Определение № 58 от 07.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1483/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. С определение № 260099/10.02.2021г. по в.ч.гр.д. № 67/2021г. по описа на Сливенския окръжен съд, гражданско отделение, е оставена без уважение жалбата на А. И. Л. против решение, което има характер на определение, с №260292/04.12.2020г., постановено по гр.д.№8/2020г. по описа на РС-Сливен, с което са оставени без разглеждане предявените от А. И. Л. срещу И. К. Г. и М. А. Г. искови претенции с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР вр. чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът е собственик на част от имот с идентификатор ........... по КК и КР на [населено място], с приблизителна площ около 30-40 кв.м., грешно заснета и отразена като част от ПИ с идентификатор .............. по КК и КР на [населено място], собственост на ответниците. Определението е обжалвано с частна касационна жалба вх.№ СД-05-01-261101/18.02.2021г., подадена от А. И. Л., чрез процесуалния му представител адв.Г. П. М. от АК-С., с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. Поддържа, че обжалваното определение е постановено при неизяснена фактическа обстановка и при неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Излага съображения, че въззивният съд е възприел становището на първоинстанционния, че съдът в предходен съдебен процес е признал, че ответниците са били собственици на частите от съседните имоти към момента на одобряване на кадастралната карта, намиращи се между нанесените в кадастралната карта граници и материализираната фактическа източна граница на неговия имот (ПИ №.................) без обаче да обсъди соченото във въззивната жалба обстоятелство, че в случая е налице нарушение на нормата на чл.32, ал.3 З. (отм.) в редакцията обнародвана в ДВ. бр.29/1973г. Поддържа, че въз основа на влязлото в сила решение на Сливенския окръжен съд през 2015г. Службата по геодезия, картография и кадастър е извършила промяна на границата между двата съседни имота, като същата е изчертана на изток от отразената такава по кадастралната граница преди постановеното решение. Счита, че по настоящето дело не е изследвано обстоятелството това „изчертаване“ отговаря ли на разпоредбите на закона, действал към момента на постановяване на решение №982/1986г. на РС-Сливен, както и че не са обсъдени доводите за наличие на обстоятелства, настъпили след постановяване на решението на Сливенския окръжен съд по в.гр.д.№511/2013г., които обуславят правния му интерес за повдигането на настоящия правен спор, а именно, че отстоянията между границата и неговата жилищна сграда са намалени. Поддържа също така, че изградената ограда е с различно местоположение и това е спорът, като именно при нейното изграждане е извършено навлизането на ответниците в неговия имот с около 30-40 метра и това е основната причина за намаляване на отстоянията. Счита, че няма основание след съдебен спор отстоянията между границата и законно изградената жилищна сграда да бъдат намалени под допустимия от закона 3-метров минимум, след като не е налице липсата на друга техническа възможност да се прокара със съдебния акт регулация в нарушение на норми на отстояния. Поддържа, че е налице превратно тълкуване на влязлото в сила съдебно решение при явна индикация за намалени отстояния при изграждане на ограда, при което се навлиза отново и то след решение на Сливенския окръжен съд по в.гр.д.№511/2013г., в неговия имот. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1.Допустимо ли е постановяване на определение за оставяне без уважение на искови претенции с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР вр. чл.124, ал.1 ГПК без съдът да изследва въпроса относно местоположението на границата между поземлените имоти касателно отстоянията до законно построени преди промяната жилищни сгради; 2.При съдебния контрол за допустимост на исковите претенции следва ли да бъде извършена проверка от решаващия съд относно това при промяна на кадастралната карта следва ли да бъде изследвано към момента на установяване на границата между двата съседни имота налице ли е някоя от хипотезите на чл.57, ал.1 и ал.2 З. (отм.) и на чл.93 ППЗТСУ (отм.) за определяне на намалени отстояния между сгради, построени в два съседни УПИ (парцела); 3.Достатъчно ли е без да е съставен протокол за трасиране ведно с трасировъчните данни да се приеме, че е извършен въвод във владение съгласно параметрите, отразени в постановения съдебен акт; 4.Допустимо ли е със съдебен акт да се променят отстоянията под минимума от 3.00 метра, определен от чл.31, ал.1, т.1 ЗУТ, между регулационната граница и законно изградена жилищна сграда; 5.След промяната на нормативно установените строителни правила и норми за отстояния със съдебен акт, пречка ли са законно изградената жилищна сграда да се ползва по предназначение. Поддържа също така, че в обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени по различен начин в практиката на ВКС и ВАС (решение №117/25.06.2019г. по гр.д.№2781/2018г. на ВКС, I г.о. и решение №5465/18.04.2013г. по адм.д.