие с решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г. и актуалната практика на ВКС. С цитирания съдебен акт е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на което е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която от една страна адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, а от друга страна съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните – членки, е постановено определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о. (както и много други), в което се отчита несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и в резултат на това се приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Изразява се становище, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на подобни възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В съответствие с изложеното по-горе въззивният съд е формирал извод, че Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е неприложима, като на практика е възприел определения от първата инстанция размер на адвокатското възнаграждение за обоснован и справедлив с оглед конкретната фактическа и правна сложност на спора, съобразно чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че допълнителният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е надлежно обоснован и съдът не следи служебно за наличието му. Касационно обжалване не следва да се допуска и на самостоятелното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебно решение/определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуващ/отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При така изяснения смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК въззивното определение не се квалифицира като очевидно неправилно. Мотивиран от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение