Определение № 50684 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1133/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Окръжна Прокуратура Б. срещу решение №.432/29.10.21г. по г.д.№.1146/21г. /допълнено с реш.№.49/17.01.22/ на Окръжен съд Бургас, V въззивен граждански състав - с което, след частична отмяна на реш.№.260676/5.05.21 по г.д.№.6873/20 на РС Бургас, касаторът е осъден да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ 7000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвиняване в извършване на престъпление, ведно със законната лихва, считано от 24.06.2016 до окончателното изплащане, както и 4430,76лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със съответно произнасяне по разноските. Ответникът по касационната жалба Х. А. М. я оспорва. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Установил е и, че незаконното обвинение /по чл.321 НК - организиране и ръководство на престъпна група за извършване на митнически престъпления по чл.242 ал.1 б.“Д“НК, създадена с користна цел/ му е причинило неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като е съобразил – тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца /тежко престъпление по смисъла на чл.93 т.7 НК от общ характер-за което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ повече от 5 години/, продължителността на наказателното производство /почти 5 години, като в съдебната му фаза е разглеждано многократно от различни съдебни инстанции/, факта, че до оправдаването спрямо него е била постановена осъдителна присъда за наказание 5 години „лишаване от свобода“, обстоятелството, че при задържането му е получил хипертонична криза и като цяло здравословното му състояние се е влошило, интензитета на преживените негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката /стрес, силно притеснение, тревога, ограничаване на социални и професионални контакти, отдръпване на търговски партньори и приятели, неудобства, унижение, притеснение, несигурност, накърняване на морални и нравствени ценности, социални контакти и общуване, в това число в семейството/, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване - както и факта, че наказателното производство по обвинението по чл.242 НК /разглеждано ведно с процесното, по което е оправдан/ не е приключило предвид възобновяване на производството /поради което не може да се обсъжда законосъобразността на наложените мерки за неотклонение и процесуална принуда, извършените процесуално-следствени действия и търпяното наказание „лишаване от свобода“/, че е налице частично съвпадение на периода на водене на разглежданото наказателно производство /2011-2016/ с друго такова срещу ищеца /13.01.11-4.05.17 - по многократно преквалифицирани обвинения по чл.304а НК и чл.304 НК, за вредите от което е заведено отделно гражданско дело - като е съпоставена тежестта на двете водени наказателни преследвания и техния принос за настъпилия резултат (съдът е отчел, че част от вредите, търпени за периода на процесното обвинение, не са били само в резултат на незаконното обвиняване по чл.321 НК, но и на това по чл.304а и чл.304 НК, също приключило с оправдателна присъда/, наличието на предходни осъждания, по които междувременно е настъпила реабилитация - съдът е приел, че дължимото обезщетение за репариране на вредите възлиза на 7000лв., ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда. Относно иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, въззивната инстанция е изследвала въпроса за наличието на предпоставките претърпяна вреда в конкретно определен размер, която да е в пряка причинна връзка от образуваното наказателно производство. Изследвала е и припадащата се сума за защита по процесното обвинение и е приела, че същата възлиза на 4430,76лв. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД /т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г. на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/2001г. на ОСГК на ВКС/, респективно по въпроса за обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.2005 по т.гр.д.№.3/2004 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката му, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване. Взел е предвид както обстоятелства, които обосновават присъждане на по-висок размер на обезщетението /напр. множество съдебни инстанции, през които е преминало разглеждането на делото, междувременно постановената присъда „лишаване от свобода за 5г.“, влошаването на здравословното състояние, конкретните неблагоприятни изживявания във връзка с обвинението с немалък интензитет/, така и такива, които мотивират намалянето му /разглеждането ведно с процесното обвинение и на такова по чл.242 НК, производството по което не е приключило (поради което и не може да се обсъжда законосъобразността на наложените мерки за неотклонение и процесуална принуда, респективно търпяното наказание „лишаване от свобода“), частичното припокриването на процесния период с друго, отделно наказателно производство по многократно преквалифицирани обвинения, също приключило с окончателна оправдателна присъда/ - като е отбелязал съответното значение на всяка група обстоятелства. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/2005г. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускането до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии.. Касаторът цели да постави проблема за съдържанието на понятието "справедливост" според чл.52 ЗЗД и оттам - за обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на справедлив размер на обезщетението за претърпени вреди. Налице е многобройна практика, вкл. постановени по реда на чл.290 от ГПК решения на ВКС /напр.№ 532/24.06.2010 по г.д №.1650/2009, III ГО, реш. №.377/22.06.2010г. по гр. д №.1381/2009, IV ГО, реш. от 6.04.2011 по г.д. № 951/2010, III ГО, реш. №.149/2.05.2011 по г.д.№.574/10, III ГО, реш. №.643/15.11.2010г по г.д.№ 1916/2009, IV ГО/, в които са дадени разрешения на правния въпрос относно критериите, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; поради това и тя не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики /разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди произтича именно от различните факти при отделните казуси, а не сочи на противоречиво разрешение на въпроса/. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай /реш.№.111/17.03.2014 по г.д.№.4207/13, ІV ГО на ВКС/, вкл. с оглед на факта, че всяко отделно лице има различна психика и субективно по различен начин възприема едни и същи факти, свързани с повдигнатото обвинение. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика, в това число цитираната /ППВС 4/68/. От друга страна, доколкото жалбоподателят сочи практика, същата не съставлява такава по сходни случаи /по смисъла на реш. № 830/20.12.2010г. по г.д.№.1898/2009 на ВКС, ІV ГО/ - касае други релевантни периоди, фактически обстоятелства и т.н. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,