№2592/2013г. на ВАС) без да посочва въпросите, които счита че са разрешени от въззивния съд в противоречие със сочената съдебна практика. Ответниците по частната касационна жалба не изразяват становище по нейната основателност и по поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Сливенския окръжен съд, съставът на I г.о. на Върховния касационен съд намира следното: Производството по гр.д.№8/2020г. по описа на Сливенския районен съд е образувано по предявени от А. И. Л. срещу И. К. Г. и М. А. Г. искове за признаване за установено по реда на чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът е собственик на част от имот с идентификатор ............ по КККР на [населено място] с приблизителна площ от около 30-40 кв.м., погрешно заснета и отразена като част от ПИ с идентификатор .............., собственост на ответниците, за определяне на действителното положение на границата между процесните имоти такава, каквато е тя според документите за собственост на ищеца по действителните граници към момента на придобиване на имота по кадастрален и регулационен план от 1972г., като западната граница между имотите се премести с около 1.40 метра западно от отразената в кадастралната карта и ответниците да бъдат осъдени да му предадат владението на тази част. Поддържа, че въпреки факта, че през годините не са извършвани промени, касаещи местонахождението на границата между двата имота, т.е. не са налице отчуждителни мероприятия, по действащата КК в тази част е налице неточност на границата между двата имота, като към настоящия момент разстоянието между законно построената в неговия имот жилищна сграда и границата със съседния ПИ е около 2.60 метра. Счита, че поради наличие на грешно отразяване на границите между двата съседни имота, местоположението на действителната граница, такава, каквато е била към момента на придобиване на имота, е променена. Ответниците И. К. Г. и М. А. Г. са оспорили така предявения иск с твърдението, че същият е недопустим, тъй като спорът между страните за процесната реална част е бил разрешен със сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение по в.гр.д.№511/2013г. на Сливенския окръжен съд, с което е признато за установено, че те са собственици на тази реална част, признато е че е допусната грешка в кадастралната карта на [населено място] при заснемането на границата между двата имота. Поддържат, че границата между имотите е била материализирана по-рано при осъществен въвод във владение от съдия-изпълнител по изп.д.№1511/1986г. на основание решение по гр.д.№982/1986г. на РС-Сливен, съгласно което ищецът и неговият баща са били осъдени да им предадат владението на 44 кв.м. в източната част на имота и именно това място по изпълнителното дело място е било измерено и очертано от вещо лице, което поставило колчета и на тяхно място е изградена оградата, която съществува и към настоящия момент и по която минава границата между двата съседни имота. По делото е прието, че въз основа на влязлото в сила решение на Сливенския окръжен съд по в.гр.д.№511/2013г., през 2015г. С. е извършила промяна на границата между имотите на спорещите страни, като същата е изчертана на изток за имота на ответниците от отразената такава по кадастралната карта преди постановяване на решението. За установяване на обстоятелството дали границата между съседните имоти съвпада с определената в производството по гр.д.№511/2013г. на Сливенския окръжен съд, както и на твърдените от ищеца обстоятелства, свързани с регулационните промени на имотите, в производството пред първоинстанционния съд са изслушани основно и допълнително заключение на съдебно-техническа експертиза. Въз основа на констатациите на вещото лице първоинстанционният съд е приел, че по плана от 1964г. границата между двата имота е дворищно-регулационна, като в плана от 1972г. също е отразена като дворищно-регулационна. Прието е, че в кадастралния и регулационен план от 2000г. тази граница вече е имотна, съвпадаща с дворищно-регулационната, а в приетата през 2006г. кадастрална карта тя е имотна, съвпадаща с дворищно-регулационната по плана от 2000г. С изменението на границата, извършено през 2015г. въз основа на решението на ОС-Сливен, което не е допуснато до касационно обжалване с определение №179/27.03.2014г. по гр.д.№189/2014г. на ВКС, I ГО, (погрешно посочено в решението като решение №170/18.06.2014г. на ВКС), тя е различна като местоположение от дворищно-регулационната, а заснетата материализирана на терена ограда съответства на отражението в кадастралната карта след изменението, извършено през 2015г. Като е взел предвид, че с влязлото в сила решение на Сливенския окръжен съд, постановено по гр.д.№511/2013г. е признато за установено, че в действащата кадастрална карта на [населено място] е допусната грешка, изразяваща се в това, че неправилно е заснета имотната граница между двата съседни имота, като не е отразена действителната източна граница на имота на ответниците, съответстваща на материализираната на място такава, признато е за установено, че ответниците по настоящето дело са собственици на частите от имотите, намиращи се между нанесената в кадастралната карта граница и материализираната на място такава, първоинстанционният съд е приел, че предявената искова претенция е недопустима, тъй като с нея се цели пререшаване на спор, който вече е разрешен с влязло в сила решение. Тези изводи са изцяло споделени от въззивния съд при постановяване на обжалваното определение. Изложени са съображения, че с решение на Сливенския районен съд по гр.