Определение № 5282 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3926/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „А. И.“ ООД, приподписана от адвокат С. С., срещу определение №1854/24.07.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1967/2024 г. на Софийски апелативен съд. Твърди се, че определението е нищожно, постановено по несъществуващо основание и подменен реален жалбоподател. Навежда се довод за очевидната му неправилност, поради противоречието му с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. Отправено е искане за отмяна на въззивното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Препис от жалбата не се връчва на насрещната страна. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването по следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи и възражения на страните по предмета на спора, а ако не възприема някои от тях, то да изложи съображения за това? Твърди се, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС в т. 2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о.; решение № 36/07.08.2015 г. по т.д. № 465/2014 г. на II т.о.; решение № 45/05.03.2019 г. по гр.д. № 1365/2018 г. на IV г.о.; решение № 96/03.12.2020г. по гр.д.№1076/2020г.; решение №40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на IV г.о.; решение № 44/10.07.2020 г. по гр.д. № 1963/2019 г. на II г.о.; определение № 50206/10.07.2023 г. по гр.д. № 3415/2022 г. на II г.о.; 2/ Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства и твърдене на неистини с цел да се обоснове определен извод на съда? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в определението си обективно всички доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства, при изграждане на своите фактически и правни изводи? Твърди се, че определението противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 91/21.04.2016 г. по гр.д. № 4497/2015 г. на III г.о.; решение № 37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2011г. на І г.о.; решение №24/28.01.2010 г. по гр.д. №4744/2008 г. на I г.о.; решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на IV г.о.; решение № 546/01.12.2010 г. по гр.д. № 966/2009 г. на III г.о.; решение № 149/03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на III г.о.; решение № 50168/09.12.2022 г. по т.д. № 1983/2021 г. на II т.о.; определение № 46/10.01.2024 г. по т.д. № 620/2023 г. на I т.о. Претендира се обжалването да бъде допуснато в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3, като се навежда довод за значение на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Претендира се допускане на обжалването и поради очевидна неправилност на определението по реда на чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: С обжалваното определение въззивният съд потвърдил разпореждане № 14414/13.06.2024 г. по г. д. № 8266/2023 г. на Софийски градски съд за връщане на подадената от касатора частна жалба вх. № 43100/12.04.2024 г. срещу разпореждане №4614/22.02.2024г. за частичното прекратяване на прозводството по делото. За да постанови този резултат, съдът е приел, че „А. инженрениг“ ООД е подало частна жалба срещу разпореждането на първостепенния Софийски градски съд № 4614/22.02.2024г. по гр.д. № 8266/23 по описа на СГС за частично прекратяване на производството. Администриращият съд установил нередовности на жалбата изразяващи се в липса на представени доказателства за заплатена държавна такса, поради което с разпореждане № 9549/17.04.2024г. дал указания на жалбоподателя и определил едноседмичен срок от съобщението за отстраняването им. Указал, че при неизпълнение жалбата ще бъде върната. Препис от разпореждането бил връчен на жалбоподателя на 17.05.2024г. чрез неговия управител, на посочения от страната адрес. Поради неотстраняване в срок (изтекъл на 27.05.2024г.) на констатираните нередовности на частната жалба, първостепенния съд постановил разпореждане за връщането ѝ. Въз основа на така установеното, въззивният съд направил извод, че дадените на жалбоподателя указания са били законосъобразни, точни и ясни, съдържащи информация за размера на дължимата такса и сметката, по която да бъде внесена. Същите били надлежно връчени на страната. Обжалваното разпореждане за връщане на подадената частна жалба било мотивирано и законосъобразно, и като такова било потвърдено от въззивния съд. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е поставен въпрос относно решаващия мотив на въззивния съд за липса на представени доказателства за заплатена държавна такса за разглеждане на частната жалба. Формулираните в изложението въпроси свързани със задължението на въззивния съд да мотивира постановения съдебен акт, като обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи и възражения на страните по предмета на спора, а ако не възприема някои от тях, то да изложи съображения за това, са свързани с приложението на правилата на чл. 235, чл. 236 и чл. 12 от ГПК. Касаторът ги е обосновал с твърдения за липса на произнасяне по всички наведени пред въззивния съд доводи и възражения и не обсъждане на относимите към предмета на спора доказателства. Въпросите са значими за всяко производство и по тях е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според даденото в нея разрешение, въззивният съд е длъжен да обсъди в своето решение всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи. В конкретния случай, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд е обсъдил наведените пред него доводи (за неяснота на разпореждането за оставяне на жалбата без движение; липса на указания за констатираните нередовности на жалбата; липса на мотиви и надлежно уведомяване на страната), както и доказателствата по делото относими към предмета на производството (за връчване на препис от разпореждането и липса на изпълнение на дадените указания за внасяне на дължимата по жалбата държавна такса). С оглед на изложеното, не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основание за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, поради което не са налице основания за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Поставеният в изложението въпрос „Процесуално нарушение ли е непълното, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства и твърдене на неистини с цел да се обоснове определен извод на съда?“ по естеството си представлява оплакване за необоснованост на обжалвания съдебен акт. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Не е налице и очевидна неправилност на оспорения съдебен акт по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, тъй като въззивното определение е мотивирано и обосновано. При постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл, не е допуснал грубо нарушение на съдопроизводствени правила, нито е формирал решаващите си изводи в противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на определението, нито да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК (нищожност или недопустимост на въззивното определение). Нищожен е съдебен акт постановен от незаконен състав, а недопустим е акт постановен извън предметните предели, с които е бил сезиран съда, при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание, каквито не се установяват по делото. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,