д.№982/1986г. по иск с правно основание чл.108 ЗС ответниците по сега предявения иск И. К. Г. и М. А. Г. са признати за собственици на 44 кв.м. в източната част на парцела, като А. И. Л. и неговият баща са осъдени да предадат владението върху тази част. Взето е предвид, че това решение е било изпълнено от съдия-изпълнителя, който е извършил въвод във владение на 29.10.1986г. по изп.д.№1511/1986г., при което мястото е било измерено и обозначено с колчета от вещото лице и въз основа на това И. К. Г. и М. А. Г. са изградили ограда от стоманена мрежа и колове, а през 2015г. им е било издадено разрешение за строеж №103/23.04.2015г. за изграждане на масивна ограда. Взето е предвид и обстоятелството, че с решението, постановено по гр.д.№511/2013г. по описа на Сливенския окръжен съд И. К. Г. и М. А. Г. са признати за собственици на същата реална част, която е спорна и по настоящето дело, признато е, че е допусната грешка в действащата кадастрална карта, изразяваща се в неправилното заснемане на имотната граница между двата съседни имота, като не е отразена действителната източна граница на имота им, съответстваща на материализираната на място такава, а е отразена дворищно-регулационната линия на ПУП от 2000г. Въз основа на тези данни въззивният съд е приел, че предявената искова претенция е недопустима, тъй като с нея се цели пререшаване на спор, който вече е разрешен с влязло в сила решение на Сливенския окръжен съд, постановено по гр.д.№511/2013г. С оглед така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. При постановяване на обжалвания съдебен акт въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че с постановеното по гр.д.№511/2013г. решение от Сливенския окръжен съд е прието, че границата между двата имота погрешно е нанесена според тази по действащия регулационен план, независимо че регулацията е била приложена, но е съобразено, че при това съдът е взел предвид обстоятелството, че спорът за собственост е бил разрешен през 1986г. и това решение признава правата на И. К. Г. и М. А. Г. върху спорната част, което следва да се приеме за меродавно при съпоставяне на границите и площта на съседните имоти по действащия регулационен план. Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС А. И. Л. в качеството си на ответник в производството по гр.д.№26/2013г. по описа на Сливенския районен съд е следвало да изчерпи всички свои правоизключващи и правопогасяващи възражения, вкл. възраженията, касаещи застрояването на двата съседни имота. Последващото сезиране на съда с нова искова молба за същото право, основана на невъведени в предходното производство възражения и оспорвания е недопустимо, тъй като цели пререшаване на вече разрешен с влязло в сила съдебно решение спор, в какъвто смисъл са и изложените в обжалваното определение съображения. Поставените от жалбоподателя въпроси касаят именно такива оспорвания и възражения, които са преклудирани с влизане в сила на решение №289, постановено на 13.11.2013г. по в.гр.д.№511/2013г. по описа на Сливенския окръжен съд и доколкото не са основани на настъпването на нови факти след влизане на това решение в сила, не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване – жалбоподателят основава правния си интерес и допустимостта на предявения иск с обстоятелството, че сградата е построена в неговия имот преди постановяване на решението по гр.д.№511/2013г. и преди влизане в сила на действащия регулационен план на града, както и на одобрената през 2006г. кадастрална карта. Само за пълнота на изложението следва да се добави, че регулационния план на [населено място] не е променян и спрямо вътрешната регулационна граница между двата имота сградата на жалбоподателя е на отстояние, съответстващо на предвидения в закона минимум. И с оглед това обстоятелство поставените в изложението въпроси не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Разгледаната в решение №117/25.06.2019г. по гр.д.№2781/2018г. на ВКС, I г.о. хипотеза е съвършено различна – иск по чл.54, ал.2 ЗКИР в предходно производство между същите страни и за същия имот не е бил предявяван. В соченото от жалбоподателя решение №5465/18.04.2013г. по адм.д.№2592/2013г. на ВАС съдът се е произнесъл по жалба срещу заповед на кмета, с която е одобрено изменение на плана за регулация, каквато хипотеза в настоящия случай не е налице, доколкото, както вече беше отбелязано, регулационният план на [населено място] в частта, касаеща процесните недвижими имоти, не е бил изменян при условията на чл.134, ал.2, т.2 ЗУТ. Още повече, че разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не предвижда възможност касационното обжалване да бъде допуснато при констатирано противоречие с решение, постановено от Върховния административен съд. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение